27.05.2006 г., 18:04 ч.

Часовете минаваха ... 

  Проза
870 0 3
2 мин за четене
   






     Часовете минаваха все по-бавно. Не издържа! Хвърли  химикалката и със замах и сила бутна всички листа на земята. Разкъсаният плик падна из купчината хартия. Тя се тръшна  тежко на стола. Не можеше вече да търпи това силно главоболие... и това бездействие... Но мислите й се отклоняваха в друга посока. Все мислеше за това...
    "Отказвам се!" - изкрещя тя силно.
 Изправи се и бутна стола.
    "Отказвам се!" - заповтаря тя като от плача гласът й  започна бавно да стихва. Свлече се на земята и заплака като малко дете... Плачеше, защото беше затворила врата за всички усмивки и радости, съществуващи на Света. Сега всичко беше различно и тя знаеше това. Този път нямаше изход.
 Толкова много удари, толкова много решения, толкова пъти с ново начало, толкова пъти в беда... толкова изходи, а сега... сега нямаше такъв.
  Беше потънала в собствения си мрак.
 Беше намирала изход в толкова много случаи...
     Когато още 16 годишна, беше принудена да остави детето си в онзи пансион, за да може да подължи образованието си, години по-късно се бе върнала, за да открие дъщеричката си, а тя й бе отказана.
     Когато след тежкият удар единственият мъж, когото някога беше обичала, я  остави на олтара и то не по собствена воля, ами заради катастрофа, след която тя никога не видя усмивката му отново... Мъжът, заради когото родителите й се бяха отрекли от нея. Човекът... който беше баща на детето, което тя изгуби в деня на сватбата си, заради спонтанния аборт, който направи.
     Дори и след това, тя намери сили отново да продължи, като реши, че ще е най-добре, ако се премести далеч от всички и всичко, в нов и непознат за нея град. Където хората я питаха: "Как сте?" - без да се изтересуват от отговора... без дори да знаят името й, както често правим и ние с самите.
     След написаното в този плик, който тя бе захвърлила така, на никой нямаше да му се налага да й задава този въпрос отново.
        Тя спря да плаче. С последни сили се обърна и легна на земята, където за последен път се усмихна и заспа така спокойно, както никога до сега. Сън който сложи края на болката... или ако не беше  съня то тогава рака в  кръвта й.
Вечен сън, който я изкара  от тъмнината.





© Жеже Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??