IV

      Отново се терзаех. От два дни не бях получил нищо от нея, въпреки че постоянно и пишех и се извинявах за евентуалната си нетактичност. Вечер до късно размишлявах и се опитвах да си обясня цялата ситуация. При първоначалния разговор тя изглеждаше толкова разкрепостена и темата секс не я смущаваше. Когато поисках да се срещнем, тя престана да пише. Сега, след като вече се срещаме, изглежда, че и темата за по-голямо сближаване стана табу. Как да разбирам това? Всъщност, може би обяснението беше просто – първоначално е била разкрепостена, защото въобще не е възнамерявала да се срещаме и когато настоях, тя просто изчезна. Всичко е било игра, виртуален анонимен флирт. А после – бум и се срещаме, а в реалния си живот тя далеч не такава, каквато се преставя във виртуалния. Дотук ясно, но нали всичко след това говореше, че ме харесва. Каза ми, че е разведена, т.е. няма такава пречка. Друг мъж ли има? Но защо просто не ми го каже? По инерция взех телефона и отворих Скайп. О, господи – съобщение!

Kami: Извинявай, ти не си виновен.

Кентавър: Ками! Къде изчезна? За какво не съм виновен?

Без отговор.

Кентавър: Ехо, няма за какво да ми се извиняваш, моля те не изчезвай пак!

Без отговор.

…

      Една седмица по-късно вървях към очната клиника, където Камелия ми беше казала, че работи. През тази изминала седмица, първо и писах многократно но не получих отговор, после се опитах да си я избия от главата, но не се получи и накрая след дълги терзания реших, че трябва да направя всичко възможно да я намеря. И без това имах дребни проблеми с очите, ще отида на преглед и ще се оглеждам за нея. Разбира се, може да не е на смяна, но веднъж вече се случи чудо. Пред входа на клиниката спрях нерешително. Какво ще и кажа ако я срещна? Не знам ... ще намеря верния тон. Влязох във фоайето и се огледах. Насреща беше регистратурата, а вдясно имаше указателно табло с кабинетите и имената на лекарите. В момента имаше няколко човека на регистратурата и затова се запътих първо към таблото. Камелия беше споменала, че работи с някаква професорка и това можеше да ме ориентира. Докато обхождах с поглед списъка на кабинетите, нещо залепено встрани привлече погледа ми. Погледнах натам и усетих, че ми се завива свят. Затворих очи, изчаках малко и отново ги отворих ...

      - Добре ли сте, господине? – Дребна женица с бяла престилка ме гледаше тревожно.

      - Да ... нищо ми няма – отвърнах глухо. Усетих се, че от няколко минути стоя пред таблото.

      - Много сте пребледнял.

     - Благодаря, всичко е наред. – Бързо излязох навън. Всичко е наред ли?! Нищо не беше наред! Седнах на една пейка и ужасно съжалих, че бях отказал цигарите. Затворих очи и надписът отново се появи в съзнанието ми:

Напусна ни Камелия Христова Шопова.

Скръбта ни е голяма ...

Всички които я обичаха, да продължат да я обичат ...

...

    Вечерта се напих. Стоях в празния си апартамент и сълзите се стичаха по лицето ми. Разумът ми отказваше да приеме очевидното. Боже, какво се е случило? Някакъв инцидент ли е станал? Нямах никакви сили да попитам някого в клиниката. Въобще не събрах кураж да вляза отново и да видя некролога за втори път. Главата ми се въртеше. Гледах тъмния екран на телефона си ... сякаш мога да погледна през него в отвъдното ... Усетих се, че съм отворил Скайп и пиша.

Кентавър: Ками, Ками! Какво стана с теб? Защо разби сърцето ми?

Плачех беззвучно и същевременно се унасях. Изведнъж познат звук ме стресна. Какво беше това? Получено съобщение? Телефонът!?

Kami: Съжалявам, не трябваше да става така.

Гледах невярващо екрана. Какво става? Кой е това?

Кентавър: Кой си ти?

Kami: Камелия съм.

Кентавър: Не е възможно! Камелия е ... мъртва. Не те ли е срам да се подиграваш с мъртвите?

Kami: Повярвай ми, Камелия съм!

Кентавър: Лъжеш!

Kami: Не лъжа! Слушай, ще ти докажа. Кой ми разказа за сестра Боева на сватбата на братовчедка ти?

О, Господи!

Кентавър: Ками, ти си наистина! Слава богу, жива си! А какъв беше този некролог в клиниката?

Kami: Остави това. Всичко беше грешка, аз съм виновна и ... това чудо, което стана, когато се срещнахме. И пак аз съм виновна, че позволих да продължи всичко това.

Кентавър: Но защо да е грешка? Моля те, обясни ми! Чуй, аз ... аз те обичам!

Kami: И аз те обичам и точно това е грешката ми. Не трябваше да го допускам, не тряваше да допускам и ти да се влюбиш в мен. Не мога да ти обясня, просто трябва да ми повярваш. Може би в друг живот ще се срещнем отново и тогава ще бъде наистина хубаво. Прости ми и ... сбогом Кентавър мой!

Кентавър: Ками, недей ... mоля те, не изчезвай!

…

      Събудих се с ужасно главоболие. Намерих опипом бутилката вода, която предвидливо държах до леглото и пих дълго и жадно. Лежах, съвземах се и паметта ми бавно се връщаше. Подскочих и грабнах телефона. Отворих Скайп и последните чатове – нищо. Никакъв скорошен разговор! Не може да бъде! Да съм го изтрил? Не е възможно! Спомних си, че тя се сбогува с мен и повече не получих нищо. После ... съм заспал. Сънувал ли съм? О, Боже, не! Нека не е било сън! Станях рязко от леглото, но ми се зави свят и отново легнах. Погледнах часовника – минаваше 9 часа. Обадих се в службата и обясних, че съм болен. И без това беше сезона на гриповете. Полежах още малко и внимателно станах. Направих си едно силно кафе, от което ме заболя стомаха, но ми просветна пред очите. Избръснах се, облякох се и тръгнах към клиниката.

     Влязох във фоайето и отидох до информационното табло. Некролога си беше там. С нейното име и нейната снимка. Всичко ми изглеждаше като нереално deja vu. Постоях малко и тръгнах към регистратурата. В момента нямаше хора и служителката съсредоточено попълваше някакви регистри.

      - Прощавайте, бих искал да попитам нещо.

      - Кажете. – Жената вдигна очи.

     - Аз ... видях некролога на Камелия ... – Посочих с ръка към таблото. – Не знаех ... какво се е случило с нея?

      - Близък ли сте и?

      - Бяхме ... приятели.

      - Нищо ли не знаете?

      - Не.

Жената гледаше надолу и въртеше химикалката между пръстите си.

      - Камелия ... отровила се е ... с приспивателни.

      - Какво? Но защо ...

Вдигна глава и ме погледна изпитателно.

      - Доколко близки бяхте?

      - Просто приятели.

      - Интимни ли?

      - Нне, познавахме се ... нищо повече.

Служителката въздъхна и отново измести поглед към ръцете си и химикалката.

      - Била е неизлечимо болна ... от СПИН.

...

    Вървях безцелно по улиците. Около празника движението беше голямо – колоните автомобили пъплеха едва-едва, а по тротоарите се разминаваха хора с празнични покупки в ръце. Витрините на магазините премигваха с коледните си лампички и бълваха банални коледни мелодии. Дори по лицата на застаналите по входовете на подлезите просяци се беше изписал известен оптимизъм. По това време хората са по-щедри, ще има за цигари и пиене, че даже и за билетчета от лотарията ...

      Даа, казват, че по Коледа стават чудеса ...

Край