БЪЛГАРСКИ  ЦВЕТЯ

          Тази година юли беше дъждовен и необичайно хладен. И днес беше валяло. Около няколкото микробуса се суетяха пътници с много багаж. Болшинството бяха жени. Заобикаляха калните локви, мъкнейки с усилие тежките си пътни сакове и търсеха точно оня, в който трябваше да се качат, за да ги откара до мястото, където работеха. Гурбетчийки. Жени на всякаква възраст, тръгнали да търсят хляб в чужбина. Пътуваха с микробуси на предприемчиви туристически фирми, официално организиращи екскурзии до чужбина на малки групи. Всички знаеха целта на тези “екскурзии” и това, че екскурзиантите не пътуват, за да посетят  Сикстинската капела, нито за да направят се разходят около  Колизеума.

          Когато микробусите потеглиха, отново заваля. Валеше и докато чакаха на граничния пункт обичайните “процедури” около пазарлъка за цената на митническия рекет. На границата държавната служба, превърната в доходен частен бизнес не беше нещо необичайно и действаше едва ли не легално.  Шофьорите, изпълняващи и длъжността на “екскурзоводи” на групите, вече знаеха и плащаха тихомълком “таксите” на митническите чиновници. Фирмите бяха включили предвидливо тези неминуеми “разходи” в цената на екскурзията.

          Страха от евентуално възпрепятстване на групата, беше причина за мълчанието на пътничките. Бяха повечето жени, на различна възраст, с изключение на двама мъже, които пътуваха с жените си. Бяха предупредени, че официално “целта” на “екскурзията” им е сватба в Испания, макар че и на българските, и на сръбските и на всички други граничари по пътя беше ясна истинската цел. Трафикът на гурбетчии стана редовна практика през тези години на криза, която остави без препитание много хора. Мълчаливо изчакаха същите “процедури” и от сръбската страна на границата. Най-после и тя остана зад гърба им. Беше вече сумрачно, предстоеше им дълъг нощен преход до следващата граница през цяла Сърбия и пътничките се поотпуснаха. Не се познаваха помежду си,  с изключение на две-три, които разменяха реплики с шофьора, от които се разбираше, че не пътуват за пръв път с него. Причината да попаднат заедно в този автобус им създаваше някакво усещане за близост. Знаеха, че са все жени,  оставили близките, които имаха, събрали багаж, спомени и болка и тръгнали на гурбет, подгонени от безизходицата. Всяка имаше своите причини да го направи и никоя не бягаше от добър живот.

-         Аз съм до Венеция. На 20 км. от града работя. Ще ме чакат на

автогарата. Бях си вкъщи за няколко седмици, сега се връщам. – говореше една от жените на другата до нея, но в тясното пространство и останалите без да искат ги чуваха. – А ти?

-         За Болоня съм. За първи път ми е. Много се притеснявам... –

отвърна ù другата.

-         Не бой се, така е в началото, но ще свикнеш. Може да попаднеш

на добри хора. Някои са непоносими, но има и свестни. Ако не ти допадне, ще си намериш друго място.

          Двете жени продължиха да си говорят, но една след друга се намесиха в разговора им и от останалите. Препатилите разказваха своите истории, няколкото, които отиваха за първи път, слушаха без да се намесват, или от време на време задаваха по някой въпрос, изтръпнали от притеснение. Другите се впускаха да им обясняват с подробности. Някои бяха сменили вече по няколко работни места и натрупали “опит” с граници, митници и работодатели. В групата пътуваше и едно съвсем младо, около 17-18 годишно момиче. Тъмнокосо, стройно, с особени, изумрудено-зелени очи. Истинска красавица.  Мълчеше. Когато една от жените го попита как се казва и закъде е, момичето отговори, че се казва Лилия, но и казват Лили и отива при майка си. От две години е там, но не си е идвала. И двете много искали да се видят.

-         Само да успеем да стигнем... да не ни върнат. – намеси се трета.

-         Е, хайде де, Цвето, не говори лоши работи. – обърна се шеговито

към нея шофьора, който може би я познаваше. – Няма все ти да си карък, я!

          Казваше се Цветана. Хубава жена на около 35-40 години – дългокоса, добре сложена, руса хубавица. Останала вдовица преди осем години. С покойния ù мъж били съученици в химическия техникум. Обичали се и се оженили на абитуриентския бал, защото детето било на път. Незрели още, празнували в един ден и сватба, и зрелост. Заживяли добре, радвали се на децата си. После се случила трудова злополука, мъжът ù дълго лежал в болница в кома, но не се събудил. Останала сама с двете им малки деца. Била лаборантка в завода, работела на смени. Справяла се, макар и трудно. Успяла да отгледа някак децата и без него. Добри и ученолюбиви деца излезли, завършили средно образование, но искали да продължат. Били “порòдени” и ги приели в една и съща година. Едвам завършили първи курс, с много лишения и истински глад, само на нейната заплата и две стипендии, които доникъде не стигали за трима души. Синът ù казал, че така не може, не трябва да се живее така, че това не е живот, а те са хора, все пак. След първата година прекъснал и започнал да работи, за да помага на сестра си. “Да завърши тя, пък аз съм мъж, все ще се оправя някак”, казал. Но тя, нали е майка, искала и той да учи, да сбъдне мечтата си, да устрои живота си, затова тръгнала за Италия. Добра работа си намерила. Свястна била старицата, за която работела. Болнава, но разбрана. И договор сключила, всичко било наред, децата ù продължили. Вече три години била там. Идвала си веднъж в годината. Преди повече от месец си взела отпуска за тази година – върнала се в България да види децата. Когато изтекъл месеца, тръгнала да се връща. С редовен автобус от европейските линии. Редовни ù били документите, затова не се притеснявала. Но на словенската  граница, словенците се заяли и не пуснали автобуса, върнали го. Заради няколко от пътуващите, които нямали документи за работа, върнали целия автобус. Не се случвало често, но понякога те се престаравали, за да покажат на западните си комшии, че могат да бъдат добри “граничари” в бъдеще и да пазят Европейския съюз от бедни навлеци,  като нас. Натягали се, та да ги приемат по рано в европейското “семейство”. Какво можела да направи? Върнала се заедно с другите. Затова сега решила да пътува с малка фирма, та дано като “екскурзиантка” да има повече късмет и да стигне, че старицата още я чака, но не може да стои сама и ако тя не се върне скоро, ще намери друга на нейното място.

          Докато Цвета разказваше, нощта беше настъпила. Навън все така валеше. Светлините на фарове проблясваха през сребърни капки, които се разбиваха в предните стъкла. Чистачките се движеха ритмично и приспивно-монотонно разчистваха водата пред погледа. По международния път често се срещаха автомобили и камиони, чиито светлини изникваха за секунди от тъмното, пробиваха дъжда, осветяваха лицата на малката група в микробусчето и изчезваха в тъмното зад гърба им. Беше края на юли. Трафика насреща беше по-натоварен. Летните отпуски бяха в разгара си и гурбетчии от Турция и България се връщаха по родните си места, или пък западноевропейци-отпускари пътуваха за ваканция на изток, към Гърция и Ориента. Жените се бяха умълчали и когато Цвета свърши, никоя не проговори. Опитваха да поспят така, както са седнали. Почти всички се предадоха на умората и се унесоха.

-         Хайде, събуждайте се, дами. Наближаваме сръбско-хърватската

граница. Пригответе си документите и бъдете тихи. – стресна ги гласът на шофьора.

          Жените, измъкнати от кратката дрямка, още сънени, започнаха да приготвят бързо документите си. От последното предупреждение нямаше нужда. Притеснени от страховете и опасенията си и още неразсънени, на тях и без друго не им се говореше.

          Минаха през сръбската граница без проблеми. И сръбските митничари бяха сънени и уморени. Митничаря провери паспортите им, удари печати, махна с досада и вдигна бариерата пред тях. Жените продължиха да мълчат. Изпитанието на тази граница още не беше свършило, защото им предстоеше да минат и през хърватския граничен пункт.

          Когато спряха пред бариерата, шофьорът слезе и отиде при служителите. Поговори с тях, после се върна в автобуса:

-         Излизайте. Искат проверка. Всяка да вземе всичкия си багаж и да

излезе. Ей, там, на масите ще го проверяват.

          Разбързаха се. Всяка награби своите куфари и чанти. Излязоха и се наредиха край масите, които бяха предвидени за такива проверки. Разтваряха саковете си. Багажа им беше повече дрехи, изваждаха  рокли, блузи, панталони, сутиени и бельо. Двамата служители гледаха мълчаливо, отвреме-навреме разравяха с палките си някоя купчина дрехи. Жената после припряно се опитваше да ги напъха в саковете. Но, разопакован и разхвърлян, багажа сякаш беше бухнал и не можеше да се събере обратно. Някоя от другите ù подаваше найлонова торбичка, за да може да го прибере някак си. После и следващата минаваше същата процедура. Когато дойде ред на момичето, намериха в багажа му четири стека цигари. Заоправдава се на български. Не знаела. Майка ù беше поръчала. И другите носеха, но по два – по толкова бяха разрешени. Жените винаги пренасяха цигари, защото в чужбина бяха по-скъпи. Пък така пестяха някой лев.  Служителите заговориха нещо на момичето на висок глас, то не разбираше, беше уплашено. После заговориха на шофьора.

          - Искат да отидеш с тях вътре, за проверка. – предаде ù шофьорът, който от ежеседмичното пътуване вече няколко години, беше понаучил по няколко думи.

          Момичето влезе със служителите зад една от служебните врати. Другите можеха вече да приберат багажа си и да се върнат в автобуса. Настаниха се и зачакаха мълчаливо.

-         Ето, знаех си аз, че пак ще се случи нещо... – обади се след време.

Цвета. - Току-виж  пак ни върнали.

След около петнадесетина-двайсет минути, момичето се върна.

Плачеше. Служителите я придружаваха усмихнати. Вдигнаха бариерата и ги пуснаха.

          Автобусчето продължи пътя си в нощта. Лили хлипаше, докато разказваше. Накарали я да се съблече и се смеели. Не, нищо не ù направили, само се смеели. Било срамно и унизително.

-         Мамка им... Те нямат право. Трябва жена да те съблича... мамка

им... Какво ли не съм видял. Веднъж на един му взеха дванайсет хиляди. Евро. Беше работил за тях година и половина. Върна се в България с празни ръце... мамка им... Не можеш нищо да направиш... ето това е... мамка им...

          Шофьорът мърмореше и псуваше. Жените мълчаха, момичето хлипаше. После и шофьорът млъкна. До следващата граница никой не проговори. Само момичето се чуваше да хлипа още дълго след това. Беше младо, не знаеше в живота, който му предстои, колко истини ще научи за мъжката същност.

          Последната граница минаха без проблеми. Влязоха в Италия призори. Дъждът беше спрял, слънцето се опитваше да се покаже, но скоро пак се скриваше зад облак.  Утрото беше мокро и хладно.

          След двадесетина километра шофьорът спря на първата отбивка.

-         Хайде сега излезте да се поразтъпчете. – обърна се той към

жените.

          Започнаха да слизат – да изпушат по цигара, да отидат до тоалетна. Тогава се случи нещо, което потресе отново жените. Като слезе от автобуса, Цвета направи няколко крачки и се свлече на колене отстрани на автобуса, върху тревната площ. Трупаното цяло денонощие напрежение и страх се отприщиха, развърза се стегнатия здраво възел на нервите ù. Коленичила върху калната земя, опря чело и я целуна. Раменете ù се разтресоха, а пръстите ù загребваха и мачкаха калта.  Жените застинаха стъписани от този непонятен, спонтанен, първичен изблик на вече освободената, нагнетена болка от унижението и унизителна благодарност. Благодарност към какво? Към съдбата? Към случайността?

          Сиви облаци отново скриха слънцето, едва надникнало между тях и заваля.  Сякаш небето заплака:

Вчера бях Цвето-невесто,

над равна земя, българска,

стари ти татко съгледах

на козлодуйски бряг приседнал,

край тиха, бяла Дунава,

там де в юнашки времена,

Ботев войвода с дружина,

майчина земя целуна,

де момци клетва дадоха,

за свободата народна

главите си курбан да сторят.

Тейко ти горко плачеше

и си реката питаше:

“Кажи ми, бели Дунаве,

кажи ми, бяло облаче,

кой какво стори-направи,

че ми е щерка тръгнала,

немила, клета, недрага,

във тази пуста чужбина,

чужда земя да целува,

чужди хляб да търси?

Защо я няма из двори,

на стари татко опора,

на стара майка отмяна?”

След тебе, Цвето, полетях,

бащини сълзи донесох...

          В ранното, дъждовно италианско утро една българка на колене целуваше чуждата земя и раменете ù се тресяха.