20.03.2017 г., 22:19 ч.

Целувка 

  Проза » Разкази, Други
1166 0 4
4 мин за четене

           Калина пое таблата с току-що изпечените целувки и започна да ги нарежда отпред на витрината. Тя вдигна погледа си и видя Златю да стои от другата страна на улицата и да ѝ маха с вестник в ръка. Бузите ѝ поруменяха и тя бързо сe обърна към касата на сладкарницата.

           Златю беше бедно момче. През седмицата чиракуваше при един стар майстор, недалеч от тук. Почивните дни за едни, бяха времето, когато разнасяше вестници из града.

           - Какво се е размахал този? – попита Мимето, докато забърсваше някаква

чаша.

           - Носи ми вестник…Или пък иска целувки – отвърна небрежно Калина.

 

           Като младото момче, сладкарницата също работеше в събота. Малкото, но кокетно помещение отваряше врати рано сутрин, когато Златю мяташе торбата, пълна с вестници, през рамо и тръгваше из града. Той никога не пропускаше възможността да мине оттам и да остави първия вестник на Калина. Тя пък винаги му завиваше няколко целувки в парче хартия.

           След като приключеше с разноса в поверения му квартал, Златю се прибираше вкъщи – малка стаичка на края на града. Трудно би било на човек да различи дали стая беше или гараж някой, работилница. Момчето не оставаше и минутка без работа. За него свободното време беше загуба на такова. Затова сега работеше по нещо специално и доста труд хвърляше. Но не удряше силно с чука, както го караше майстора, когато правеха подкови, а нежно, леко почукваше по метала. Само за това мислеше.

           Това разбира се се отрази на работата му при майстора. Подковите ставаха криви, прекалено тънки или прекалено дебели. Бавеше се Златю като удряше, изстиваше металът, ставаше труден за обработка.

           - Горещият метал е като жената – караше му се бай Жельо – Изтървеш ли го веднъж, после всичко отначало трябва да правиш.

           Строг беше с него майсторът, защото искаше да го научи. Не е лесен този занаят, та вече почти никой не прави подкови. Не е за всеки. Око се иска, да видиш – ръка трябва, да пипнеш.

           Ала и като баща му беше Жельо. Ни татко, ни майка си имаше Златю. От малък беше сирак. В началото го приютяваха роднини, но не се почувства той у дома. Все чужд им беше.

 

            На следващата събота той отново се спря до сладкарницата. Мимето заглаждаше покривките на масите до витрината. Златю се приближи и чукна с пръст по стъклото:

           - Какво чукаш, бе? - сложи ръка на кръста си тя.

Момчето се усмихна и вдигна вестника на нивото на главата си.

           - Няма я Калина. Стига си идвал, само ни гониш клиентите! – продължи раздразнена.

           Мара, както ѝ беше истинското име, беше издала колежката си пред шефа, задето давала от сладките на Златю. Как можело такива разхищения, той да не бил Рокфелер и…изгони я.

           Момчето извади два лева и посочи една от целувките на витрината – беше голяма и току-що изпечена. Мара взе парите и припряно му я бутна в ръцете.

           Същата вечер Златю работи неуморно по своя проект. Ако имаше комшии, сигурно щяха да го нахокат, заради лекото но методично почукване. Сън не спа.

 

           На сутринта той отиде пред къщата на Калина и позвъня на вратата. Момичето се показа изненадано на вратата. Златю ѝ подаде завитата в хартия целувка.

           Тя я огледа и сякаш не беше както трябва тази целувка. Разчупи я леко, а вътре лежеше мъничко метално сърце.

           Калина вдигна поглед към Златю и го целуна. Нямото момче се усмихна.

© Драгомир Лаброев Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Капризите на съдбата »

14 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??