Цената на спомените

Цената на спомените

Дъждът навън се лееше като из ведро. Времето вече втори ден беше дъждовно, предразполагаше човек към тъжни и депресиращи мисли. Точно такива мисли бяха обзели Марина. В това мрачно време в празната кухня се чу звън на телефон. Марина изчака малко и вдигна студената телефонна слушалка.
  - Ало – каза глухо тя.
  - Марина, аз съм Стефан. Обаждам ти се да ти кажа, че търгът за къщата на баща ти е другата седмица. Желая ти успех и ако има нещо, с което да помогна, само кажи.
  - Благодаря ти, Стефан, ще се справя някак.
   Тя захвърли слушалката, отвори бутилката вино, която стоеше неотворена в хладилника от седмица. Извади една стъклена чаша и изсипа съдържанието на бутилката в нея. Взе мобилния си телефон и набра непознат номер.
  - Ало – чу се груб мъжки глас.
  - Добър ден – каза Марина. Бих искала да се срещна с г-н Гинев, да речем в 5 следобед, ще е удобно ли?
  - Да, ела в клуба в 6, знаеш какво е работното облекло…
  Марина остави телефона на кухненската маса, въздъхна тежко и отиде да вземе един горещ душ. Тя беше млада и красива, с очарователна усмивка, беше слаба, стройна и висока, с маслинено черни очи, но тя беше красива, защото беше млада. Гримира старателно лицето си, пусна свободно косите си, облече най-стегнатия си корсет и късите кожени панталони. Сложи палтото си и тръгна към най-лошото, никога не бе подозирала, че съдбата ù ще я доведе до тук.
  Клубът беше луксозен и в същото време отвратителен, това беше мястото, на което една млада и красива жена губи всякакъв морал и свян. Клубът беше елитен и парите, които получаваха танцуващите девойки, бяха добри.
  Марина щеше да стане едно от тези момичета, които губеха толкова много, за да станат роби на материалното. Тя се нуждаеше от тези пари и влагаше друг смисъл в изкарването им от другите момичета. Никога не би извършила подобно нещо, ако животът не я принуждаваше, ако нуждата не я принуждаваше. Животът я бе поставил на колене и ако искаше да се изправи, трябваше да направи това.
  Три дни от живота ù бяха истински ад за нея, три нощи ù бяха нужни да събере парите, с които да откупи бащината къща. Три нощи, в които похотливи погледи оглеждаха женственото ù тяло. Нежелани докосвания бяха повече от неприятни, тялото ù беше обект на желание, но душата ù, душата ù тихо и сломено изтърпяваше всичко.
 

  … Седмица по късно…

- Ало, Стефан, успях, откупих къщата, вече е само моя. Сега съм пред вратата, после ще ти се обадя пак. – каза Марина с развълнуван глас, но се усещаше тъжната радост в гласа ù.
  Отключи входната врата и влезе в старата къща. Усещаше се още ароматът на кафе с канела, баща ù винаги пиеше кафето си с две щипки канела. Седна на стола, в който баща ù прекарваше следобедите, пиейки кафето си и наблюдаваше  времето през прозореца. Седна и зарида с глас, усещаше в гърлото си заседнала буца, която от толкова време не ù даваше мира. Сякаш беше глътнала голям залък сух хляб и не можеше да го преглътне. Всичко, което и беше останало, бе това, една стара къща и куп спомени. Спомени, които не можеше да пожертва или да ги загуби. Ридаеше и за това, което беше пожертвала, за да запази тези спомени. Чувстваше се омърсена, но и спокойна, че дори цената да беше висока, би се пожертвала, само и само да запази нещото, което ù навяваше шепи, изпълнени със спомени и всъщност единственото, което ù бе останало.