- Чичо Генчо, чичо Генчооо? Ще ме вземеш ли с теб и днес, моля те, моля те?! Ти знаеш, че аз те слушам, тихичко ще си седя тук, до теб. Да се качвам ли? А?!

   Как да му откаже?! Тия тъжни, големи очи, още нищо невидели, а вече приютили сянката на оная тъга, характерна само за хора много препатили и преживели, толкова лесно трогваха и без това чувствителната душа на чичо Генчо. Колко малко му трябваше на това хилаво, русоляво дете да спечели сърцето на стареца. Премръзналите му ръчички, овехтелите обувки, овързани със сезал, за да не пада и без това протърканата им подметка и подобието на дрешки върху крехкото телце, остро контрастираха с неизменната, но искрена усмивка, озаряваща това миловидно по детски личице. И палтенце си нямаше, а зимата никога не чакаше. Чичо Генчо все си повтаряше да потърси нещо из раклата на сина си, но щом отвореше капака ù, се задушаваше от рукналите в очите му сълзи и бързаше да се махне от стаята му, с намерението утре вече да потърси. И така всеки ден. Синът му се беше затрил из чужбината. Едничък им беше, гледан. Дълго го чакаха да се появи на тоя свят. Все се трудеха с бабичката, за да не му липсва нищо, но той от малък беше много затворен, почти не говореше, все в тавана гледаше. Тръгна един ден, без да каже нищо и не се върна повече. Носеха се слухове, че се удавил, ама нарочно. Така си шепнеха мъжете в кръчмата, но щом чичо Генчо влезеше, всички разговори замираха и всеки забиваше нос в чашата си. Те и други неща говореха, ама... нейсе. Полека-лека старецът престана да идва и тук. Мъчно му беше, уж другари, пък... Само бабичката му остана. Седяха си вечер около огъня и вече дори не говореха, нямаше какво да си кажат. Само въздишаха тежко от време на време и един друг се подканяха да си лягат. И сън вече не им беше нужен.

   Детето  седеше на дъсчената ограда на края на селото и чакаше с нетърпение да зърне в далечината каруцата на чичо Генчо, за да го повози до града, където старецът всеки ден носеше прясно мляко на едно богаташко семейство. ”Ох, Боже, защо прилича на наш Трифон?! Дали не полудявам наистина?” Това си мислеше чичо Генчо всеки път, щом русолявата главица цъфваше до него на каруцата. Когато за първи път каза това на бабичката, тя го нахока, че е изкуфял дъртак и му заръча да си опича акъла. Очите на стареца се насълзяваха и злобните селски клюки пускаха отровните си пипала в чувствителната му душа. ”Ами ако са прави? Ако казваха истината?” При оная циганка ходеха мнозина, но това дете имаше очите на техен Трифон. ”Боже, опази!” Старецът обикна това дете, ей така, без да се насилва, още от първия ден, щом го зърна да седи на оградата. И от тогава станаха дружинка. Носеше му храна и винаги пълнеше едно канче с мляко за малкия си спътник.  Разтуха беше за стареца, оживи му се сърцето, усмивката отново озари сбръчканото му, изпито от мъка  лице. Ех, да можеше само да го вземе в дома си, нищо, че бабичката щеше да се развика, дори можеше да ги изгони, но той вярваше, че щом го види, тя щеше да омекне, да го приюти. Но то си имаше майка, нищо, че от две седмици никой не я беше виждал да се мотае около кръчмата, причаквайки поредния си източник на средства, а често пъти и само за бутилка ракия. Копеленцето изобщо не я интересуваше, да не би да  го беше искала? Колко пъти го беше натиряла навън от порутеното подобие на къща, но то все се връщаше мълчаливо. Къде ли пък можеше да иде, никой не го чакаше никъде.

    Един ден чичо Генчо не мина. Нямаше го и на другия ден и на пò другия. Лицето на малкия помръкваше всеки път, когато денят приветстваше нощта, а той не беше видял чича си Генча. Старецът беше болен, но то нямаше как да разбере това. Остана там, на оградата, в очакване на добродушния старец. Когато на десетия ден дядо Генчо пак подкара каруцата към града, детето не го чакаше там. Виждайки отдалече празното място, сърцето на стареца се сви, лицето му помръкна. Когато обаче наближи дъсчената ограда, забеляза малката купчинка пред нея, затрупана със сняг и изхълца. Слезе бавно и с мъка от каруцата. Едва дишайки, приклекна долу пред нея, свали калпака си и с отчаян вик се свлече долу на земята, проклинайки света. ”Наш Трифон, Боже! Защо?!...”