Трябва ти малко търпение. Не знам защо почвам така... Както и да е, има връзка. За да пътуваш на стоп наистина ти трябва търпение. Да чакаш и да не тъпееш, а да се радваш на това, което става около теб. На живота, защото само този, който пътува на стоп и чака вечно движещи се неща около него да спрат, знае какво е да наблюдаваш живота. Движението... Всички са се насочили, всички са тръгнали от някъде и чакат да стигнат, за да спрат. А твоята не лека задача е да ги накараш да спрат преждевременно. Така да се каже, да ги отклониш от пътя им, да си откраднеш от времето им.

Какво предлагаш в замяна? Себе си. Приятната ти компания: ако са уморени, качваш се и почваш да дрънкаш, за да ги държиш будни. Ако пък им е скучно, пак дрънкаш и колкото и глупости да говориш, все ще е нещо повече от празната тишина или непостоянното радио. Но не е и нужно да си плащаш толкова скъпо. Няма да умрат ако просто си мълчиш, нито пък ще заспят, защото ако катастрофират няма да стигнат до там, за където са тръгнали. Щом си ги спрял, значи са се отклонили, дори за малко, от крайната си цел и никакви отпускнания и безсмислени катастрофи не са позволени. Времето не се губи, просто се наваксва. Те го знаят. Ти също. Ако си уморен - мълчиш.

Да се харчиш за непознати хора просто не си струва. Иначе си някаква курва...

-     You call me bitch?!

-         Twice, bitch!  

Да пътуваш на стоп не е леко. Сам си, говориш на себе си, псуваш, смееш се, танцуваш, пееш; правиш всичко, което ако правиш по същия лек начин и сред обществото ще те затворя, за изтрезняване. Сега си го позволяваш, защото обществото е затвореното – в едни разноцветни, тенекиени кутии и все пак ти искаш да ги спреш, за да се натикаш вътре при тях. Вътре...Залезът е пред теб, така че не си съвсем сам. Димът обагря всичко в контрасти и ти заживяваш в някаква приказка, опияняваща от части и с ефирните си изпарения на изгорял бензин. Махаш и махаш, махаш, махаш, накрая почваш да се усмихваш и махаш. Правиш един мах и усмивакта ти се уголемява, защото след всеки път нелепицата расте. Как може никой да не спира? Това не е ли смешно? Отчасти да...

Залезът е толкова красив. А тези палмички там отстрани са сякаш като бонус. Оня горе все пак гледа да се реваншира с нещо било и то толкова дребно като три 15-метрови палми. Но да, красиво е и ти го признаваш. Даже забравяш да махаш, защото е чак толкова красиво. Облаците, палмите, цветът изгорил небето, пушекът, изгорил въздуха, фаса, който изгаря дробовете ти. Ако красотата е птица, то тя е феникс и в момента изгаря и се ражда наново. Това не е метафора. Никаква измислица не е, защото той е вече изгорял и превърнал се в нова птица без криле. Червен Ситроен с шофьорка, по-гореща и от запаления залез. Просто влизаш и се настаняваш в червения пъкал, където ще гориш. Ти си истиснкият дявол и ще изкупиш вината си, задето открадна лукавото от усмивката на Луцифер.

-         Имаш ли огънче, миличък?

Уникално, нали? Само се усмихваш, все така лукаво и тя сгрява тънкия хумор. Искрата се запалва, за да избухне малко по-късно. Ти просто почакай и давай нататък. Карай! .... 

-         Ей, малкия, имаш ли огънче?

Горещият въздух нахлува през отворения й прозорец, а тя стои, с цигара в ръка и гледа към малкото момченце, което не вярва, че един пламтящ феникс лети до него по магистралата и жената от окото му пита за огънче. То е просто онемяло. Баща му, някак успява да повярва в прикакзката, но плахата му ръка не е сигурна, че ще вземе участие и изтърва запалката. Червената запалка... Момчето я вдига, смъква прозореца си и подава ръка навън. Изведнъж фениксът пламва.-        

Благодаря ти! – връща тя запалката, а на бащата смига.После политаме напред и асфалта спира да се усеща. 

-         За къде си? - пита ме тя.

Лукавата ми усмивка отръща:

-         С теб мога да отида и до ада.

-         Той е в жапката. Можеш и сам да стигнеш.

Проверявам. Жапката зейва отворена и вътре лежи нещо, което изгаря погледа ми. Черното на очите ми става гладко, като разтопено стъкло и отраженията започват да се лепят по него. Първото е на една кафеникава пепел. Самият ад на пепел.

-         Колебаеш ли се?

Отговарям й, както и тя ме пита - без да я поглеждам:

-         Отдавна не съм го правил, това е – част от пепелта изчезва. – Как беше на усещане... –  и тя ме поглежда с големите си очи. - ... колебанието?

Усмихва се.

-         Не знам. Не съм сигурна, че и някога съм знаела.

 -         Огънят не се колебае.

Тя мълчи. Ръцете й стисват захвата си около волана, а лицето й плавно поруменява сякаш е лицето на самия дявол, който туко-що съм разкрил. Но това за кратко. Кратко колкото преминало отражение по огледална повърхност. Плъзва се леко по очите, а любопитството ти пламна като от искра. Вече я исках. Адът в мене се разгаряше и в колата ставаше ужасна жега.

Тя ме поглежда:

-         При кого отиваш?

-         Сам съм. А ти? – и аз я поглеждам.

Стоим така за малко, накрая тя се усмихва и палаво пита:

-         Не мислиш ли, че си позволяваш много, като просто един пътник в моята кола?

-         Аз не съм просто пътник. Просто пътувам в тази кола. Същото правиш и ти, така че сме равни.

-         Да разбирам ли тогава, че не си и благодарен, за това, че те качих?

На нея й харесваше да се опарва.

-         Не съм те карал да ме качваш. Аз си стоях и се любувах на залеза, ти сама спря.

-         Спрях също да се любувам на залеза, ти сам се качи.

-         Не ме върна.

-         Не пита може ли.

-         Да питам ли?

-         Пробвай.

Горим.

-         Може ли?

-         Не.

-         Тогава спри.

И спря.

Стояхме мирно и се гледахме, докато адът бушуваше в нас. Само чаках знак, съгласие, някакво позволение от нейна страна. Тогава лукавият й поглед ми напомни, че всъщност тя не обича позволените неща и аз посегнах. Но още вдигах ръка и устните й бяха върху моите. Гореше. Сложих ръка върху шията й. Също гореше. Движенията ни бяха бързи и при всеки допир се отдръпвахме, защото пареше ужасно. Не издържах. Колата щеше да избухне.....

Край. 

Стоим и само се гледаме. Не говорим, не си казваме нищо с очи. Пламък вече не гори и просто стоим, напълно безразлични един към друг. Въпрос обаче дими в мен, както дими, все по-силно, току-що загаснала свещ. Не казвам нищо, отварям вратата и излизам навън.

“Какво се случи?” се питам, докато червените светлини на Ситроена се отдалечават в мрака. Димът на въпроса се издига нагоре и чертае красиви спирали над главата ми. Поглеждам към тях и виждам, че съм слязъл точно до един пътен билборд. Прожекторите му осветяват образа на двама души, хванати за ръце, а между тях пламти червеният цвят на едно голямо сърце.

Сега разбрам.Като в спомен се поглеждам отстрани и виждам грешката си. Виждам как целунах дявола с любов, а нея това не й хареса.                                                                                                              Zimed