21.10.2022 г., 17:05 ч.

Чувам те, ден петнадесети, Нора има проблем 

  Проза » Разкази
407 0 2
11 мин за четене

ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ПЕТНАДЕСЕТИ: НОРА ИМА ПРОБЛЕМ

Това пък е една история с Нора, една от многото й истории с Пламен. Защото нали не повярва, че двамата са престанали да общуват завинаги...             

     Да, ПРОБЛЕМ, и то голям, ако изобщо в живота има малки проблеми. Нейната прословута доктрина за приятните кратки връзки с умни семейни мъже , многобройни , понякога серийни, а нерядко успоредни или застъпващи се, заплашваше да се пропука от желанието й този път да направи изключение.

  В деня, когато закова поредния си любовник, разбра, че може да мине и без отопление. Неусетно беше минал април, слънцето блестеше неустоимо през все още неизмитите за пролетния сезон стъкла, виждаха се следи от есенни капки и тя се дразнеше, без да може да си наложи да направи нещо по  въпроса . Всъщност ,раздразнението й се дължеше на съзнанието за безотговорност. Не че страдаше от скрупули, имаше голяма дъщеря, за която не се налагаше да се грижи, студентка втора година. Тя дори имаше хубава работа , беше секретарка във фирмата на най- добрия приятел на Нора, Пламен Павлов. Не живееше с майка си, а в апартамента на баба си, с която по обясними причини си допадаха повече.

     И точно в тоя Пламен беше проблемът, именно той беше последния любовник на Нора и предмет на угризения от нейна страна. Ако се погледне шаблонно, той си беше подходящ за случая като всички солидни и женени мъже . Нямаше да я притиска с предложения да прекарват заедно цялата нощ или отпуските, нямаше да й отнема насладата от спокойния и самотен уикенд, нямаше да обяснява защо отива ей така, без предупреждение в Пловдив или Истанбул. Но...ето, това е, каза му да не се увлича , но знае ли...Познаваха се от двадесет години, не че си ходеха семейно на гости, но понякога пиеха заедно по кафе с водка на едно място с флегматични фръцли, кой знае защо наети като сервитьорки. Единствената причина да влезе там , беше разположението му близо до офиса на Пламен, а не искаха да губят време.

        Сигурно изглеждаха странно двамата, той беше от мъжете, които работят с костюм, а понякога и с вратовръзка, докато за нея спортния стил беше не само обичаен, но и единствено приемлив. Мъжете като Пламен ходят и с добре поддържани,  макар и не биещи на очи качествени обувки, а за нея качествени обувки означаваше удобни маратонки. Общото между двамата беше разграфеното им до минута време, време на срещи и телефонни разговори, взиране в какви ли не документи. Нора не се интересуваше от мнението на хората около себе си, много малко бяха тези, с които обсъждаше нещо лично и дори да го правеше, беше случайно и по изключение като понякога прекъсваше разговора без причина. Изглеждаше добре, може би защото се чувстваше удобно в марковите си спортни дрехи или пък се чувстваше удобно, защото изглеждаше добре.

  Можеше да бъде много мила и отзивчива, всъщност, не беше типичната кучка , която търси само секс и някаква материална облага от мъжете. Ако беше такава, щеше да търси по- млади от себе си, а тя предпочиташе връстниците си. Беше чудесна разказвачка на привидно обикновени истории, на които придаваше особен чар , наблягаше на неща, които другите не забелязваха. Виждаше смешното навсякъде и някои случки, разказани от нея, придобиваха звучене на виц. Можеше и да изслушва, показваше съчувствие и разбиране, можеше и да даде съвет, ако й го поискат. Само едно не понасяше и го пресичаше в зародиш, а именно когато мъжете започнеха да се оплакват от половинките си. Обикновено сменяше темата, игриво, неусетно. Ако някой досга не е разбрал, имаше проблем с мъжете. Улавяше се , че трудно понася да е с някого за повече от два часа, за разлика от една от приятелките си. Въпросната дама правеше непрекъснати компромиси само и само да е с някого, да не е сама по празници, да има с кого да се гушка нощем , същество, което да я обича и да откликва на молбите й за помощ в тъй наречените  "мъжки"дейности. А Нора , кой знае защо, смяташе, че домът й си е само неин. Е,миналата година Божидар не спа в хотел, смили се и го остави на дивана в хола. Разбира се, не беше безчувствено чудовище, ако някой специален й гостуваше, макар и за част от нощта, се стараеше, не в кухнята, тъй като обикновено вечеряха навън. Свещи, ароматни пръчици /с изключение на Пламен, заради астмата му! /, сметана с плодове. Настаняваше мъжа на най- удобното място, завиваше го, ако заспи на дивана. Беше щедра на жестове, нали всичко траеше много кратко, какво й струва да го направи запомнящо се...Правеше неочаквани и особени подаръци, без да се интересува дали на нея й е подарено нещо, обаждаше се на лични празници... Всъщност, искаше да й е хубаво, а на нея й беше хубаво, ако може да подарява.

      Сега си мислеше, че май историята с Божидар ще си остане спомен от миналогодишния плаж, интересна и наситена с чувственост. По едно време й се искаше да го направи свой приятел, но той не пое, помисли, че иска да задълбочи нещата. А след Божидар беше Пламен, който дори не мислеше, че е резервен вариант. С Пламен се познаваха толкова добре, че никога не би й минало през ума да гледат заедно пълнолунието на морския бряг на фона на музиката на Род Стюарт. Все пак, за да са ясни нещата, го предупреди да не се увлича. И мислеше, че е била достатъчно честна с него. Но изведнъж всичко рухна, сгромоляса се така, както никой не беше очаквал.

   Един ден той й каза, че щял да ходи със сина си на лекар, момчето имало упорита кашлица от доста време, не можело да спи от нея. Щели да му правят изследвания, може да имал и той астма като баща си. Тя не обърна особено внимание на това, но случайността я направи действащо лице в доста отчайваща драма.

   Беше отишла да види една съученичка, лекар- хематолог в престижна клиника, щеше да й оставя покана за срещата на випуска, която правеха почти всяка година. Завари я в кабинета й, дълбоко замислена да разглежда диск с изследвания на компютъра.

-Ела, повика я вместо поздрав Вида, нали някога щяхме заедно да учим медицина, но ти ме изостави...

  Не пропускаше да й напомни за далечните времена на ученическото им приятелство, когато ходеха заедно на курсове по биология. Но към средата на март в годината на завършването им Нора разбра,че не може да издържи шест години зверско учене и подаде документи за социални дйности. Приеха я и никога не съжали, че промени намеренията си, работата беше интересна, динамична, зареждаше я с усещане за пълноценност.

-Искаш ли да видиш нещо? За съжаление, не много добро. Млад човек , вероятно лимфом, все още не знаем какъв...но  какъвто  и да е, ще се бори за живота си...

   Нора приближи и се загледа в дисплея въпреки, че не разбираше много, а Вида й показваше увеличените пакети лимфни възли в гръдния кош на момчето. Изведнъж погледът й мярна обложката на диска: “Данаил П. Павлов, 22 години“.

   Данаил, синът на Пламен! Никаква астма, никаква пневмония...  Почувства се много зле.

- Мисля, че го познавам...-Вида вдигна въпросителна глава- Син е на мой приятел...

- Утре заминавам за Стокхолм, нали знаеш, че планувахме отпуските си с Ангел още миналата година, искаме да обиколим Скандинавия...А не мога да се свържа с пациента, не си вдига телефона...Трябва да постъпи в болница, ще оставя документите на колегата да го приеме...щом познаваш баща му, можеш ли да му кажеш да ми се обади?

  Беше естествено за Вида да поиска това от нея, винаги подхождаше професионално, тя беше почти поставила диагнозата и държеше да започне лечението веднага. Но за Нора нещата не бяха толкова лесни.

   Как щеше да погледне Пламен в очите и да му каже, че синът му трябва да постъпи за лечение в онкохематологична клиника? Той щеше да я разпитва, да му каже какво знае, макар че не е редно тя да го каже и то не на болния, а на него. Ами ако другите изследвания не потвърдяха диагнозата? Как щеше да го гледа тогава? Но и как да го остави да се мята в неведение две седмици, докато си дойде Вида...

    В този момент Нора не разсъждаваше логично, не спазваше никое от правилата си в отношенията с хората. Не преставаше да мисли, че ще й се наложи да гледа най- близкия си приятел в очите и да шикалкави,да увърта...Никога не беше лъгала Пламен, не му беше спестявала истината. Без много- много да му цепи басма, преди няколко години просто го изнуди да помага на дома за умствено изостанали, където работеше. Не че той нямаше да се сети и сам, фирмата му вървеше успешно, дори наемаше допълнително хора на граждански договор за някои  кризисни периоди, но просто гледаше с предубеждение на  обичайната благотворителност, която приемаше като безплатна реклама за суетни богаташи. Само че ако Нора искаше това от него, беше сигурно, че няма да се шуми и всичко ще отиде за дома. Така че в никакъв случай не можеше да го унижи с недомлъвки. Но как да му каже, как с едно изречение, изречено на глас да прати нищо неподозиращия баща в ада на отчаянието? Нямаше време да помисли, тази вечер трябваше да се срещнат и говорят.

    Само че не стана така. Вместо това, тя просто реши да избяга. Неусетно разбра, че е стигнала до автогарата и разглежда разписанието на автобусите. Най-далечната дестинация, коя е най-далечната? България е толкова малка...Благоевград, никога не е била там, а все си казваше, че трябва да отиде...Прибра се, набързо събра малко багаж и хвана такси  точно навреме , за да се качи на автобуса. Щеше да пътува достатъчно дълго , за да си помисли за всичко. Гледаше безцелно през прозореца. Прелитащите смътни и тайнствени светлини я успокояваха, създаваха усещане за непознато,опасно и дори зловещо преживяване... Скоро щеше да слезе от автобуса, където е защитена и да се гмурне в него.

     Намери хотел, взе душ и излезе да се разходи. Не й се вечеряше, бродеше из осветените улици с толкова млади хора, но това я ужасяваше още повече. Те бяха на възрастта на Дани, не беше сигурно, че всички са здрави. Смееха се, прегръщаха се, а момичетата бяха толкова крехки , от това ново поколение, прекалено високо израсли и тънки, с големи гърди, буйни коси , тънки пръсти и глезени...Как изведнъж бяха се променили нещата, по нейно време преобладаваха момичета със среден ръст, повечето бяха трътлести, с пълни бедра и окосмени под мишниците...

      Беше изключила телефона си, за да не я намери Пламен, но забрави за Мия! Дъщеря й нямаше да се примири с това, трябваше да й пусне някое съобщение. В никакъв случай не трябваше да допуска да отиде да я търси в къщи. Както и да е, не можа да спи, но и не очакваше. Гледа телевизия до късно, после се унесе, но рано  на зазоряване се събуди и осъзна, че трябва да се върне обратно...

   И тогава си каза, че нищо няма да е същото и нито тя, нито околните ще бъдат такива, каквито ги познава...Че дори и тя да е човекът, който ще каже на Пламен какво става със сина му, той ще дели притеснението и може би, отчаянието си с тази, която имаше най- голямо право да го изисква- майката на децата му...Къде е нейното място, дори в това положение едва ли трябваше да е наблизо...след това, което се случи между тях, след като може би вече са само любовници, какво основание има да е до него?

     „Боже, молеше се тя, нека да не е най- лошото, дори и Вида да е права и наистина да има лимфом, нека лечението да му помогне! Обещавам, че за мене Пламен вече наистина ще е само приятел, ох,как съжалявам, че стана така...“

    Включи телефона си и набра  номера му. Той  не отговори, тя набра пак, и пак, и пак.

- Къде беше?- не звучеше приятелски.

- Някъде, няма значение къде. Наложи се да отида.

- Защо си изключи телефона? Не ми казвай, че ти е паднала батерията, ти не допускаш такива случайности...

- Просто не трябваше да говоря с никого. Трябва да те видя и да ти кажа нещо.

-Ако не е належащо,остави.Не ми е до това,в момента сме много притеснени.

- За Данаил ли?

- Да, а ти откъде знаеш?

- Дълго е. Приеми,че просто знам...

  Изведнъж почувства страшна умора. Вече не й се говореше и се надяваше той да се откаже да я разпитва. За нейно успокоение,така и стана.

...Видяха се чак след три дни,изследванията на Дани още не бяха готови.

- Ти си знаела, не отричай! Лекарката се е свързала със сина ми и му е казала, че те е помолила да е свържиш с мене. Защо не се обади?

- Мислех , че може да се отложи...

- Я не ме занасяй! Какво ти става, нали винаги сме си казвали всичко!

- Да, но...-и изведнъж се реши- Вида ми каза диагнозата, тази, която е най- вероятна...не знаеше, че те познавам, без да ми казва името, сподели опасенията си. Когато отидох, разглеждаше скенера и разсъждаваше на глас...

- И какво, на тебе не ти се видя наложително да ми кажеш?

- Не беше съвсем така...-разбра, че не може да обясни, че не знае как да оправдае късното си пътуване. Каквото и да кажеше, той нямаше да я разбере, той беше убеден, че го е изоставила, дори, че го е предала..Взе си чантата и излезе , без да каже нищо повече. Вече навън, решително извади телефона си и изтри номера му.

  Мислеше, че е завинаги и никога повече няма да възстанови пречупеното им приятелство. Не се надяваше да й прости, не очакваше да се върне към нея...Но това беше Пламен, а тя все още беше НОРА...

   Да, каза си Прокълнатият, няма как да й обясня за мене и...Всички тези истории, които му разказваше, за непознати за него мъже и жени, за непознатата им омраза и любов,за болките и безразличията им....той вече беше го живял.

   

© Neli Kaneva Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??