- Чичо Генчо, чичо Генчооо? Ще ме вземеш ли с теб и днес, моля те, моля те?! Ти знаеш, че аз те слушам, тихичко ще си седя тук, до теб. Да се качвам ли? А?!
Как да му откаже?! Тия тъжни, големи очи, още нищо невидели, а вече приютили сянката на оная тъга, характерна само за хора много препатили и преживели, толкова лесно трогваха и без това чувствителната душа на чичо Генчо. Колко малко му трябваше на това хилаво, русоляво дете да спечели сърцето на стареца. Премръзналите му ръчички, овехтелите обувки, овързани със сезал, за да не пада и без това протърканата им подметка и подобието на дрешки върху крехкото телце, остро контрастираха с неизменната, но искрена усмивка, озаряваща това миловидно по детски личице. И палтенце си нямаше, а зимата никога не чакаше. Чичо Генчо все си повтаряше да потърси нещо из раклата на сина си, но щом отвореше капака ù, се задушаваше от рукналите в очите му сълзи и бързаше да се махне от стаята му, с намерението утре вече да потърси. И така всеки ден. Синъ ...