Бълнувания

   ... Цигареният дим се извива между устните, докато горещият филтър не започне да изгаря пръстите на ръката ти.
Тъпа, пулсираща болка отмерва времето... и светът изведнъж започва да губи очертания... размазва се и се стича в две самотни сълзи по лицето.
   ''Каква заблуда е щастието'' - лека усмивка... втора цигара... болката в главата се усилва... 
     Чувството е сякаш умираш и се раждаш на всеки пет минути - поемаш глътка въздух, задъхваш се, поемаш втора... после трета... забравяш да издишаш и сякаш от дълбините на душата ти се надига писък, по-страшен от всичко, което си чувал... но невидими пръсти са стиснали гърлото ти и писъкът засяда там... раздира дробовете ти... тишината в главата ти... но не може да излезе навън... и тогава усещаш как бавно сърцето ти умира... кръвта във вените ти изстива погледът, добива стоманен блясък... 
    ''Каква заблуда е щастието''... мисълта се върти като изтъркан шлагер, витае около теб... и рисува следващия ден... седмица... година... Колко още трябва да чакаш за да свърши пародията която наричаш живот... 
 ... Tрета цигара... болката вече пулсира с жестока сила в главата ти... прокарваш език по устните си, защото са пресъхнали... поривът да крещиш се усилва... пулсът ти се учестява... усещаш го в ушите си... и този шум заглушава всичко реално... сякаш бясно се въртиш, във водовъртеж от емоции... докато всичко стане - мрак...
    ''Каква заблуда е всичко''... заблуда ли е? или грозна истина... 

     Разбира се, ние хората сме забравили да наричаме нещата с истинските им имена... вместо това просто украсяваме всичко което не ни харесва... напудряме го... поглеждаме го от различен ъгъл и след това го поставяме в рамка... на стената до останалите лъжи... колко удобно...
  ... Мракът става непрогледен... вече дори болката не е болка, прекалено много си свикнал с нея за да и отдаваш значение... сякаш целият си една голяма рана...
     ''Каква заблуда''... поглеждаш към нея - стената на живота си и виждаш там толкова много декор.. че почти нищо не е останало от истинските и очертания... 
Затваряш очи... ноктите ти се забиват в изпотените длани... напрежението става нетърпимо... Какво? Опитваш се да си спомниш кой си? .. но това вече е невъзможно... В крайна сметка.. когато една лъжа се повтори десетки пъти... тя накрая започва да изглежда като истина... 
  ... Преди бях ловец. Ако видех нещо, което исках, проследявах го, надушвах го и го правех мое...
      Сега, разбирам, че не съм била нищо повече от жертва на собственото си его... -човек, люшкащ се в два свята - този за който мечтае... и онзи другият - ''реалният''...