27.05.2006 г., 18:04

Часовете минаваха ...

1.1K 0 3
2 мин за четене
   






     Часовете минаваха все по-бавно. Не издържа! Хвърли  химикалката и със замах и сила бутна всички листа на земята. Разкъсаният плик падна из купчината хартия. Тя се тръшна  тежко на стола. Не можеше вече да търпи това силно главоболие... и това бездействие... Но мислите й се отклоняваха в друга посока. Все мислеше за това...
    "Отказвам се!" - изкрещя тя силно.
 Изправи се и бутна стола.
    "Отказвам се!" - заповтаря тя като от плача гласът й  започна бавно да стихва. Свлече се на земята и заплака като малко дете... Плачеше, защото беше затворила врата за всички усмивки и радости, съществуващи на Света. Сега всичко беше различно и тя знаеше това. Този път нямаше изход.
 Толкова много удари, толкова много решения, толкова пъти с ново начало, толкова пъти в беда... толкова изходи, а сега... сега нямаше такъв.
  Беше потънала в собствения си мрак.
 Беше намирала изход в толкова много случаи...
     Когато още 16 годишна, беше принудена да остави детето си в онзи пансион, за да може да подължи образованието си, години по-късно се бе върнала, за да открие дъщеричката си, а тя й бе отказана.
     Когато след тежкият удар единственият мъж, когото някога беше обичала, я  остави на олтара и то не по собствена воля, ами заради катастрофа, след която тя никога не видя усмивката му отново... Мъжът, заради когото родителите й се бяха отрекли от нея. Човекът... който беше баща на детето, което тя изгуби в деня на сватбата си, заради спонтанния аборт, който направи.
     Дори и след това, тя намери сили отново да продължи, като реши, че ще е най-добре, ако се премести далеч от всички и всичко, в нов и непознат за нея град. Където хората я питаха: "Как сте?" - без да се изтересуват от отговора... без дори да знаят името й, както често правим и ние с самите.
     След написаното в този плик, който тя бе захвърлила така, на никой нямаше да му се налага да й задава този въпрос отново.
        Тя спря да плаче. С последни сили се обърна и легна на земята, където за последен път се усмихна и заспа така спокойно, както никога до сега. Сън който сложи края на болката... или ако не беше  съня то тогава рака в  кръвта й.
Вечен сън, който я изкара  от тъмнината.





Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Жеже Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Забрадката на Йозге

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Трите прошки

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Щастие

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...