„Всеки за всичко пред всички е отговорен“…

Човекът се позасмя на стария лозунг от соцепохата, окачен над вратата на ресторанта. Ресторант… Е, поне така беше обявено заведението върху табелата отгоре.

Влезе и се увери – обикновена, нормална, очаквана квартална кръчма. С претенциозно название, макар и отговаряща на заобикалящата я реалност обстановка.

Стари маси, някога изжулени от окапващата боя, а след подготовката за пребоядисване - забравени полуръждясали. Разкапващи се столове, използвани като мерило за алкохолна издръжливост – все още попиващият пиенето можеше да се закрепи някак си, за да поеме гълтоците живителна усмъртяваща и осмърдяваща течност, оригинално производство в някоя циганска махала. Прекрачилият границата на благоволението на съдбата щеше да се капичне и пльосне долу. Където под може би имаше, но не се забелязваше от натрупаното от историята гюбре.

В кръчмата беше тихо. И защо да е шумно – клиентите или тепърва се връщаха от сиво-черното си нощно подподподсъзнание, или бяха се спасили нейде другаде. Където нямаше толкова горди призиви, но пък се поддържаше определен ред. Обикновено нехаресващ се на нормалната клиентела…

До хотела му беше далече, площадчето навън беше задрямало още преди трийсетина години, за ресторанти не можеше и да се мисли, а рисковият фастфуд просто отсъстваше. Даже бургерите от неизвестно на биологията месо не рискуваха да се появят тук.

Така че – налагаше му се да седне.

Като войник служи в парашутните, после тренира подводно гмуркане, проведе година занимания по карате, беше се женил дор три пъти – така че рискува и седна на рехавия стол, пренебрегвайки ярката опасност за живота.

Тишина…

- Ей… - щеше да добави едно „ало“, но се сети, че е в европейска държава, макар и в анадолските й предширини, та добави – Моля, келнер…

Реакция като във филм на ужасите – зловеща тишина, странни шумове, влачещи се далечни стъпки, предупредително покашлюкане…

И…

Нищо…

Кухо и тъпо усещане, предчувствие на динозавър за идващ метеорит…

Трябваше да обърне внимание на елитната проститутка на площадчето, когато оная го поздрави в очакване на алъш-вериш. Елитна беше – защото го информира, че е ваксинирана. Но точно в момента го мъчеше друг глад.

Накрая от сенките се откъсна сянка. Различи я по черните очертания и раздвижването на паяжините от лекия ветрец. Приближи се някакъв в типична келнерска форма – почти човешка, леко изкривена към дясната ръка, на която имаше кърпа в историческо бяло, стигнало почти негърска чернота, тъмен панталон в неизвестен на дизайнерите цвят и бивша бяла риза с отпечатани в областта на шкембето петна, по които можеше да се прочете менюто от миналия месец…

- Добър ден…

Отговорът беше мрачен поглед на койот, откъснат от задната лапа на умряла гризли.

- Нещо за ядене да предложите?

Между лекетата по физиономията на оня мина нещо като желание да изръмжи – заплаха, ярост или приветлив смях. После главата му извърши сложно движение – кимна…

- А какво ще ми предложите?

Тук келнерът не издържа.

- Бе, що за хора сте вие, бе… Дошъл тук, разположил се като у дома си, иска да му готвим и сервираме… Ти надписа видя ли?

Човекът се шашна и всичките му тренировки и приключения паднаха в петите.

- Ама нали…

- Видя ли, бе? Всеки за всичко пред всички е отговорен!!! Ти си тоя „всеки“, аз съм „всички“, а „всичкото“ е това, дето го искаш, ама няма да стане! Дигай се и идвай с мен… Веднага!!!

Човекът направи опит да се вдигне, после се отпусна като минал през резачката парцал.

- Къде?

- Да готвиш… Какво си мислиш – че ние тук ще те обслужваме? Ти си гражданин, нали? Значи си отговорен за всичко…

- Тоест?

- Тоест – ти ще си подготвиш нещата, ще ядеш евентуално, ще ни платиш…

- Защо? – удари го последен инат – Защо да ви плащам, когато аз ще готвя?

- Защото имаш неписани задължения. Как можем ние сами да те обслужваме? Плащаш – и ще плащаш. Влязъл си тук, значи трябва дан да даваш. Както е законът у нас. Разрешаваме ти да поживееш малко тук, а ти трябва да свършиш куп работи… Аман от готованковци, дето смятат, че е достатъчно да си платят само. Край на това очакване ние да свършим нещо срещу парите ти! Не мисли какво ще ти дадем, а мисли ти какво даваш на нас. Отговорен си… И виновен – ако не стане както трябва…

Нещата бяха абсурдни. Наричаха го гражданин – значи трябва да се държат с него като с гражданин. Плаща си данъците, държавата го обслужва. В случая – кръчмата. Тоест – тя отговаря пред него, клиента. А той изисква…

- Ама… - изиска плахо…

- Няма „ама“! Отивай в кухнята! Измий там нещо, нарежи каквото намериш, почисти след себе си… А, да – и на излизане сложи парите си на тая маса, дето дремя. Няма да ходя и да ги събирам, я… Сам ще изчислиш колко дължиш, бакшиш ще добавиш, щедър ще бъдеш, щото… Не си господар, ясно ли е?!

Човекът трясна стола в масата, стисна оцелелия крак и се запъти в стратегическо отстъпление към вратата. В главата му се въртеше само едно: „Другаде! Другаде! Другаде!...“

Другаде – където гражданинът е господар, където плаща и получава полагащото се, където не го третират като винаги отговорен и виновен…

Отдалечи се от кръчмата и се обърна. Отново погледна клеясалия, оплескан от птици и хора надпис над вратата: „Европейски ресторант „България“...

Каня ви на коментар за изборите и за куп други неща около нас и за нас - https://genekinfoblog.wordpress.com/