Черните наметала на Нощта

          Предната нощ сънува пак този необитаем остров...
          –  Ако можеше да ми се случи поне една малка частица от него!? – мислеше си Маестрото и пишеше. Наистина сънят на Антоан беше прекрасен, особено за човек в неговото положение. Той се надяваше, че идеята му за сценарий  ще дойде  именно от там - от съня. Една вечер сънуваше, че корабът му се разбива в скалите , на другата, че плува  до непознат бряг. На третата, че среща там неописуемо красива жена.
          Нощта обгръщаше с черните си наметала загадъчния остров. С отровната си прегръдка тя ставаше неговата господарка, която позволяваше на съня да се сбъдне. Да се случи и да се преживеят още няколко чужди живота. Така щеше  да се нахрани с избухналостта на чувствата им. Щеше да усети плътта на страстните им тела. Тя – Нощта, пренасяше влюбените на онзи, тайнствен остров, където  светът беше друг.  Новият дом се оказа една къща на хълма – до самия Атлантически океан. Собственикът беше успял да я продаде на известна филмова звезда, за което доста се гордееше със себе си. Но истинската причина беше друга.  Искаше да се отърве  от вещиците,  които я обитаваха. Нощта беше млада, когато той тръгна по лунните й пътечки. Беше нещо, като бавно  пробуждане в него - някаква потребност, инстинкт, който го караше да се  настанява в съня. Той, инстинктът, го водеше към непознати за него места, като хищник, търсещ плячката си. А плячката беше – красавица, с топли зелени очи и дълга буйна коса. Беше сама и не го очакваше.
         Изведнъж я усети. Почувства нежната й кожа. После топлата й ръка, допряла лицето му. Накрая, се свлече в краката му, сякаш го молеше за нещо. А той обърна глава и тръгна напред, по пътят си.
         Щеше му се да излезе и да се поразходи,   но сценарият го беше погълнал изцяло. Пишеше и съпреживяваше всичко. Унесе се...
         Настойчивото побутване по ръката го извади от унеса.  
         –  Синко? - възрастната жена разтревожено го дърпаше.
         –  Спиш ли!?
         –  Спокойно, унесъл съм се, навярно.
        В този момент се позвъни навън. Майка му  стана да отвори вместо него. На вратата беше вчерашната   посетителка.
          –  Какво желаете? - попита я любезно възрастната жена.   
          –  Аз дойдох за отговора на „маестрото”! – смутено промълви тя. Явно не очакваше появата на друг  човек на вратата.
          – Защо не влезете. Заповядайте!  - покани я учтиво.                       
         –  Аз исках само да взема отговора! - и наведе глава пред учудения поглед  на възрастната дама.  Лицето й изведнъж грейна, когато на прага се появи и Маестрото.
          –  О, това си ти? – усмихна се и той.Тя го изгледа недоверчиво:
          - Нима не разбрахте, че днес трябваше да занеса отговора ви?  Беше пребледняла и гласът ѝ - разтревожен.... –  Разбира се,  но не усетих кога мина денят. Нито нощта! -  Маестрото замълча за малко, впери поглед през прозореца. Въздъхна.
         –  Някога, когато ще съм там – времето няма да съществува.
         –  Искате ли, да дойда утре? – предложи вежливо тя.
         –  Щом сте дошли до тук – не е благоприлично. Изчакайте само един момент.
         Можеше само да благодари на съдбата, че я беше изпратила.
         –  Дано не ви бавя! – каза и влезе  в стаята, заедно с възрастната дама, която вероятно беше майка му. Момичето продължаваше да се взира в тъмния коридор.. Тогава усети, че нещо изпращя зад нея. Не се обърна, докато не чу гласа на маестрото.
         –  Ето, готово е, млада госпожице. – и й подаде приветливо плика. Стори му се притеснена и затова попита:
         –  Искате ли да ви изпратя? Тъкмо ще се поразходя.
         Тя се огледа наоколо и кимна. Възрастната жена си отдъхна. Навън беше  черна непрогледна  нощ. Нощ без звезди...  И от другата страна на улицата уличните лампи не работеха. Беше опасно да я оставят да си  тръгне сама.
         – Довиждане, госпожо! – младото момиче беше протегнало  към нея ръката.
         - До скоро! – пое ръката й, усещайки, че ще се срещнат отново. Така и стана...