Чувствено

- Няма какво да правя! Няма! - младо момиче сновеше нервно из стаята и мърмореше. - Няма. Разбираш ли? Нищо не ми се прави.

- Можеш да измиеш чиниите, да избършеш праха, да пуснеш прахосмукачката - брат й говореше през книгата, която четеше, без дори да погледне сестра си.

- О, Михаиле, гледай си работата! Не ми се мият чинии.

- Защо не вземеш да прочетеш нещо?

- Четох! Вчера цял ден. Ще взема да се поразходя.

- Окей, ще минеш ли през библиотеката да ми вземеш една книга?

- Кажи коя.

- Джонатан Ливингстън - „Чайката".

- Мммм, тази е хубава.

- Знам. А, Марина, благодаря.

- За нищо - усмихна се приветливо сестра му и излезе бързо навън. Реши първо да се отбие до библиотеката, за да не забрави после.

Докато търсеше книгата на брат си, попадна на броеве на вестници отпреди тридесет години. Помоли библиотекарката да потърси книгата в хранилището и когато последната с мърморене се отправи към склада, Марина започна да разглежда вестниците. Не откри нищо интересно в началото - статии за Тодор Живков, за отношенията ни със СССР, за новото повишаване на данъците и инфлацията. После обаче стигна до няколко страници, озаглавени „Лично творчество" - имаше рисунки, стихове, гатанки и няколко разказа. Рисунките не задържаха вниманието й повече от две-три минути - не представляваха нищо особено. Поезия не четеше, така че се прехвърли направо на разказите. Първият беше скучен разказ за някакъв партизанин. Дори не го дочете. Вторият я възхити - дори не можеше да определи за какво точно се разказва, но бе изпълнен с толкова много чувства, които бяха описани така ярко и истински - сякаш беше там, сред героите. Сякаш виждаше какво правят, сякаш бе в сърцата им и ревността, щастието, еуфорията и тъгата бяха нейни.

Когато го свърши, библиотекарката тъкмо бе дошла. Попита за вестниците, но й обясниха, че не се заемат. Могат да се четат само там.

Марина нямаше нищо против - коя  атмосфера те предразполага повече към четене от тази на библиотека? Събра вестниците и седна на един стол. В броевете имаше още осем разказа от същия автор. Вече беше запомнила името и годините му - Илия Димитров, осемнадесетгодишен. „Една година по-малък от мен" - помисли си.

Пишеше гениално.

Или поне според  мен. Пресне си разказите и реши да го потърси в архива на библиотеката. Откри негова книга - сборник с разкази. Някои от тях бяха същите като онези от вестника, повечето обаче бяха нови. Зае и тази книга и се прибра. Реши да не показва разказите на брат си - нямаше да понесе някоя забележка, че са плоски боклуци. До вечерта ги беше прочела всичките и й бяха подействали още повече. Това бяха разкази за чувства, интимни, разкази, които трябва да четеш сам. Не ги анализира както  й се бе случвало преди, не се стараеше и да ги осмисли. Защото не беше нужно. Разумът нямаше място в тези разкази. Те бяха за оголени чувства, първични, освободени от границите, които очертаваше умът. Беше я поразила силата и дълбочината им. Някои от тях дори не бе сигурна, че е в състояние да изпита. Радост, болка, тъга, самота, удоволствие - сякаш пред очите й съществуваше един непознат свят, невидим досега, който тези разкази й разкриха. Четеше ги с настървение и ги препрочиташе отново, докато не ги наизусти. Продължи да ги чете и след това - като се „самоизпитваше". Четеше ги, докато беше бясна и после, когато беше щастлива. Описваше различните впечатления, които й правеха, после ги сравняваше и отново ги четеше. Така и не ги показа на никого.

Тези разкази я промениха. Направиха я по-смела, по-освободена, сигурна в себе си. Беше минал месец и половина, откакто ги бе открила и чак тогава се сети, че може да потърси и други негови книги. Уви, нищо повече не можа да намери, освен два-три нови разказа, публикувани в различни вестници. Откри ги след дълго търсене по антикварни книжарници. „Добре, че живея в София - помисли си. - Иначе никога нямаше да ги открия."

Мина още време и тя реши, че иска да открие нещо за самия автор. Чудно й беше откъде е черпел вдъхновение, за да описва подобни отношения. Какъв е бил животът му, дали обществото е оценило творчеството му и той е станал известен. Искаше да види този човек, да се запознае с него, да го попита защо е писал толкова малко и дали разказите му са преживени. Не можеше и да си представи, че е възможно човек да опише подобни чувства без да ги е преживял. Последният му разказ беше написал на тридесет и четири години. Оттогава не бе могла да открие нищо повече за него. В интернет не бе успяла да намери нищо. Отново се върна в библиотеката и докато търсеше в архива информация, осъзна защо е писал толкова малко. За да напишеш подобен разказ, се изискваше да си можел да се откажеш от тези чувства. Да ги опишеш на хартията и да забравиш за тях. Да не си способен да ги почувстваш отново, защото не си ги запазил за себе си, както повечето хора, а си ги „разпилял" пред всички. Отдал си ги на хората, но сам си се отказал от интимността им, отърсил си се от техния товар, но си ги изгубил завинаги.

Самата Марина след като го прочетеше, се чувстваше изцедена и по някакъв странен начин лишена от емоции, но това усещане отминаваше много бързо и тя никога не му бе отдавала прекалено внимание.

В библиотеката откри статия за него, беше даден адреса му за връзка с читателите. Момичето реши, че надали е възможно да живее все още там, но нищо не й пречеше да провери. Преписа адреса и след една седмица, през която събираше смелост и измисляше какво да му каже, когато го види, отиде до дома му.

Стоя пред вратата на къщата десет минути преди да се реши. Когато чу звъна и приближаващите се към вратата стъпки, се отдръпна назад и понечи да избяга, но реши, че е глупаво, а и щяха да я видят. Отвори й жена на около тридесет и я погледна учудено:

- Ъъъъъ, добър ден, аз... ъъъ... дойдох да видя господин Димитров. Дали си е вкъщи? - Марина едва се удържаше да не побегне. Жената продължаваше да я гледа без да казва и една дума. След като свърши с „преценяването" каза:

- За какво го търсите?

- Ами аз... ъъъ... открих разказите му случайно и ги прочетох. Исках да поговоря с него за тях. - На Марина й се стори, че жената трепна:

- Съжалявам, но баща ми почина. Довиждане - и хлопна вратата под носа й. Момичето огледа стените на къщата, но никъде не видя некролог. След това огледа и дърветата наоколо, но и там - нищо. Отиде до близкия магазин и купи бутилка натурален сок и дребни сладки. Върна се и позвъни на къщата, до тази на писателя. На идване бе видяла в двора й една възрастна жена и реши, че тя ще може да й помогне. Имаше късмет. Жената живееше сама и въпреки че в началото се отнасяше с подозрение към нея, то след това й разказа много за съседа си и най-важното - Димитров не бил починал, а полудял. Бил много кротък човек, но един ден дошли някакви доктори и го отвели в болницата. Марина дори научи името на болницата. Остана с жената още няколко часа и след това си тръгна. Поканиха я да дойде отново.

Мисълта, че беше полудял я беше шокирала. Не знаеше дали й е мъчно и е редно да тъжи.

След две седмици вече бе взела решение. Отиде в болницата, представи се за негова племенница и помоли да го посети. Сестрата, види се, не й  повярва, но й каза да изчака. Минаха десет минути и дойде един санитар. Той щеше да я придружи и да остане с нея в стаята му. Всички тези предохранителни мерки й се сториха смешни   и ненужни, но реши, че е по-добре да запази това мнение за себе си. Санитарят я попита дали е идвала и преди.

- Не, за пръв път идвам.

- А знаете ли историята му?

- Не, родителите ми казваха, че е починал преди години. Съвсем скоро научих истината.

- Май е по-добре да ви я разкажа тогава - усмихна се притеснено санитарят. - Бил е писател - Марина ахна. - Пишел е разкази. Казват, че бил гениален. Още на осемнадесет станал известен. Хората го канели на всякакви събирания. Карали го  да разказва разказите си отново и отново. Питали го кой го е вдъхновил, молели го да им обяснява чувствата, за които пишел. А той отказвал. Никога не им казвал нещо повече от самия разказ. Но един ден споделил пред приятел, че всъщност не е преживял тези разкази, а ги е сънувал. Хората, разбира се, не повярвали в началото. Но с годините, нежеланието му да говори за разказите и този слух, че ги е сънувал, отдалечили хората от него. На тридесет и четири написал последният си разказ. След това полудял. При нас е поне от десет години. Мен, ако питате, това е най-разумният луд, когото съм виждал. Хич не му е мястото тук - като го чу, Марина се сви. - Но дъщеря му се е разбрала с главния доктор и той още го държи - санитарят въздъхна. - Ето го вашият чичо - усети ироничната нотка в гласа му, докато казваше последната дума. Пред нея седеше възрастен мъж с прошарена коса, не много висок и едър. Той се обърна и ги погледна, когато влязоха. Поздрави санитаря с мек глас и погледна момичето с интерес. Тя преглътна тежко и се приближи:

-   Аз... аз... прочетох разказите ви - млъкна уплашено. Тези разкази бяха провалили живота на автора си, сигурно ги мразеше, а ето че тя беше дошла тук, за да го тормози отново. Засрами се. Не смееше да го погледне.

-  Да, и какво за тях? - гласът му беше подканящ и успокояващ. Момичето несигурно го погледна в очите. Премигна и го погледна отново. И той я гледаше. Гледаше я с очите на осемнадесетгодишно момче, с очите на тридесет и четиригодишен мъж, с очите на шестдесетгодишен старец.

Разбра го.

Усмихна му се тъжно. Той й отвърна на усмивката. Марина несигурно го прегърна и се сбогува. Благодари на санитаря и сестрата преди да си тръгне.

Когато се прибра вкъщи взе няколко чисти листа и започна да пише. Разказ за известен писател. Гений дори, който живеел, за да чувства, но после започнал да пише. Чувствено. Описал всичките си чувства на хартия и се отрекъл от тях, за да могат да ги почувстват и останалите хора. Изоставяйки тези чувства, той губел част от себе си. Така постепенно се раздал изцяло, но на хората това не им стигало. Те искали още, а той нямал какво повече да им даде. И тогава решил, че ако те го вземат за луд, той ще бъде оставен на мира, за да може да се научи да чувства. Отново.