Коста Мишев искаше да умре.

Подръпна панталона, който беше завързал за една от тръбите по тавана на тясното мазе, в което живееше. Тръбата изглеждаше здрава, панталонът също.

Щеше да издържи достатъчно дълго, че да може да умре.

Коста придърпа най-здравия от трите продънени стола, които притежаваше и стъпи на него. След това надяна примката-крачол около врата си и за последно вдиша въздуха на омразния му свят. Закашля се от миризмата на влага и мухъл, която изпълваше цялото помещение.

Беше готов да умре.

Искаше го.

И точно преди да ритне стола и да увисне над мръсния под, по който пъплеха хлебарки, един тих глас се обади: „Коста, недей!”.

Коста се огледа стреснат, но беше сам в мазето си, като се изключи големият плъх Сашко, който надничаше в кофичката, която Коста ползваше, за да ходи по голяма нужда, тъй като в мазето нямаше тоалетна. В стаята нямаше телевизор или радио, а и да имаше, гласът не можеше да е дошъл от тях, защото Коста не си беше плащал тока от 4 години. Беше малко вероятно да е дошъл и отвън, защото зад високото прозорче на Костиното жилище, което служеше и за осветление, се простираше безкрайно поле от отпадъци, толкова вонливи, че ако някой останеше сред тях много дълго, щеше да се отрови и да умре на място, а ако останеше малко, дълго щеше да се отрови и да умре бавно. За щастие, минимална част от отровата влизаше през малкото прозорче, но Коста вече кашляше кръв и имаше ципи между пръстите на краката.

Той реши, че гласът му се е причул, затова разклати стола и тъкмо щеше да увисне на бесилото, направено от последния му здрав чифт панталони, когато гласът се чу отново: „Не го прави, Коста!”.

Тогава изведнъж религиозен страх обзе младия мъж. Като дете Коста беше много набожен, заради чичо си Мишо.

Чичо Мишо беше луд – доказваше го не само документът, издаден му от психиатрията в София, ами и дрехите му, направени от картон и това, че Бог постоянно му нареждаше някакви неща – да танцува гол на лунна светлина, да танцува гол на слънчева светлина, да танцува гол на рождения ден на майка си (която почина същия ден, но не заради това). Обаче един ден чичо Мишо спря да слуша Бог и това беше в деня, когато Бог му нареди да се хвърли гол от една висока скала. Чичо Мишо отказа и заяви пред всичко, че вече няма да слуша Бог. Облече елегантен костюм, останал му от сватбата с леля Донка (която беше избягала когато голите танци започнаха), сложи си бомбето и тръгна да нормалува по улицата. За съжаление тръгна да нормалува точно по средата на улицата и един автобус го размаза.

Коста обаче прие това като знак от небето и реши винаги да слуша Бог. Бог обаче реши да не говори на Коста и така момчето стигна до заключението, че няма Бог. Но страхът остана и точно по тази причина, когато за втори път тихият глас му каза да не се самоубива Коста махна примката, скочи от столчето и каза:

- Ти ли си, господи?

Без отговор.

- Искаш да живея ли?

Пак тишина, ако изключим нечистотията, капеща по пода от една спукана тръба.

- Господи, ако искаш да живея, дай ми знак?

Но Господ или  не искаше да дава знаци, или двете тихи изречения го бяха изтощили толкова, че вече не можеше да говори. За всеки случай Коста реши да се поразходи на чист въздух, за да преосмисли отново живота си.

Излезе в мрачното мазе, без да заключва вратата на помещението си – от една страна, защото не се заключваше (преди година някой беше разбил ключалката) и от друга, защото нямаше какво да му бъде откраднато (както се бе убедил и крадецът преди година).

Коста се изкачи по стълбите и излезе от входа на блока. На първия етаж съседката Таска, дърта дебела циганка, се беше навела от прозореца и ядеше парче хляб. Трохите падаха, но съвсем малко гълъби се интересуваха от тях – повечето бяха заети да кълват останките на няколко котки, които бяха хвърлени от малките садистчета на десетия етаж.

Коста заобиколи препълнения контейнер за боклук, мушна се през една дупка в оградата и изведнъж попадна на съвсем различно място – Парка на фонтаните.

Това беше един от най-добре подържаните паркове в града – с идеално окосена трева и подрязани храсти. Влюбени двойки и майки с колички се разхождаха по безупречните алеи, където на всеки десет метра имаше красив фонтан, всеки различен от останалите – стройни балерини, ангели, мускулести мъже, делфини, гълъби и всякакви други същества от камък и метал изхвърляха вода от всичките си дупки.

Коста знаеше, че фонтаните са пълни с дребни стотинки, но сърце не му даваше да бръкне в някой от тях. Всъщност самото му присъствие тук му беше неприятно, защото осъзнаваше, че неговото място е отвъд оградата, където голи мургави деца ровеха по кофите за боклук, а кучетата избягваха квартала, за да не свършат като вечеря на някое многочленно семейство.

Неговото място не беше тук, сред красивите, чисти хора и техните красиви, чисти деца. Неговото място не беше тук, до прегърнатите младежи и старци, хванати за ръце.

Коста въздъхна – той обичаше този парк и красивите му растения и красивите хора. Би дал всичко, за да може, като чичо Мишо, поне веднъж да свали парцалите и да облече красив костюм и бомбе. Поне веднъж да дойде в този парк и да си е на мястото.

Младият мъж забеляза, че няколко момичета го поглеждат с погнуса, затова престорено спокойно се отправи в друга посока и когато видя, че никой не го гледа, се мушна зад един висок храст. Последното, което му трябваше, беше някой да извика полицаите, които кръстосваха парка.

Коста седна в сянката на храста, облегна се на един висок паметник, поставен там и се замисли, докато от другата страна се чуваше потракване на ножици за растения.

Беше вече на 32 години, а нямаше работа, ток и смисъл в живота. Бе завършил средното училище със задоволителни оценки, но не можа да запише да следва никъде. Опита да си намери работа, но тогава започна кризата, която продължаваше да се задълбочава и шансовете му да успее ставаха все по-малки. Сега живееше в мазето на блока, където израсна като дете. Беше продал апартамента преди години – още преди целия квартал да се превърне в гето и циганският да стане официален език.

Нямаше пари за дрехи и с просене едва успяваше да събере достатъчно за храна. Беше станал кожа и кости, половината му зъби ги нямаше, а останалите бяха черни и развалени до един. През годините косата му оредяваше все повече и сега имаше само два смешни кичура от двете страни на главата. Знаеше, че трябва да ги махне, но това беше последната му коса и му беше тъжно.

И след като вече 4 години не беше излязъл от това тежко положение, Коста реши да сложи край на живота си.

Това решение не дойде моментално. Той многократно го обмисли и опита да види всички перспективи, но такива просто нямаше – предстоеше му да умре сам, гладен, гол и мръсен. Затова реши, че самоубийството няма да е грях, а просто ще прескочи частта с гърчовете, червеите и разложението на живото му тяло.

Но сега този глас…

„Защо ме спря, Господи?” запита се Коста наум и много се изненада, когато съвсем реален глас му отговори:

- Защото не бива да умираш така.

Звукът от ножиците беше спрял и зад храста се показа млад мъж на възрастта на Коста, но с много по-спретнат вид. Имаше елегантно оформена брада, гъста руса коса и здраво тяло. Беше облечен със зелени работни дрехи с надпис „Паркова поддръжка”, но дори под тях мускулите му изпъкваха ясно. В ръката си държеше големи метални ножици за подрязване на храсти, боядисани в червено.

Коста чу женски смях, а мъжът погледна настрани, където Коста не можеше да види, и каза:

- Добър ден, момичета – смехът се повтори, но този път отдалеч. Мъжът погледа още малко след момичетата, които Коста нямаше да срещне, след това се мушна зад храста при окаяния човек.

- Здрасти, Коста. Радвам се, че те заварвам жив.

- Кой си ти? – попита Коста, но вече се досещаше за отговора.

- Вече се досещаш за отговора – каза човекът. – Аз съм Бог.

Пожълтелите очи на Коста се разшириха от изненада. Бог се усмихна с искрящите си бели зъби и каза:

- Защо си толкова изненадан да ме видиш?

- Ами… Не знам.

- Аз пък знам – защото не вярваше в мен. Е, вече знаеш, че ме има и съм тук за теб.

- Ти ми спаси живота! – изведнъж се развълнува Коста. – Спаси го, но защо? Аз няма за какво да живея. Нали?

- Напротив – каза Бог. Не беше преставал да се усмихва. – Има страшно много неща, заради които можеш да живееш. Важното е да искаш?

- Но аз умирам, Господи – каза Коста, обаче в гласа му не прозвуча съжаление. Вълнението му се беше засилило, а в дълбините на късогледите му очи проблесна надежда.

- Умираш, защото така си решил. Мислиш, че няма за какво да живееш, без да осъзнаваш, че можеш да живееш заради самия живот. Заради надеждата, че нещата ще станат по-добре.

- Но как…

- Ти имаш силата да промениш целия свят, какво остава за собствения ти живот. Погледни всичката тази красота, която е събрана в този парк, толкова близо до гадното гето, в което живееш. Трябва само да намериш дупка в оградата и да дойдеш тук. Същото е и с живота – ако търсиш скоро ще намериш изход. Не обещавам да е бързо, нито да е лесно, но дупката е там някъде и само ти можеш да я намериш, за да минеш през нея.

- Прав си! – викна щастлив Коста и скочи на крака. – Прав си, Господи! Няма да се предавам, ще живея и ще се боря. Вече няма да прося, ще работя и най-тежката работа за коричка хляб ако трябва, но ще бъда достоен и ще дам всичко от себе си, за да променя живота си.

- Браво, браво Коста! – викна Бог и също се изправи.

- Животът ме е победил, но няма да се дам доброволно. Дори и да не се справя ще умра с удовлетворението, че не съм се предал, че съм се борил и че съм умрял като достоен човек.

- Точно така!

- Един ден, ако ще след 20 години да е, ще се върна в този парк и вече никой няма да ме гледа подозрително, защото ще се вписвам и ще бъда част от всичката тази красота. И ще пускам пари във всеки фонтан покрай който мина.

- Отлично! Вече искаш да живееш, нали?

- Да, да! Искам и копнея за живота, защото ще се боря и ще…

Но Коста не можа да довърши, защото червените ножици се бяха забили в корема му. След малко Бог ги извади, но преди Коста да успее да каже или направи нещо, ги заби отново, и отново, и отново…

Когато мръсната тениска и червата на младия мъж висяха на кървави парцали, а скъсаните му дънки бяха почервенели отпред, Бог спря да го ръга с ножиците и остави тялото му да се свлече не колене. След това замахна и го удари с металните рамена инструмента. Коста се строполи по гръб, все още жив, но с пълна с кръв уста.

„Защо?” – понечи да попита той, но успя да издаде само неясно бълбукане и кръвта плисна по цялото му лице. Бог обаче разбра, наведе се и каза:

- Защото животът е последното, което е останало да взема от теб, но за какво ми е той, ако вече не го искаш? Сега е по-добре. Сега нямаш нищо – отнех ти дори правото да избереш смъртта си.

И Бог се усмихна чаровно, показвайки всичките си ослепително бели и прави зъби. След това насочи остриетата на ножиците към очите на Коста и ги заби дълбоко в черепа на нещастника. Извади ги и ги избърса от кръвта и мозъка в най-чистата част от мръсната тениска.

След като огледа дрехите си за петна от кръв, Бог излезе иззад храста.

Няколко секунди по-късно тракането на ножиците се поднови, но този път придружено с безгрижно тананикане.

22.06.2011

НРО