Коста Мишев искаше да умре.
Подръпна панталона, който беше завързал за една от тръбите по тавана на тясното мазе, в което живееше. Тръбата изглеждаше здрава, панталонът също.
Щеше да издържи достатъчно дълго, че да може да умре.
Коста придърпа най-здравия от трите продънени стола, които притежаваше и стъпи на него. След това надяна примката-крачол около врата си и за последно вдиша въздуха на омразния му свят. Закашля се от миризмата на влага и мухъл, която изпълваше цялото помещение.
Беше готов да умре.
Искаше го.
И точно преди да ритне стола и да увисне над мръсния под, по който пъплеха хлебарки, един тих глас се обади: „Коста, недей!”.
Коста се огледа стреснат, но беше сам в мазето си, като се изключи големият плъх Сашко, който надничаше в кофичката, която Коста ползваше, за да ходи по голяма нужда, тъй като в мазето нямаше тоалетна. В стаята нямаше телевизор или радио, а и да имаше, гласът не можеше да е дошъл от тях, защото Коста не си беше плащал тока от 4 години. Беше малко веро ...