Зимата отново присви устни и започна да шета. Реши да ни нагости с още една бяла пита. Докато месеше във висините, посипа  брашно над нас, толкоз, че всичко побеля, ала само колкото да не са сиви улиците и душите ни.
 Днес беше една от онези съботи, в които мързеливото пиене на кафе бе станало специален ритуал. Прозорците на кафенето бяха тъй излъскани и прозрачни, че белотата отвън влизаше вътре и димящата ароматна течност изглеждаше още по-черна.
 Докато отпивах поредната глътка, по тротоара отсреща се зададоха майка и дете. Тя - метнала тежка ученическа раница на гръб, а то вървеше по бордюра и пазейки равновесие се забавляваше по детски. Помислих си колко прекрасно е усещането за безгрижие и отпих с наслада глътка...
 Когато след минута отново погледнах през прозореца, видяното ме остави без дъх. По този същия тротоар, само че в противоположна посока, вървяха жена с патерици и дете с голяма раница на гърба си. Слисана, останах да гледам бавният им ход и сякаш усетих тежестта и на момченцето, и на жената. Постоях, кафето изстина, а краката по спомен ме поведоха към вкъщи.
 Отдалеч още съзрях пъстротата на мартенския базар и реших, че червените конци ще ми помогнат да пооцветя мислите си и да прогоня горчивия вкус в устата си. Опитните ръце на млади и стари бяха втъкали любов в творенията си и доволна Баба Марта явно помоли Малък Сечко да просветли небето, а слънцето да стопли измръзналите ръце на продавачите.
 ‎Иии... тогава се случи... Спънах се в нещо, което стърчеше изпод отрупаната с мартеници малка стара сгъваема масичка. Беше патерица... Извинително ме гледаха два чифта усмихнати очи... Заседналата буца в гърлото ми ми попречи да отговоря на поздрава на жената. Купих си мартенички и отминах... 
Случайността и случването днес се бяха наговорили и ми се присмиваха отнякъде, а черно-белите отрязъци от деня моделираха мислите и емоциите ми така, че сега споделям с Вас и Ви моля и Вие да си купите мартенички...