Видях я, тя бе там. Извади цигара, доближи я до влажните си червени устни.

Извади кибрит, погледна ме отново. Аз не отделях очи от нея, беше по-прелъстителна от луната. Драсна клечката. Изведнъж всичко спря, дъждовните капки останаха във въздуха и можех да видя отражението ù във всяка една от тях. След миг всички тези малки огледалца се понесоха към земята и шумно се разбиваха в нея. Забелязах черните очи, с които можеше да има всичко, което си поиска. Отново се бяха впили право в душата ми.

Дръпна страстно, след което издиша дима в лицето ми и ми каза:

- Знам кой си и какво искаш.

В момента, в който изрече тези думи, аз вече бях опрял нож на гърлото ù.

Блясъкът в черните ù очи изчезна, колената ù започнаха да треперят. Усмихнах ù се и ù казах:

- Аз само си играя, не бих те накарал да страдаш.

След което рязко дръпнах ножа. Кръвта ù бликна на лицето ми, в което лъщеше огромна усмивка.

Тялото ù се свлече в краката ми и с последни импулси потрепна. Изведнъж всичко стана черно, след което подскочих от леглото, бях плувнал в пот. Надявах се всичко това да е сън. Станах, погледах се в огледалото и докато зяпах изражението си, нещо ме потресе.

Усетих, че мириша на цигари...

Силна болка в гърдите ме проряза. Докато падах, забелязах, че отражението ми в огледалото не помръдва и не сваля от лицето си лукавата усмивка, същата, която имах в съня си. Чудовището в огледалото се надвеси над мен и започна да се смее, както се радва малко дете, докато играе.

Опитах да изкрещя, но не можех дори звук да издам, когато затворих очите си, то пак беше там. Нямаше начин да избягам и реших, че е по-добре да му се подчиня и да спра да се съпротивлявам. Изведнъж демонът проговори през смях.

- Здравей, Джон.

- Какво е чувството да бъдеш себе си?

След което започна да се смее още по-силно от преди, прескочи рамката на огледалото, вдигна ме на ръце и ме хвърли в леглото. Точно преди тялото ми да се просне на леглото, то започна да потъва и падах надолу към нищото.
Падах дълго в тунел от всичките ми спомени.
След известно време отворих очи и видях едва забелязващото се небе над многото сплитащи се дървесни клони.
-Странно.
 Помислих си.До сега не бях виждал зелено небе,а дърветата сякаш излъчваха някаква енергия.Уплашен от всичко,което ми се бе случило реших,че е най-добре да тръгвам. Не бях ял повече от 12 часа. Изправих се, но забелязах, че ризата ми липсваше също така и обувките.
Въпрос на време е слънцето да прибере войските си от лъчи и да остави на мрака да погълне всичко. Малко по-малко тъмнината изяждаше цвета на всичко и оставяше само формата му, както хищниците оставят само костите от месото. Гъста мъгла се постилаше тази вечер точно в полунощ. Сякаш нощта чакаше някой много специален гост и слагаше,като грижовна домакиня мъглената покривка, но този гост така и не дойде. Само гарванът кръжеше от клон на клон и от време на време изграчваше грозно да провери дали случайно и някое друго създание е живо в този час, ала и той оставаше сам.
 Вечерта стана много студено, мъглата пареше краката ми. Реших, че най-добре ще е да заспя на някое дърво и се запътих да търся такова.