23.11.2010 г., 18:55 ч.

Чико Чиков даскал 

  Проза » Разкази
674 0 3
12 мин за четене

                        2. Чико Чиков даскал

 

Слънцето беше на  зенита си и печеше като тлееща жарава. Беше обяд и по улиците беше пълно със  забързани хора. Чико вървеше по широкия булевард, с огромни палми от двете страни, които хвърляха сенките си върху нагорещения до червено асфалт. Потокът от коли и мотопедчета беше двупосочен. Едни бързаха към  квартала на богатите Агдал,  а другите към Медината, където живееха само араби. В тази посока движението беше главно мотопеди, които рискуваха да се разпаднат на първия завой. Чико вървеше бавно и не забелязваше забързаните минувачи. Днес Директорът на училището му беше дал да попълва някакви формуляри. Имаше графа „образование”, и Чико не знаеше какво да напише. Реши да се изхитри и записа „висше НД”, като смяташе да впечатли директора и той да не пита подробности. Номерът не мина. Г-н Таззи веднага попита какво означава НД  според българската номенклатура. Като че ли знаеше какво е то според френската номенклатура. Чико обясни, че в България тази титла се дава на завършили висшето си образование, но не получили все още дипломата си. Дрън, дрън, та пляс. Демек има висше образование, но го няма още.

Добре, че на Директора въобще не му пукаше. Българските даскали бяха евтина работна ръка, живееха по 2-3 семейства в един апартамент, за да пестят долари. Спяха на дървени нарове, наречени „салон марокен”, обличаха се с  евтини дънки и кожени сака или якета, купени от арабския пазар в Медината, след два часа пазарлък, ядяха замразено  аржентинско говеждо. Понякога с едри бели червеи. Пестяха за коли, стерео уредби, хладилници и печки, които щяха да си купят от валутните магазини след завръщането в Родината. Носеше се слух, че един даскал по математика преживявал с 50 цента на ден. Ядял само евтини спагети, без масло и сирене. Половин пакет на обяд, а другата половина на вечеря. Всяко семейство имаше по две вилици, две лъжици и един нож. Когато идваха гости, си носеха прибори за хранене. С тези мисли в главата, Чико стигна до Медината и зави наляво,  където пържеха огромните  мекици, посипани с пудра захар. Купи два и чашка ментов чай и седна под навеса да обядва. Целият обяд щеше да му струва 1,50 дирхама.

На излизане от Медината тримата  „слепи” просяци му намигнаха и запяха провлачената си песен още по-високо. Чико ги познаваше още от първия ден на пристигането си, когато с Бонка, Гого и неговата Дулцинея дойдоха да хапнат мекици. Тръгна по булеварда, отби се до пощата, за да купи марки за писма, и бавно тръгна към лицея, където учеше момичетата на спортна и художествена гимнастика. По пътя го настигна инженера с голямата плешива глава, който преподаваше математика на гимназистките и все гледаше да ги пощипне по дупетата. Горкият, беше голям мераклия, ама хич не му вървеше с момите. Беше опитвал да сваля и някои български даскалици, но му бяха показали червен картон. Не беше платежоспособен и много  стиснат.

          Този същият беше се оплакал в Посолството, че съквартирантът му често ходел в тоалетната и непрекъснато дърпал синджирчето на казанчето. С математическа точност беше изчислил вместимостта  на казанчето, броя и честотата на дърпанията и сумата, която съквартирантът му дължеше. Само дето беше забравил да спомене, че неговото семейство беше четиричленно, а съквартирантът сам. Но това са подробности.

          Докторът си беше заминал и за сега Бонка беше пак негова. Живееха скромно, хранеха се заедно, той купуваше, тя готвеше и пестеше. Един ден се получи телеграма. Пристигаше мъжът ù.  Чико се натъжи и премести багажа си в малката стаичка. Тя го уверяваше, че няма да го остави на сухо. Но Чико беше  неутешим. Беше я обикнал.

          Беше месец май. Пристигна Стоимен, мъжът на Бонка. Посрещнаха го на автогарата. Сложиха трапеза, Стоимен извади от домашната гроздова, горнооряховски суджук, сирене и кашкавал и ишмедемето започна. Направиха хубавичко главите и когато тръгнаха да си лягат, Чико за малко да сбърка стаята.

          Миналата седмица Директорът извика Чико и го помоли за помощ. Пристигнала нова учителка по естествени науки, знаела перфектно български. Когато директорът я попитал на колко години е, тя отговорила „катър”. Освен това беше завършила музикално училище. Чико Чиков бил помолен да превежда. Когато Чико се явил при Директора, тя псувала като хамалин от подуенската гара, възмутена, че не я разбират. Както и да е, успокоили я, пуснали я да си ходи и настани.

На следващия ден Директорът ù съобщил, че ще преподава ръкоделие, тъй като не може да предава естествени науки, а пеене в това училище не се учело.

Много се смяха, когато Стоимен разказа преживяванията си в самолета. Съседката му  го попитала къде отива.Той казал, че отива при жена си. Тя искала да знае дали е първи член или втори. Естествено Стоимен отговорил „първи”. Жената не се успокоила и попитала дали той работи. Отговорът бил, работи жена ми, а по-нататък може и той да заработи. Жената се усмихнала загадъчно и въпросът „той първи член ли е или втори бил отново зададен, този път с по-особен тон. Мъжът на Бонка се ядосал и отговорил така: ”Вижте, госпожо, по принцип съм първи член, но ако междувременно жена ми си е намерила друг, може да се окажа  втори.” Съседката по място сконфузена млъкнала. Когато Стоимен пристигна, първият му въпрос беше дали е първи член или втори. Много се смяхме и най-подробно му обяснихме „термините на българските специалисти в чужбина”. Но човекът беше прав да се съмнява.

          Един ден Чико срещна другарката Петкова, професор по химия в СУ, която  преподаваше  физика и химия в техния лицей. Жената държеше някакво писмо в ръката си и се раздираше от ридания. Чико помисли, че е получила много неприятни новини от семейството си. Тя му подаде писмото  с думите: „Мосю Чиков,  аз стока ли съм.” Писмото беше от представителството на „Гурбетимпекс’ до нея и подписано от „стоковед  Р. Божилов”. Това беше човекът, който отговаряше за учителите и се водеше стоковед. Чико изпадна в затруднение, как да обясни на тази ерудирана и интелигентна жена, дъщеря и внучка на професори, че тук тя е стока, която държавата е продала на африканците и печели луди пари на неин гръб. Държавата прибираше над 60% от заплатата на първите членове, а от вторите взимаше над 80%. При социализма нямаше никаква експлоатация на Човека. Той беше само стока. Ама как да обясниш на една професорша такива трудни неща.

          Веднъж ù бях на гости. С дъщеря си живееха в огромен тристаен апартамент в центъра на града. Те държаха едната стая, а в другите две живееха две математички. Едната била супер даскал и подготвяла Българския олимпийски отбор по математика, извоювал много златни, сребърни медали. Но това не ù  пречеше и тя да е стока, ама каква качествена стока!

По едно време ми се наложи да отида в тоалетната, бях закусвал с препечени филийки с масло и конфитюр от рози. Професоршата  веднага ме предупреди да ползвам бледо синия гъзпапир. Добре, че ме предупреди, защото там имаше три ролки в три различни десена. В противен случай можеше да избухне нова пуническа война.

          На десет километра от града по време на колониализма един французин  беше създал огромна ботаническа градина. На няколкотостотин хектара бяха посадени дървета, храсти, цветя от всички краища на планетата. Тук беше бразилска джунгла, там японски градини или тропическа гора. Езера и ручеи пресичаха слънчеви полянки, висящи мостчета караха посетителите да затаяват дъх, децата трепереха от страх  при преминаване по  тесни, силно люлеещи се мостове, свързващи високи дървета, обвити с лиани. Обстановката беше изключително интересна и най-важното безплатна. Чико обичаше да идва тук,  да се провира между огромните тропически дървета, да се  катери по върховете им, и от там да се спуска по висящите лиани, имитирайки своя приятел Тарзан. Чико беше станал прочут  сред коопернатите българи от цялата страна, идваха му на гости даже с преспиване. Не пропускаше да ги заведе до Ботаническата градина и там сред пищната тропическа зеленина, гостенките-самки  падаха в прегръдките му. Останалото довършваха в апартамента под ревнивия поглед на Бончето. За тези разходки му трябваше кола. Започна да се оглежда за някоя добре запазена и не много скъпа. Веднъж един негов приятел го заведе в съседния град на гости у български даскали. Беше младо семейство физици. Имаха доста голям апартамент , обзаведен с традиционния «салон марокен», маса от фурника, и столове с черни тръбни крака и седалки също от пластмаса. Бяха дошли с колата на Божко и вече се канеха да си тръгнат, когато дойде още една гостенка. Също даскалица. Чико се загледа в големите ù сини «очи», издули тънката блузка с шпиц деколте, и всичко в него се парализира. Мадамата не беше висока, но имаше простовато лице и необикновено апетитен бюст. Носеше по няколко  пръстена на двете ръце, дебел ланец на врата, а медальонът на ланеца се криеше точно в междухълмието, в което се бяха впили очите на Чико. Нямаше съмнение. Чико беше намерил самката си. Тя се оказа щастливо омъжена, но самотен първи член. Тук в града се беше прославила с «чистата»  си дружба с шефа на градската полиция, който я обсипвал с подаръци в злато и валута. Имаше кръшно телце с тънка талия, над която се простираха твърдите върхове на атласките планини. Чико не чуваше и не виждаше нищо извън Златинка. Когато стана въпрос, че Чико търси да купи кола, очите на мацето светнаха. Тя беше забелязала  жадния поглед на  Чико  и му хвърли одобряващ влажен поглед, като между другото бегло спомена, че тя продава Пежото, което купила неотдавна от един българин.  Съпругът  на Златинка нямало да дойде скоро и тя не можела да скита из чужда страна сама. Показа и документи от Митниците, с които те разрешаваха безмитния внос на кола марка «Пежо» с регистрационни номера едикоиси, и т.н. и т.н. Цената беше прилична и наш Чико налапа въдицата веднага. Още същата вечер си уредиха среща  в събота при Чико. Тя щеше да пристигне с колата и след прехвърлянето, Чико пое ангажимента да я върне у дома. Четиридесет километра бяха играчка и приятно пътуване с такава мадама. Чико като галантен кавалер прие всичките условия, не откъсвайки поглед от твърдостта на пъпките, очертаващи се под тънката риза на Златинка.

          Дългоочакваната събота дойде. В уречения час Златинчето паркира бледо зеленото Пежо пред къщата на Чико. Излезе трудно, заради прекалено тясната си пола, при което бедрата ù се оказаха на нивото на щедрата ù гръд. Чико съвсем загуби ума и дума, този абдалин. Отидоха в общината, подписаха документите и новият собственик  покани бившата на вечеря в луксозен ресторант. Тя искала да се прибере, защото той не бил свикнал с новата си кола и се притеснявала за него. Такава грижа за неговата личност Чико не беше очаквал. Това го накара да капитулира напълно.  Щедро предложи Златинка да остане да нощува тук, а на следващата сутрин той ще я закара до нейния  град. Сметката за хотела поемаше новият собственик. Кой може да откаже на такова предложение. Златинка нямаше сили да го направи и да обиди Чико. След вечерята, полято с бутилка френско вино, Чико я заведе до хотела, където беше отседнал през първите дни на пристигането си. Познаваше собственика, който ги посрещна като стари приятели, даде им една от най-хубавите стаи. Прекараха една бурна нощ, чието описание може да намерите в приказките «Хиляда и една нощ». Златинка беше страстна като древногръцка хетера, опитна като жрица от Храма на парижкия Пигал, и  интелигентна като девиците от Дунав мост. Но в леглото беше неудържима и многолика, като че ли се беше родила с Кама Сутра в ръце. Чико я държеше в обятията си и не можеше да си представи, че може да му се падне такова щастие. Не мигнаха цяла нощ. Пътят от душа до широкото легло научиха наизуст. Любиха се и под водата, и  на пода, и в удобното легло. Колата, паркирана пред хотела, бе забравена. Документите за собственост лежаха в жабката на колата и чакаха мига на отмъщението. Чико беше изпаднал в състояние на върховен екстаз. И когато първите слънчеви лъчи на африканското слънце погалиха гърдите на Златинка, Чико искаше да прекара остатъка от живота си тук, сред тези два хълма, позлатени от утрото. Но и най-хубавите неща имат край.

          Закусиха набързо в отсрещното кафе. Топлите кифлички и горещият  шоколад направиха утрото още по-красиво.

          Към десет часа тръгнаха и в дванадесет  Чико вече се беше върнал у дома и мечтаеше за следващата среща със Златинка.

          В понеделник написа писмо до Управлението на митниците, приложи договора с бившата собственичка и другите документи и зачака. След седмица тя пак дойде на гости и остана три дни. Цената на колата се покачваше след всяка следваща бурна любовна нощ. Боже мой, какво значат няколкостотин долара повече или по-малко при такова удоволствие. А то беше огромно. Не трябва да си кривим душата. Те просто бяха създадени един за друг.

          След месец Чико получи очаквания отговор от митниците и отиде да регистрира колата на свое име.

Любезен чиновник разгледа документите, дълго се взира в тях. Прехвърли ги няколко пъти, подреди ги един до друг и с вежлив тон обясни на Чико Чиков, че липсва един ключов документ. Липсваше не какво да е, а договорът за покупко-продажба на въпросната кола »Пежо» между лицето, фигуриращо като собственик в регистрационния талон и лицето, което беше купило колата с френски регистрационни номера.

С една дума, документ, че собственикът е продал колата си, липсваше. Чиновникът любезно обясни, че такава кола се счита за крадена и властите би трябвало да я конфискуват незабавно.

          Пред  очите на Чико всичко се завъртя с бясна скорост.  След миг настъпи пълна тъмнина и пред очите му грейнаха острите  и твърди гърди на Златинка, покрити със златни слънчеви лъчи. Но това беше само за миг. Вежливият глас на чиновника го свали на земята. Тъй като г-н Чико е отскоро в страната и е закупил колата от своя сънародничка, която пък от своя страна е закупила същата кола от друг свой сънародник, може би документът се е загубил по веригата покупко-продажби между сънародници. Когато г-н Чиков се снабди и с този документ, да заповяда, и регистрацията ще стане за минути.

          Ами сега? Чико се почеса по тила, стар маймунски навик, прибра документите, запали колата и потегли към Златинка, която в момента беше в обятията на полицейския шеф и се чувстваше недосегаема.

 

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • "Българските даскали бяха евтина работна ръка, живееха по 2-3 семейства в един апартамент, за да пестят долари. Спяха на дървени нарове, наречени „салон марокен”, обличаха се с евтини дънки и кожени сака или якета, купени от арабския пазар в Медината, след два часа пазарлък, ядяха замразено аржентинско говеждо. Понякога с едри бели червеи. Пестяха за коли, стерео уредби, хладилници и печки, които щяха да си купят от валутните магазини след завръщането в Родината. Носеше се слух, че един даскал по математика преживявал с 50 цента на ден. Ядял само евтини спагети, без масло и сирене. Половин пакет на обяд, а другата половина на вечеря."
    Сатирата си я бива! Поздрав, Крикор!
  • ERARE HUMANUM EST, а освен това Чико не е и Хомо Сапиенс, така че моля простете му. Обещава да не се поддава на маймунските си страсти. Освен това имайте предвид, че истирията на Чико като гурбетчия не е измислена. Ситуациите са пресилени тенденциозно, имената са леко променени но събитията се реално съществували в живота на българските специалисти/кооперанти/ в не една африканска страна по времето на соца.Това гарантирам 100%.
  • ... Чикооооо, Чико!!!
    Аз те мислех за умен мъ ... пардон... маймун ...
Предложения
: ??:??