Зимата отново присви устни и започна да шета. Реши да ни нагости с още една бяла пита. Докато месеше във висините, посипа брашно над нас, толкоз, че всичко побеля, ала само колкото да не са сиви улиците и душите ни.
Днес беше една от онези съботи, в които мързеливото пиене на кафе бе станало специален ритуал. Прозорците на кафенето бяха тъй излъскани и прозрачни, че белотата отвън влизаше вътре и димящата ароматна течност изглеждаше още по-черна.
Докато отпивах поредната глътка, по тротоара отсреща се зададоха майка и дете. Тя - метнала тежка ученическа раница на гръб, а то вървеше по бордюра и пазейки равновесие се забавляваше по детски. Помислих си колко прекрасно е усещането за безгрижие и отпих с наслада глътка...
Когато след минута отново погледнах през прозореца, видяното ме остави без дъх. По този същия тротоар, само че в противоположна посока, вървяха жена с патерици и дете с голяма раница на гърба си. Слисана, останах да гледам бавният им ход и сякаш усетих тежестта и на момче ...