1.04.2008 г., 19:22 ч.
Цeцо от село Раш
12 мин за четене
Цeцо от село Раш
На село като ти потрябва майстор за къщата, освен че трябва да може всичко, трябва най-добре да може да маже. Къщите на село са бели отвън и отвътре, без вар нищо не става. Затова и тръгнах към кметицата Бориска да я питам за майстор, щото бях идвал на село от дъжд на вятър и не познавах никого. „Цецо” - ми рече тя. - „Цецо Невянин е най-добрият, но и най-много пие. И да знаеш, никога не си довършва работата!”
Като че ли по поръчка, Цецо Невянин излизаше от единствения магазин на площада в селото с една голяма бира в ръката и цигари в другата.
- Цецо - рекох, - ще дойдеш ли да измажеш у нас две стаи в къщата до мостчето горе, аз съм на бай Любен Петров синът.
- Знам те кой си - рече той - имам работа долу при Пенка, в събота съм при тебе. - И се повлече надолу, даже не можах да го попитам колко материал да взема.
Цецо естествено не дойде в събота. Ходих, врънках го, молих го, накрая се ядосах и взех един циганин от съседното село. Циганинът дойде с жена си, баща си, сина си, снаха си, тъста си и не знам още кой, работи ден и половина, измаза двете стаи (без единия изкорубен ъгъл на тавана), нищо не открадна, взе парите, обеща да довърши и повече не ги видях.
Малко след това, една сутрин, докато оглеждах ъгъла над мене и се чудех кого да извикам, за да довърши, Цецо се появи на вратата. Не миришеше на твърд алкохол.
- Значи така, а! - рече Цецо и се облегна на касата - Избра оня циганин да ти маже. Той е по-майстор от мене, а! - и Цецо прокара пръсти по изкорубените стени на старата ни къща. - Това защо не го е подравнил, нали е майстор!
Погледнах го внимателно в очите, още му бях ядосан.
- Нали те избрах бе, майсторе! Що не дойде? А и чух, че доста пиеш...
- От шест месеца не пия - закле се Цецо. - Само бира. Питай, когото искаш.
И така, разбрахме се с Цецо да премаже стените там, където трябва, за да изравни бабуните, да довърши недовършеното и да свърши още някои дребни неща в къщи. Не искаше кой знае колко, двайсет лева надница...
На другата сутрин още спях, когато Цецо дойде и започна до подготвя материала. Като го видях как работи, разбрах, че е голям майстор. Всичко беше като по конец, макар че конец нямаше. До обед беше оправил едната стая. Ризата му лепнеше от пот, лицето му беше в бели пръски, дишаше тежко. Тялото му събираше вода, коремът му беше като балон от честото пиене, а и от вечно вдигнатите нагоре ръце, които измазваха хорските тавани повече от 30 години. Дишаше така тежко, че очаквах всеки момент да се свлече мъртъв на пода.
- Спри малко бе, човек, почини си! - съжалявах го аз и отивах да му купя една малка бира и цигари.
Цецо работи до тъмно, довърши всичко, че и недовършеното, замаза две три-петна на долните стаи, макар че много мразеше тая работа с довършването. Но аз му стоях до главата, хвалех го, помпах го, дето се вика, с хубави думи, дивях му се на майсторлъка съвсем искрено и му плащах и отгоре.
Така Цецо започна да идва всяка събота и неделя при мен, когато пристигах от София да пооправим лека-полека старата къща. Къщата ни беше на пет метра от реката, беше се изпъчила на пътя, за разлика от другите къщи, които се криеха в дъното на дворовете си, затова и хората я заглеждаха. Цецо можеше, ако иска, за един ден да вдигне стария дувар от суха зидария така, както са го правили майсторите преди повече от сто години. Оглеждаше камъните и взимаше точно тоя, дето изглеждаше, че не става за нищо. Камъкът обаче лягаше така удобно сред другите, сякаш се приготвяше да спи там поне още двеста години. Опитвах се и аз да сложа по някой камък, но все не уйдисваше.
- Искаш да ми вземеш занаята, а, адвокате - подсмихваше се Цецо и ме пращаше за бира и цигари.
И Цецо беше доволен от мен, защото чувстваше, че одобрявам работата му и все повече се стараеше. Беше такъв перфекционист, дето не бях виждал в големия град откакто се помня.
- Хубаво ще стане тука, ще видиш, че всички ще спират - казваше Цецо. И хората наистина спираха.
Е, не минаваше и без инциденти. Една неделя, докато Цецо ми зидаше чешмата в двора, се появи една разлютена хала, една ядосана софиянка, навика Цецо, подбра ми го, както си беше с работните дрехи, и го подкара към къщата й да довърши сачака, дето й го беше зарязал от лятото. Цецо много го беше страх от жени. Говореше със страхопочитание за всяка от селото, но все гледаше като непослушно момче да не им се навърта много пред очите. Разбрах, че през седмицата Цецо работеше на още 2-3 места, но не довършваше. Някои не му плащаха изобщо, но и него не го беше еня. Дойдех ли аз, идваше и той, връщаха го, но той бягаше пак тук и хората си търсеха други майстори или оставаха недовършено, надявайки се Цецо да ги споходи, когато има настроение.
Но Цецо се радваше като дете най-много на събраните парички, които аз му плащах редовно. Виждах го, че ги спестява, не пие, не харчи за друго, макар, че за какво може да харчи един селски майстор, освен за пиене и за жени.
Разбрах, че се женил и развеждал няколко пъти, имал няколко деца, но никой не го търсел. Нито той тях. Говореше само за едната си дъщеря в София - Невянка. Аз веднага си помислих за фамилното му име - Невянин, явно Цецо беше с неизвестен баща, защото на времето са кръщавали копeлето на името на майка му. Не питах за баща му.
Цецо събираше пари за дъщеря си Невянка и й ги пращаше със запис в София. Невянка се обаждаше много рядко, не за да му иска пари, а защото той настояваше да му се обажда.
- Ало, Невянке! - крещеше Цецо по мобилния си телефон, - защо не се обади днеска, ма! Казах ли ти да ми се обадиш! Да се обаждаш, чу ли. Чу ли ма, да се обаждаш! Ще ти счупя главата!...
Цецо не знаеше как да говори на дъщеря си. Само й викаше, караше й се и я нагрубяваше, От време на време я питаше дали е получила парите и това беше. Изпотяваше се от напрежение целият, докато говореше по телефона, сякаш мажеше тавани.
- Слушай, Цецо, - правех се на психолог аз - Няма да й викаш така. Нали я обичаш и тя те обича. Ще й кажеш, че си добре, че си здрав. Че изкарваш пари достатъчно. Попитай я поне веднъж добре ли е и тя, накарай я да ти се похвали с нещо хубаво. Тя е твойто момиченце, а момиченцата обичат много бащите си. Покани я на гости.
Цецо ме зяпваше учудено, почесваше се по мръсната си варовита глава и обещаваше следващия път да й говори нормално. Но следващия път се повтаряше почти същото.
- Как си ма, как си ма! - крещеше й той, защото нямаше добра връзка в къщата и изобщо не изчакваше или не чуваше отговора. Накрая се ядосваше, затваряше й, после пак звънеше и я навикваше. Сума ти пари харчеше за безсмислени разговори.
Но Цецо все пак беше щастлив. Дъщеря му се готвеше да му дойде на гости в голямата къща, където той живееше сам отдавна. Щяла да доведе и приятеля си и Цецо се подготвяше, работеше още по настървено, вечер затваряше буркани с какво ли не - зеленчуци, плодове, месо - хем за зимата, хем за дъщерята и гаджето й. Не беше я виждал от две години.
Цецо добиваше все по-голямо самочувствие и излъчваше все по-голямо достойнство. Хората ни гледаха учудени от това приятелство, което възникваше между нас, питаха се как не съм го изхвърлил още и какво го прави да ги гледа така отвисоко. Не бяха го виждали пиян и навикван от сума ти време, и за тях нещо не беше наред. Досега всички пияници в село бяха умрели, само той още се държеше, че и работеше и глава виреше…
А къщата вече хващаше окото, дуварът, и той беше готов, но както е на село, винаги има работа за довършване. Беше ред на лятната кухня и двора. Жена ми не беше идвала дълго време, а и аз разчитах на нейните идеи, затова казах на Цецо, че следващата неделя ще дойдем цялото семейство. Знаех, че Цецо с нетърпение очаква оценка и от женско око.
- Няма да е идната неделя. - рече Цецо важно - Невянка и „нейният” ми идват на гости. Почивка!
По-следващата събота и неделя валя такъв дъжд в страната, че не посмях да пътувам, камо ли можеше нещо да се работи на село. Когато най-сетне малко поутихна, запалих колата и с жена ми и петгодишния ни син Гого се изнесохме към Балкана.
Къщата на Цецо беше в началото на селото. Откак се помня, имаше скеля, но още не беше я доизмазал. Спрях, изсвирих два пъти, нямах търпение да им покажа моя майстор. Бях предварително купил бира и цигари, обикновено свършваха в селото по това време. Носех му и някакви хапчета за отводняване, беше ме помолил да му взема, за да не се разхожда до окръжния град, и една кърпа за глава като мойта, много му харесваше.
Виках “Майсторе”, после “Цецо”, после се сетих, че не му се обадих предварително и вероятно работи някъде другаде, затова спрях на площада в магазина да попитам къде може да е.
- Тука някъде беше одеве - рече раздразнено магазинерката - има да ми дава 10 лева. - Ако ще взимаш нещо, казвай, че ще затварям!
Винаги съм мразил тоя неуютен, грозен, единствен магазин на село. Излязох. Жена ми и детето беряха дуди от бялата черница до чешмата. Седнах на пейката да ги изчакам. Тогава го видях.
Цецо Невянин седеше на пейката в другия край на площада, просто не го бях забелязал. Приличаше на мръсно сиво петно, на забравена дреха, на оставен боклук до пейката. Веднага си личеше, че е пиян до смърт. Цецо се изправи с мъка и тръгна към мене. Тръгнах и аз. Жена ми беше ни видяла и тя, защото чух, че детето припкаше насам. Цецо стъпи накриво и единия му гумен галош се събу. Докато се мъчеше да обуе почернелия си отекъл крак, видях че едно огромно мокро петно се беше разляло по слабините и по единия му крачол - беше успял и да се напикае. Целият беше раздърпан, подпухнал и подут, потта се стичаше по сивото му лице, ръцете му трепереха. Цецо вече протягаше ръцете си да прегърне малкия ми син и аз изпитах ужас, че ще го докосне. Спуснах се към него и го дръпнах в последния момент. Цецо сякаш се подпря на някакъв невидим стълб до него. Стояхме и се гледахме.
- Няма ли да ме запознаеш с булката, а? - усмихваше ми се накриво Цецо и дишаше тежко.
Хванах и ръката на жена ми. Не бях очаквал такова посрещане.
- Това е Цецо Невянин - казах аз. - Нося ти цигари и лекарства.
Жена ми си каза името, но не можеше да си подаде ръката, която стисках. Бръкнах в якето си и извадих лекарствата.
- Няма да умра, адвокате, не бой се! - започна да се задъхва Цецо. - Всички пияници в село умреха, но аз нема да умра! - гърдите му свистяха, но той ожесточено изброяваше: - Мучо умре, Васко умре, Пиката умре, Иван Кендин - и той умре… всички ще умрем, но бате ви Цецо ще ви надживее всичките!…
И Цецо Невянин седна много бавно на бордюра. Главата му клюмна, продължаваше нещо да си мърмори. Оставих му цигарите, шапката и лекарствата до него. После се сетих и му ги набутах в джоба на якето.
- Другата неделя - изправи глава Цецо - ела и ще ти довърша…
Другата неделя се обадих по телефона на съседката леля Гена. От нея разбрах, че Цецо е жив, но паднал, счупил си леко крака, но понеже няма пари, а и кой да се погрижи за него, лежи в къщи и се лекува сам. Не бях виждал такова нещо. Вярно, че Цецо като настъпеше ръждив пирон, вместо да хукне по доктори да му бият инжекции, изстискваше спокойно кръвта, измиваше мястото и казваше: “Колко пирони съм настъпил аз, ако знаеш, кръвта ми трябва вече да е черна!”
Явно Цецо имаше имунитет и срещу страшните напивания, които го спохождаха от време на време. Или счупването не беше истинско счупване, а само пукване, но след два месеца Цецо отново тръгна да работи по чуждото. Работеше за не повече от две-три надници, колкото да събере за ядене и ракия. Работеше и при мене, но вече не довършваше и при мен. Планирах си работите така, че да станат за ден - ден и половина, след това Цецо ме пращаше за ракия, и аз отивах, защото тръгнеше ли той да търси, по половин ден не се връщаше. Парите му стигаха за консерви, ракия и от време на време за хапчета за отводняване. Не събираше вече за Невянка. Разбрах, че когато Невянка дошла с “нейния” у Цецо, хапнали, поприказвали, после Невянка и нейният извадили спринцовките, ударили си морфина пред Цецо и се унесли. И така два дни. “Как можаха пред мен да го правят, мамка им” - псуваше Цецо и започваше да се поти, сякаш мажеше безкрайно високи тавани. Тогава отивах за ракия и го оставях сам. Ако не му намерех ракия, нямаше да довърши изобщо работата. Тя, работата, няма довършване на село, но нали за това е Цецо Невянин, само трябва да имаш много търпение и някоя добра дума, и той е човек, и той душа носи…
А аз още не съм свършил с мазането. Цецо не се мярка в село Раш. От една година работи на някакъв доктор в съседното село. Казват, че от шест месеца не пиел…
На село като ти потрябва майстор за къщата, освен че трябва да може всичко, трябва най-добре да може да маже. Къщите на село са бели отвън и отвътре, без вар нищо не става. Затова и тръгнах към кметицата Бориска да я питам за майстор, щото бях идвал на село от дъжд на вятър и не познавах никого. „Цецо” - ми рече тя. - „Цецо Невянин е най-добрият, но и най-много пие. И да знаеш, никога не си довършва работата!”
Като че ли по поръчка, Цецо Невянин излизаше от единствения магазин на площада в селото с една голяма бира в ръката и цигари в другата.
- Цецо - рекох, - ще дойдеш ли да измажеш у нас две стаи в къщата до мостчето горе, аз съм на бай Любен Петров синът.
- Знам те кой си - рече той - имам работа долу при Пенка, в събота съм при тебе. - И се повлече надолу, даже не можах да го попитам колко материал да взема.
Цецо естествено не дойде в събота. Ходих, врънках го, молих го, накрая се ядосах и взех един циганин от съседното село. Циганинът дойде с жена си, баща си, сина си, снаха си, тъста си и не знам още кой, работи ден и половина, измаза двете стаи (без единия изкорубен ъгъл на тавана), нищо не открадна, взе парите, обеща да довърши и повече не ги видях.
Малко след това, една сутрин, докато оглеждах ъгъла над мене и се чудех кого да извикам, за да довърши, Цецо се появи на вратата. Не миришеше на твърд алкохол.
- Значи така, а! - рече Цецо и се облегна на касата - Избра оня циганин да ти маже. Той е по-майстор от мене, а! - и Цецо прокара пръсти по изкорубените стени на старата ни къща. - Това защо не го е подравнил, нали е майстор!
Погледнах го внимателно в очите, още му бях ядосан.
- Нали те избрах бе, майсторе! Що не дойде? А и чух, че доста пиеш...
- От шест месеца не пия - закле се Цецо. - Само бира. Питай, когото искаш.
И така, разбрахме се с Цецо да премаже стените там, където трябва, за да изравни бабуните, да довърши недовършеното и да свърши още някои дребни неща в къщи. Не искаше кой знае колко, двайсет лева надница...
На другата сутрин още спях, когато Цецо дойде и започна до подготвя материала. Като го видях как работи, разбрах, че е голям майстор. Всичко беше като по конец, макар че конец нямаше. До обед беше оправил едната стая. Ризата му лепнеше от пот, лицето му беше в бели пръски, дишаше тежко. Тялото му събираше вода, коремът му беше като балон от честото пиене, а и от вечно вдигнатите нагоре ръце, които измазваха хорските тавани повече от 30 години. Дишаше така тежко, че очаквах всеки момент да се свлече мъртъв на пода.
- Спри малко бе, човек, почини си! - съжалявах го аз и отивах да му купя една малка бира и цигари.
Цецо работи до тъмно, довърши всичко, че и недовършеното, замаза две три-петна на долните стаи, макар че много мразеше тая работа с довършването. Но аз му стоях до главата, хвалех го, помпах го, дето се вика, с хубави думи, дивях му се на майсторлъка съвсем искрено и му плащах и отгоре.
Така Цецо започна да идва всяка събота и неделя при мен, когато пристигах от София да пооправим лека-полека старата къща. Къщата ни беше на пет метра от реката, беше се изпъчила на пътя, за разлика от другите къщи, които се криеха в дъното на дворовете си, затова и хората я заглеждаха. Цецо можеше, ако иска, за един ден да вдигне стария дувар от суха зидария така, както са го правили майсторите преди повече от сто години. Оглеждаше камъните и взимаше точно тоя, дето изглеждаше, че не става за нищо. Камъкът обаче лягаше така удобно сред другите, сякаш се приготвяше да спи там поне още двеста години. Опитвах се и аз да сложа по някой камък, но все не уйдисваше.
- Искаш да ми вземеш занаята, а, адвокате - подсмихваше се Цецо и ме пращаше за бира и цигари.
И Цецо беше доволен от мен, защото чувстваше, че одобрявам работата му и все повече се стараеше. Беше такъв перфекционист, дето не бях виждал в големия град откакто се помня.
- Хубаво ще стане тука, ще видиш, че всички ще спират - казваше Цецо. И хората наистина спираха.
Е, не минаваше и без инциденти. Една неделя, докато Цецо ми зидаше чешмата в двора, се появи една разлютена хала, една ядосана софиянка, навика Цецо, подбра ми го, както си беше с работните дрехи, и го подкара към къщата й да довърши сачака, дето й го беше зарязал от лятото. Цецо много го беше страх от жени. Говореше със страхопочитание за всяка от селото, но все гледаше като непослушно момче да не им се навърта много пред очите. Разбрах, че през седмицата Цецо работеше на още 2-3 места, но не довършваше. Някои не му плащаха изобщо, но и него не го беше еня. Дойдех ли аз, идваше и той, връщаха го, но той бягаше пак тук и хората си търсеха други майстори или оставаха недовършено, надявайки се Цецо да ги споходи, когато има настроение.
Но Цецо се радваше като дете най-много на събраните парички, които аз му плащах редовно. Виждах го, че ги спестява, не пие, не харчи за друго, макар, че за какво може да харчи един селски майстор, освен за пиене и за жени.
Разбрах, че се женил и развеждал няколко пъти, имал няколко деца, но никой не го търсел. Нито той тях. Говореше само за едната си дъщеря в София - Невянка. Аз веднага си помислих за фамилното му име - Невянин, явно Цецо беше с неизвестен баща, защото на времето са кръщавали копeлето на името на майка му. Не питах за баща му.
Цецо събираше пари за дъщеря си Невянка и й ги пращаше със запис в София. Невянка се обаждаше много рядко, не за да му иска пари, а защото той настояваше да му се обажда.
- Ало, Невянке! - крещеше Цецо по мобилния си телефон, - защо не се обади днеска, ма! Казах ли ти да ми се обадиш! Да се обаждаш, чу ли. Чу ли ма, да се обаждаш! Ще ти счупя главата!...
Цецо не знаеше как да говори на дъщеря си. Само й викаше, караше й се и я нагрубяваше, От време на време я питаше дали е получила парите и това беше. Изпотяваше се от напрежение целият, докато говореше по телефона, сякаш мажеше тавани.
- Слушай, Цецо, - правех се на психолог аз - Няма да й викаш така. Нали я обичаш и тя те обича. Ще й кажеш, че си добре, че си здрав. Че изкарваш пари достатъчно. Попитай я поне веднъж добре ли е и тя, накарай я да ти се похвали с нещо хубаво. Тя е твойто момиченце, а момиченцата обичат много бащите си. Покани я на гости.
Цецо ме зяпваше учудено, почесваше се по мръсната си варовита глава и обещаваше следващия път да й говори нормално. Но следващия път се повтаряше почти същото.
- Как си ма, как си ма! - крещеше й той, защото нямаше добра връзка в къщата и изобщо не изчакваше или не чуваше отговора. Накрая се ядосваше, затваряше й, после пак звънеше и я навикваше. Сума ти пари харчеше за безсмислени разговори.
Но Цецо все пак беше щастлив. Дъщеря му се готвеше да му дойде на гости в голямата къща, където той живееше сам отдавна. Щяла да доведе и приятеля си и Цецо се подготвяше, работеше още по настървено, вечер затваряше буркани с какво ли не - зеленчуци, плодове, месо - хем за зимата, хем за дъщерята и гаджето й. Не беше я виждал от две години.
Цецо добиваше все по-голямо самочувствие и излъчваше все по-голямо достойнство. Хората ни гледаха учудени от това приятелство, което възникваше между нас, питаха се как не съм го изхвърлил още и какво го прави да ги гледа така отвисоко. Не бяха го виждали пиян и навикван от сума ти време, и за тях нещо не беше наред. Досега всички пияници в село бяха умрели, само той още се държеше, че и работеше и глава виреше…
А къщата вече хващаше окото, дуварът, и той беше готов, но както е на село, винаги има работа за довършване. Беше ред на лятната кухня и двора. Жена ми не беше идвала дълго време, а и аз разчитах на нейните идеи, затова казах на Цецо, че следващата неделя ще дойдем цялото семейство. Знаех, че Цецо с нетърпение очаква оценка и от женско око.
- Няма да е идната неделя. - рече Цецо важно - Невянка и „нейният” ми идват на гости. Почивка!
По-следващата събота и неделя валя такъв дъжд в страната, че не посмях да пътувам, камо ли можеше нещо да се работи на село. Когато най-сетне малко поутихна, запалих колата и с жена ми и петгодишния ни син Гого се изнесохме към Балкана.
Къщата на Цецо беше в началото на селото. Откак се помня, имаше скеля, но още не беше я доизмазал. Спрях, изсвирих два пъти, нямах търпение да им покажа моя майстор. Бях предварително купил бира и цигари, обикновено свършваха в селото по това време. Носех му и някакви хапчета за отводняване, беше ме помолил да му взема, за да не се разхожда до окръжния град, и една кърпа за глава като мойта, много му харесваше.
Виках “Майсторе”, после “Цецо”, после се сетих, че не му се обадих предварително и вероятно работи някъде другаде, затова спрях на площада в магазина да попитам къде може да е.
- Тука някъде беше одеве - рече раздразнено магазинерката - има да ми дава 10 лева. - Ако ще взимаш нещо, казвай, че ще затварям!
Винаги съм мразил тоя неуютен, грозен, единствен магазин на село. Излязох. Жена ми и детето беряха дуди от бялата черница до чешмата. Седнах на пейката да ги изчакам. Тогава го видях.
Цецо Невянин седеше на пейката в другия край на площада, просто не го бях забелязал. Приличаше на мръсно сиво петно, на забравена дреха, на оставен боклук до пейката. Веднага си личеше, че е пиян до смърт. Цецо се изправи с мъка и тръгна към мене. Тръгнах и аз. Жена ми беше ни видяла и тя, защото чух, че детето припкаше насам. Цецо стъпи накриво и единия му гумен галош се събу. Докато се мъчеше да обуе почернелия си отекъл крак, видях че едно огромно мокро петно се беше разляло по слабините и по единия му крачол - беше успял и да се напикае. Целият беше раздърпан, подпухнал и подут, потта се стичаше по сивото му лице, ръцете му трепереха. Цецо вече протягаше ръцете си да прегърне малкия ми син и аз изпитах ужас, че ще го докосне. Спуснах се към него и го дръпнах в последния момент. Цецо сякаш се подпря на някакъв невидим стълб до него. Стояхме и се гледахме.
- Няма ли да ме запознаеш с булката, а? - усмихваше ми се накриво Цецо и дишаше тежко.
Хванах и ръката на жена ми. Не бях очаквал такова посрещане.
- Това е Цецо Невянин - казах аз. - Нося ти цигари и лекарства.
Жена ми си каза името, но не можеше да си подаде ръката, която стисках. Бръкнах в якето си и извадих лекарствата.
- Няма да умра, адвокате, не бой се! - започна да се задъхва Цецо. - Всички пияници в село умреха, но аз нема да умра! - гърдите му свистяха, но той ожесточено изброяваше: - Мучо умре, Васко умре, Пиката умре, Иван Кендин - и той умре… всички ще умрем, но бате ви Цецо ще ви надживее всичките!…
И Цецо Невянин седна много бавно на бордюра. Главата му клюмна, продължаваше нещо да си мърмори. Оставих му цигарите, шапката и лекарствата до него. После се сетих и му ги набутах в джоба на якето.
- Другата неделя - изправи глава Цецо - ела и ще ти довърша…
Другата неделя се обадих по телефона на съседката леля Гена. От нея разбрах, че Цецо е жив, но паднал, счупил си леко крака, но понеже няма пари, а и кой да се погрижи за него, лежи в къщи и се лекува сам. Не бях виждал такова нещо. Вярно, че Цецо като настъпеше ръждив пирон, вместо да хукне по доктори да му бият инжекции, изстискваше спокойно кръвта, измиваше мястото и казваше: “Колко пирони съм настъпил аз, ако знаеш, кръвта ми трябва вече да е черна!”
Явно Цецо имаше имунитет и срещу страшните напивания, които го спохождаха от време на време. Или счупването не беше истинско счупване, а само пукване, но след два месеца Цецо отново тръгна да работи по чуждото. Работеше за не повече от две-три надници, колкото да събере за ядене и ракия. Работеше и при мене, но вече не довършваше и при мен. Планирах си работите така, че да станат за ден - ден и половина, след това Цецо ме пращаше за ракия, и аз отивах, защото тръгнеше ли той да търси, по половин ден не се връщаше. Парите му стигаха за консерви, ракия и от време на време за хапчета за отводняване. Не събираше вече за Невянка. Разбрах, че когато Невянка дошла с “нейния” у Цецо, хапнали, поприказвали, после Невянка и нейният извадили спринцовките, ударили си морфина пред Цецо и се унесли. И така два дни. “Как можаха пред мен да го правят, мамка им” - псуваше Цецо и започваше да се поти, сякаш мажеше безкрайно високи тавани. Тогава отивах за ракия и го оставях сам. Ако не му намерех ракия, нямаше да довърши изобщо работата. Тя, работата, няма довършване на село, но нали за това е Цецо Невянин, само трябва да имаш много търпение и някоя добра дума, и той е човек, и той душа носи…
А аз още не съм свършил с мазането. Цецо не се мярка в село Раш. От една година работи на някакъв доктор в съседното село. Казват, че от шест месеца не пиел…
© Раш Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Много ми харесаха разказите ти!Прочетох ги всичките.Тъжни са но са хубави...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
