20.06.2009 г., 18:59 ч.

„Час велик” - литературен анализ 

  Проза » Литературни очерци
2166 0 0
7 мин за четене

„ЧАС ВЕЛИК”

 

 

В час велик на мощ духовна,

на величествен подем

посред бурята световна

ний живеем и растем.

 

Страшни дни ни бог изпрати-

младост нова да сдобийм,

сили в нази непознати

удивени да открийм;

 

сили векове калени

в изпитания и тегла

и летежи вдъхновени

на заякнали крила.

 

О, Българийо, край роден,

как си дивна в тия дни

с тоя устрем благороден

към велики съдбини!

 

Клюмнала, печална вчера,

днес – прекрасен херувим –

пълна с бодрост, пълна с вера,

с дух висок, несъкрушим.

 

О, върви из своя път,

пътя славний на честта,

във борбите на светът

твоята е най-света.

 

 

Нек те мразят, клеветят

стари, нови врагове:

твоите лаври ще блестят

в бъдещите векове.

 

В поколения безброй

твоя подвиг ще живей,

величавий образ твой

във историята ще грей,

 

че във тоз безжален век,

с бойни разцъфтял поля,

ти една кръв си ля

за поробений човек.

 

                               Ноември 1915

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

     Иван Вазов е едни от онези изкусни майстори на словото, които оставят белег в историята на българското литературно изкуство завинаги.

     Всяка проява в творчеството му заговаря за теглата, за красотата, за подвизите и устремите на Майката-Родина.

     Избрах коментара ми върху неизучавано Вазово произведение да засегне стихотворението „Час велик” от 1915 г., първо защото ми направи впечатление заглавието.

Попадайки на това заглавие, докато разглеждах съдържанието на един от онези томове със събрани съчинения, си мислех колко отдадени на рода, историята и Родината си, са били поколенията преди нас. Как часът велик не се е изтривал нито за миг от съзнанието им и винаги ги е тласкал към неугасващата любов към Майка-България.

       Стихотворението се състои от девет строфи с по четири стиха. Всеки стих се отличава с дълбока емоционална и смислова натовареност.

       Строфите и атмосферата, с която те заговарят, ни подтикват да помислим колко много сила и борчески дух са трябвали на предците ни не само, за да оцелеят в ситуацията на тежка робска действителност, но и да съхранят онова, което имаме днес. „Бурята световна” е отнемала повече, отколкото е давала, но нейни деца са всички онези, с които се гордеем; които са и винаги ще бъдат в съзнанието и сърцата ни, в стремежите и надеждите ни, защото най-строгият съдник – историята, е успяла да ги увековечи не само като част от действителност, чийто резултат е онзи „час велик”, а и от самите нас.

 

       

 

О, Българийо, край роден,

как си дивна в тия дни

с тоя устрем благороден

към велики съдбини!

 

Клюмнала, печална вчера,

днес – прекрасен херувим –

пълна с бодрост, пълна с вера,

с дух висок, несъкрушим.

 

      Ще ми се тези думи да можеха да звучат със същата вяра, със същата одухотвореност и със същата възхита. Само че... към какво се стреми днес онази България - бодрата, вярващата, несъкрушимата? Същата ли е като тогава? Запазила ли е частица от „предишната” себе си? Ако отговорът е „Не”, не сме ли виновни ние – еволюиралите в света на високите технологии и изкривени възприятия или липсващи нравствени добродетели, „продукти” на времето?! С какво допринасяме за вярата, бодростта и несъкрушимостта на България? И вярваме ли ние самите?

        Мисля си, че коментарът ми върху това Вазово произведение, не е изцяло граден върху литературоведческите изисквания за това, но и същевременно съзнавам, че аналогията между „предишната” и „сегашната” България, между „предишните” и „сегашни” нейни жители, е неизбежна, защото в действителност, България се явява непроменливата величина, а ние – променливата, преходната, променящата... От радетелите за верческа и гражданска консолидация в миналото, няма и следа. Нормално – светът се променя, хората се менят... Но защо забравяме кои сме, откъде сме тръгнали и как сме стигнали дотук?! „Великите съдбини”, които тогава са били най-високият стремеж, днес са се превърнали в слова и нищо повече. Далеч от нас, далеч от устремите ни...

 

Клюмнала, печална вчера,

днес – прекрасен херувим...

 

Перифразирани, за да бъдат в синхрон с днешната социална действителност, навярно, тези думи, биха променили времевото пространство в двата стиха и опозицията вчера-днес би разменила местата си.

 

О, върви из своя път,

пътя славний на честта,

във борбите на светът

твоята е най-света.

 

      По кой ли път повеждаме днес Майка-България? Дали той е правилният?

      Заговаряйки и мислейки за всичко, свързано със страната, в която съм родена и отраснала, и която не искам да напусна, за да се превърна в аналог на онези, които скитат „немили, клети, недраги”  „по таз тежка чужбина”, не мога да не отбележа тенденцията, която все по-настъпателно заема своята категорична позиция в битието ни. Учим чужди езици - това е престижно; четем чужда литература - така е модерно; запознати сме с биографията и творческия път и изяви на чужди майстори на словото, а пренебрегваме нашите собствени. Не това е

„пътят славний на честта”. Святата борба за национална и културна идентичност, отдавна е престанала да бъде част от нас, от стремежите, от мислите ни.

 

Нек те мразят, клеветят

стари, нови врагове:

твойте лаври ще блестят

в бъдещите векове.

 

В поколения безброй

твоя подвиг ще живей,

величавий образ твой

във историята ще грей,

 

че във този безжален век,

с бойни разцъфтял поля,

ти една кръв си ля

за поробений човек.

 

   Лаврите, които са блестели в минали векове, са се превърнали в част от миналото, от историята на един народ, чието съвремие е толкова материализирано и меркантилно, че са загубили блясъка, величието и респекта си.

    За съжаление подвигът не живее в съзнанието на нашето поколение. Величавият образ грее в историята, но остава незабелязан... Дали защото ценностната система се е променила; дали защото животът и забързаното, изпълнено с грижи, ежедневие, не ни дава възможност да познаем какво е патриотизъм;гордост от това, че сме потомци на такъв народ и да се опитаме да бъдем достойни негови продължители.

      И именно поради факта, че България „една кръв си ля за поробений човек” в годините на сурова действителност и недоимък, ужас и отчаяние, в „тоз безжален век”, макар и еволюирал и утвърдил себе си като „Век на технологиите”, трябва да запазим у себе си „малко нещо от Бога и нещо човешко”; да осъзнаем, че човек без минало няма бъдеще и сами да пожелаем, и да не отказваме на Майката-Родина правото да има такова...

© Михаела Михайлова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??