Цикълът на пеперудата

или

разказа на една гъсеница

     Тя се събуди,седна в леглото и подпря глава на коленете си,които прегръщаше силно.Кошмар.Пак.Не...не беше кошмар...Тя самата не знаеше точно какво беше.Чувстваше се странно.Погледна часовника и се замисли.Беше 3:47 сутринта.Последните часове,които помнеше бяха:2:13,1:53 и 4:07...Другите бяха записани в малко тефтерче,което стоеше на масичката пред огледалото.Не стана да го погледне.Нямаше смисъл.

     Отхлаби прегръдката на коленте си и се отпусна назад.Имаше нужда от сън и спокойствие.Но знаеше,че няма да ги получи.Никога,още от малка,не беше се наспивала.Просто не можеше.Заради "онова".Имаше някаква смътна представа какво беше...или поне така си мислеше.Усещаше,че знае отговора,но не можеше да го види.За 23 години то си остана само чувство.Чувст-

вото,че знае нещо...Отново се замисли.От няколко седмици не можеше да работи,да гледа телевизия...не можеше да прави нищо друго освен да мисли.

     Мислеше за много неща.За приятеля си,с когото скоро се беше разделила.Обичаше го много...а и той нея.Но нямаше смисъл.Скоро щеше да умре.Преди около месец излязоха резултатите от последните изследвания.Но тя ги знаеше дълго време преди да са готови.И все пак се надяваше.Какво ли друго оставаше?Изпитваше онова странно присвиване в стомаха,което те кара да мислиш,че все още има шанс,въпреки,че идеално знаеш-положението е неспасяемо!Е,това присвиване вече го нямаше.Ракът е безмилостен.Но времето беше прекалено скъпо,за да може да се самосъжелява.Именно заради болестта си се беше разделила с Него,мъжът на нейния кратък живот.И за двамата беше по-добре...Но колкото и силна да беше болката от раздялата,мисълта за "онова" я заглушаваше...

     То беше част от съня,от ежедневието...поне нейното.И я безпокоеше.Дразнеше я.Но не смееше да каже на никого за това...А и нямаше смисъл.Оттук нататък почти нищо нямаше смисъл.

     "Защо въобще се опитвам?Няма да разбера,не и сега!Спи ми се..."Положи глава върху възглавницата и заспа.

     Беше красива.Много красива,тя знаеше това.Имаше достатъчно от онези хартийки,които мразеше,но които и даваха възможност за по-добър живот.И все пак дори те не можеха да я спасят...Всъщност тя беше чудесен човек.Но едно нещо в нея притесняваше околните.Расата.Ако можеше да се каже,че тя спада към точно определена раса.Беше мулатка.Цветът на кожата и беше като на смес от какао и мляко...,много мляко.Леко просвитите очи с бадемова форма и греещите и зеници бяха разбили доста мъжки сърца.Но малко хора я приемаха.Това беше Америка.Тя разбираше,не се сърдеше,не се натрапваше там,където знаеше,че е нежелана.Но не се и срамуваше от произхода си.Намираше,че в днешно време е съвсем нормално бяла жена да се омъжи за негър.Но нейните разбирания бяха доста по-широки,от тези на другите.

     Това,което най-много я тревожеше през последните дни бяха "онова" и един списък.Списък на хора,на които може да помогне с органите си след смъртта си.Списъкът се състоеше от двама души,но и двамата имаха нужда от един и същ орган.Трудно беше.Но още по-трудно стана,когато разбра,че единият е бебе на 6 месеца,от бедно негърско семейство,а другият-бял младеж на нейната възраст.Беше на 21.Сега вече нещата изглеждаха ужасни.Почти се беше отказала да дарява органите си...или по-скоро органа си.Но все пак можеше да спаси един живот!Само един!

     За нея беше много трудно да реши,дали трябва да спаси човек на 21 или бебе на 6 месеца.Отначало мислеше само за това-възрастовата разлика.В един момент обаче откри и другия проблем:черно-бяло.Той беше бял,то-черно.Тя беше смесицата от двете.Но за нея расата беше с такова минимално значение...За другите обаче не беше!Ако дареше живот на младежа,негрите щяха да сметнат,че тя се е срамувала от кръвта и расата на баща си.Ако дадеше живот на бебето,белите щяха да кажат,че това е едно от хилядите неща,заради които не могат да приемат негрите изцяло-те мразят белите и не биха им помогнали,ако имат нужда.Нито едното от тези твърдения не би било вярно...Но кой щеше да знае това или да и повярва?Пък и когато се стигнеше до тези въпроси...нея вече нямаше да я има.Предполагаше,че именно заради това нямаше смисъл да се занимава с този въпрос.Но той я вълнуваше.Той засягаше честта на семейството и.А и щеше да оскверни паметта и...

     Тя се събуди.Извърши всички ритуали в банята и се облече.Трябваше да мисли.Налагаше се!Оставаха броени дни,а тя не беше решила кого да избере...А и "онова"...Погледна тефтерчето.Часовете бяха различни...не че беше очаквала друго.Но тя го чуваше всяка нощ.Понякога повече от веднъж.Замисли се...Но не!Другото беше по-важно...Но беше трудно...много трудно!

                                      * * * * *

     Събуди се в болницата.Той беше там,до леглото и.Гледаше я и сълзите се стичаха по бузите Му.Погледна го.Очите и бяха с кристален поглед.Така искрящи!И се усмихна.Искрено!Знаеше,че остават само няколко часа...но Той беше тук,при нея.Щеше да отнесе спомена за лицето Му там...в отвъдното...

     Сепна се!Не беше решила!Не беше избрала!!!Младежът?Бебето?Господи!!!Постоя така...втренчена в него няколко минути.След това отвори устни и заговори:

     -Миличък...

     -Да?Любов моя!Добре ли си?

     -Да!Слушай сега... (Устните и пресъхнаха...болеше я от усилието)

     -Не говори!

     -Трябва!Слушай!Искам...онзи списък...сещаш ли се...със...момчето...и...и бебето...?

     -Какво за него?

     -Органът ми...дайте го...на...на-а...на момчето...бя...бялото!

     -Сигурна ли си?

     -Да! (Усмихна се!Беше решила!Да става каквото ще!)

     -Добре...Сега се успокой!Не говори повече!

     Тя се усмихваше и го гледаше с възхищение.Когато го видя за пръв път си помисли,че изглежда като бог.Или боговете изглеждат като Него...Все едно.Беше така изумително красив...

     Острата болка я прониза.Тя изкриви лице в гримаса.Той разбра...Оставаше съвсем малко.Може ми няколко минути...

     Тя го погледна.Каза "Обичам те" без глас и видя...и смътно чу "И аз!" После се унесе.Не спеше.Но се носеше.И всичко се люлееше...странно...Преди малко...не знаеше защо избра момчето...Сега разбра...Той...Той беше на 21.Беше вкусил от сладостите на живота.Беше в най-хубавата възраст.Знаеше какво значи да си жив!А бебето...не,че не обичаше деца-напротив!Но то...то не разбираше дори,че е живо...Действаше механично...Не беше разбрало нищо от живота...А и никой не знаеше дали няма да стане убиец например...Да...беше направила правилния избор.Поне пред себе си.Усещаше го!Но това чувство се примеси с още едно...Изведнъж осъзна!Сега вече,на прага на смъртта,разбра!Знаеше какво беше "онова"...

     Толкова години наред се чудеше защо се буди нощем...Нямаше кошмари...но чуваше нещо...Не!Не го чуваше!Но знаеше,че е там!Писък!Но беззвучен,ням...Писък на умиращ,писък от никого нечут...само от нея...Не знаеше защо го чува...но знаеше,че през всичките тези години до нея бяха стигнали писъците на ужасяващ брой хора...Добре,че преди не знаеше...

     Сега обаче...някак си не се уплаши...не стана нищо...Беше замаяна...Но мисълта и съзнанието й бяха ясни...Те и говореха.Казваха и,че е специална...И че дарбата и да чува умрелите ще се прероди,с нейния орган,който щеше да бъде присаден на момчето...И то щеше да чува.."Дано не разбере какво чува..."

     В мига преди да се унесе завинаги тя разбра смисъла на тези неми писъци,смисъла на това да ги чува...Прераждане!В нея се беше преродил друг човек,а сега тя щеше да се прероди в момчето...Тези писъци...те щяха да напомнят на хората,че душите им се връщат на Земята,но под друга форма...Може би и други ги чуваха?Но те бяха неми...И тези,които ги чуваха...не можеха да ги повторят...в техните усти тези писъци изстиваха и отново губеха гласа си...Те се бяха родили неми,такива и щяха да си останат.И хората,които ги чуваха...Те...Те ще бъдат точно като нея...А тя беше като буболечките...чуваше...знаеше...но не можеше да го каже.Беше няма за ТОВА...

     Но не беше и като всички буболечки...Защото те умираха...а тя се прераждаше...Като гъсениците,които ставаха на пеперуди...Значи...

     "Като пеперуда?"...