Чувам те, ден първи, кратка незначителна приказка

ЧУВАМ ТЕ: ДЕН ПЪРВИ: Кратка незначителна приказка

         Убиха шофьора на камиона със зърно и струйки жито потекоха по асфалта, а убийците избягаха с машината и остатъка от товара. Към мястото на събитието се сливаше струйка кръв, преди да се съсири. Двете струи станаха една пред погледа на едно умиращо, полупремазано от тежка обувка същество. Затлъстелият и напълно готов за зимата лалугер нямаше да я дочака, а складът му скоро щеше да бъде разграбен.

       Хората се завърнаха след войната и се опитваха да живеят в опожарените руини и да приберат реколтата.  Тя беше траяла по- малко от времето, необходимо за узряване на житата. Само че някои не можаха да дочакат даровете на полето да се превърнат в хляб.

        Шофьорът лежеше мъртъв, а към житото бързаха мравките. Бяха много делови и нищо не ги отклоняваше от пътя. И последното зърно трябваше да се прибере в мравуняка , каквото и да стане.

       Мравунякът беше смисълът на всичко. Той събираше усилията им, направляваше пътищата, поставяше ги на необходимото място в йерархията. Той бдеше над поколението млади труженици. Запазваше храната, топлината и живота им. Мравунякът насочваше антените им в една посока, правеше от инстинктите един общ страшен разум, който нямаше нищо общо с тези разплути огромни същества извън него.

       Законът на мравуняка беше един и много прост, много умен и като повечето умни неща , жесток и бездушен. Всичко в него, той – навсякъде , те всичките- негови роби .

       Черната им колона се проточи по шосето, през пукнатините и дупките, под смачканата кутия от “Фанта”, край изсъхналите гъби, по тънката дъсчица над канавката, пълна с кална вода, край стърчащите стърнища, оплетени с поветица, до самотната трънка, където беше домът им. Дълъг и непосилен път, с който можеха да се справят само мравки.

       Имаха толкова много работа! След житото щяха да се впият в още топлата плът , жива и тръпнеща, на смазания гризач. Пълзяха дълго, пренасяха зърно по зърно.

       Някои семенца покълнаха- съпротивляваха се с малките си коренчета. Други изгниха и се разпаднаха от вибрациите на антените...Мравките носеха. Жито и късчета гнила плът...мравунякът се пълнеше все повече и повече. Щурецът замлъкна. Криеше се от гладната птичка, която го дебнеше през цялото лято...

      Черните колони не прекъсваха. Движеха се в двете посоки. Мравунякът се разширяваше, обхващаше все повече подземни пространства. Цялата нива беше прободена от ходовете му.

       Камионът с откраднатото зърно пътуваше още. Хората в него се скараха. Единият стреля. Машината избухна.

       ...Черните колони за миг спряха. После,все така безупречно стегнати,се насочиха към мястото на взрива. Там имаше още много жито за прибиране...

                         ...............................................

• Защо ти го разказах, каза Самарянката,може би се надявам  да разбереш смисъла му, поне ти... Аз нещо не успявам...Прочетох го в блога на един приятел в интернет...Е, ще си тръгвам, до утре!