22.03.2023 г., 21:39 ч.  

Червената и синята Рада 

  Проза » Други
692 8 5
6 мин за четене

/Спомени от тоталитаризма/

 

 

 

Буквално преди дни научих, че е починала дъщерята на Рада Александрова - поетеса от времената на тоталитаризма. Бог да прости покойницата и моите съболезнования за Рада. Всеки има своите трагични мигове в живота, които са повод да преосмисли житието и битието си. Да си призная честно бях позабравил за другарката /г-жа/ Александрова, но информацията за прясната смърт възкреси спомените ми. И се почувствах изведнъж длъжен да ги споделя. Защото Рада Александрова беше един от комунистическите цербери на тоталитарното литературно сп.Пламък., находящо се някога на ул.Ангел Кънчев №5 /бившата сграда на СБП/. Спомням си Рада отлично от времето, когато главен редактор на сп.Пламък беше Петър Караангов, а Димитър Стефанов - заместник главен редактор. Годините за които пиша са 1980 - 1983. Тогава Рада ходеше с къса - типично комсомолска подстрижка, като от съветския филм "Сорок Первый". Беше с тесни рамене, но масивна в областта на таза. В един слънчев майски ден занесох най-добрите си стихове в "Пламък", но още прекрачвайки прага на отдел Поезия и срещайки погледа на тази жена, получих ясното усещане, че с нея сме абсолютно несъвместими. Следях рубриката за поезия в сп.Пламък и бях твърдо уверен, че предлаганите от мен стихове са от по-високо качество от прочетените от мен публикации там. Затова не без самочувствие й предложих за прочит стиховете си. Това за което съм й благодарен е, че тя не ми каза дежурното - оставете стихотворенията си и елате след месец, за да имам време да се запозная с тях. По онова време това беше дежурната формула за отхвърляне на два такта. Напротив Рада започна да чете, но за мое нещастие захапа моя поема, напечатана на две страници. Направи ми впечатление, че тя сгреши и взе първо втората страница, зачитайки се именно в нея. Четейки ред след ред, тя започна да прави своите критични бележки, но бидейки силно честолюбив тогава, аз рязко я прекъснах с думите: Благодаря ви за градивната критика, която се изкачваше ред по ред. Но вие четете стихотворението ми отзад напред. Все едно да слушате Лунната соната, започвайки с последната й част. Тук тя се сепна и ме погледна много строго. По лицето й избиха червени петна от пристъп на гняв, породен от дръзкото ми поведение. От погледа й разбрах, че ми е издала "смъртна присъда".  Все пак, запазвайки самообладание, тя продължи разговора с мен още 3-4 минути. Тогава ми каза. Опитайте в други редакции. В "Пламък" имаме много високи критерии. Разделихме се и честно слово, вече нямах никакво желание да пробвам пак да публикувам в това списание. Но добрите литературни списания в онези трудни за младите автори времена бяха само "Пламък" и "Септември". Просто нямах избор. И след две години се престраших и акостирах отново в редакцията на "Пламък" с тайната надежда, че може би Рада Александрова не работи вече там. Уви, напразни надежди. Тя ме посрещна и с нищо не даде вид, че ме е запомнила. Зачете стиховете ми и каза: О, тук има много интересни стихотворения. Знаете ли какво, оставете ги и елате след един месец, за да ги прочета внимателно и да формирам мнение. Бях силно обнадежден. Реших, че през тези две години тя ме е забравила и че имам сериозни шансове да пробия в "Пламък". След въпросния месец пристъпих прага на редакцията. Освен Рада в стаята имаше още една жена. Запомних името й - Живка Балтаджиева. Тя също работеше в редакцията. Рада ме посрещна с нещо като: кой бяхте вие? Припомних й и тя започна да рови в бюрото пред нея. Най-накрая намери стихотворенията. Очевидно не беше ги прочела. С видима неприязън тя започна да чете стихотворението ми "Нощ".  

Нощ   


Нощта - огромен пуст хангар
затваря свойто отражение
във мълчаливата истерия на тишината...
И излетели самолети
в погледа се търсят.
Крилата им оставят
силуети
върху премазаните
къщи.
Кое летище ще ги приземи...?
Един побягнал метеор
догаря -
свещ във бялата мъгла,
която никого обратно не завръща...
 


Очаквах да чуя мнението й. Тя каза: Каква е тази глупост: "Кое летище ще ги приземи...? Летището не приземява самолетите, а самолетите се приземяват на летището. Не сте научили добре българския език, а искате да публикувате в "Пламък". Тук Живка Балтаджиева каза: Защо бе, Рада. Аз съм чувала, че летищата приземяват самолети. Погледнах с благодарност към Живка, но Рада ме захапа повторно. А какво е това:  

Един побягнал метеор
догаря -
свещ във бялата мъгла,
която никого обратно не завръща...
 

Метеорът не се завръща от мъглата, а не мъглата не завръща метеора. Имате много сериозен проблем с българския. Тук отново се намеси Живка Балтаджиева и каза: Рада, той одушевява мъглата. Затова използва този словоред. В този миг Рада побесня, защото Живка я апострофира за втори път и изригна: Трябвало е да намери начина да го каже както трябва, а не да си служи с неправилни изрази. След тези думи тя решително отмести стихотворението встрани и започна да чете "Стената".      


Стената  



Засадата, в която сме родени...! -

без неугасващи пътеки.

Когато ветровете не кръстосват меч с челата.

Когато слънцето престане да бучи в кръвта.

И се изправим пред Стената...

и погледите пропълзяващи под нея

със кървавите си бразди.

...Преди от огъня да изгорим - без необятност!

Преди до края да мълчим - без съжаление!

...Като таван от чужди грехове

надвесено е времето над съвестта.

А смазаните нощи ни прегръщат -

невинни и отровени деца,

с очи учудено и неразбиращо големи...

проболи тишината!

И в тях разтваря се неосъзнат страха...


Стигайки финала на стиха, лицето й направи гримаса и тя каза: се разтваря, а не разтваря се. Колко пъти трябва да ви кажа, че имате сериозен проблем с езика! Явно в този ден Живка Балтаджиева играеше ролята на мой ангел-покровител, защото каза: Защо бе, Рада, това е възвратна форма, среща се. След което излезе от стаята. Погледите ни с Рада се срещнаха. Видях колко е гневна. Тя не изчака Живка да се завърне в стаята и ми каза насаме: Аз вас ви помня. Вие вече идвахте при мен. Няма смисъл да идвате повече тук. Докато аз съм в тази редакция няма да имате публикация. С това фактически тя призна, че си е играла с мен като котка с мишка и нейното възклицание: "О, тук има много интересни стихотворения." е било част от своеобразна гавра, на която умишлено ме е подложила. Когато 10 ноември 1989г. възвести демокрацията, на един от митингите на СДС пред храм-паметник Александър Невски видях същата Рада Александрова да вее син байрак от трибуната на организаторите на синия митинг. Щях да повърна. Тя която изкара цели 15 години в сп.Пламък като цербер на Отдел поезия - една синекурна длъжност. Тя - храненицата на комунизма, на бърза ръка се бе пребоядисала от червено в синьо, за да се намърда навярно пак на топло местенце. Кой знае колко много поети е затрила, докато служеше на червената власт, а може би и на синята. Но тя си знае най-добре...и съвестта й, ако има въобще такава. Важното е, че Младен Мисана не успя да затрие.

 

   
 

© Младен Мисана Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Поздравления за разказаната истина. Времето измита етиолираните личности, а даровитите хора, като теб, не може да ги изтръгне. Но и днес, за жалост, се въдят " синекурни хора"...
  • Впечатлена съм. И от твоя текст, и от прекрасната поезия на Рада Александрова. Поздравления!
  • Така беше, да, но пък това не ти е попречило, да стигнеш толкова високо и да сътвориш прекрасна поезия. Колко много бяха, такива като Рада. Добре, че споделяш с нас, за да не забравим, Младен!
  • Внимателно изчетох дума по дума...
    Благодаря, че сподели, Младене! В опит да затрие е провокирала ответна реакция, която е възродила твореца...
  • Много правдив материал.
Предложения
: ??:??