Лазар вървеше най-отпред. След него бяха майка му и баща му, а зад тях вървяха майката и бащата на Елена. А след тях още стотици стъпки отъпкваха снега. Цялото село искаше да изпрати момичето. 
  Вятърът бе тъй силен, че черното палто на Лазар се вееше зад него и му придаваше един страшен вид. По гъстата му брада се стичаше сълза. Гробищата бяха накрая на селото. Многолюдието вървеше бавно, но Елена беше вече там. 
  Най-сетне хората започнаха да заприиждат и един по един да минават покрай тежкия ковчег, за да се сбогуват с момичето. Толкова мъка се бе изписала по лицата им. Елена беше най-красивото и работливо момиче в селото, но коварната болест я победи. Отчаяните викове на майка ù раздираха въздуха и заглъхваха в снежното поле... 
  Лазар вече беше последен и чакаше. Накрая дойде и неговият ред. Приближи се, наведе се и целуна Елена по студеното чело. Остави едно цвете на гърдите ù и прошепна: "Пак ще бъдем заедно!" Избърса с ръка сълзата си и тръгна напред решително. Не искаше да чака повече. 

  Хората го гледаха и го съжаляваха, толкова много обичаше той Елена. Сетне го изгубиха от поглед. Секунди по-късно силен изстрел прониза всичко наоколо. Майката на Лазар изпищя ужасено и падна на колене в мокрия сняг. Баща му присви болезнено очите си. Хората се спогледаха тревожно, но разбраха... 
  На другия ден рано сутринта гробарите копаеха отново. Елена и Лазар вече бяха заедно.