Светилището се намирало в голяма зала с овална форма и без покрив, което се налагало от особения обряд извършван в него. Римският историк Светоний Транквил разказва: „Когато Октавиан, бащата на Август, водил войската си някъде… в Свещената планина на Дионис и се допитал до оракула на бога за сина си, било му потвърдено от жреците, че синът му ще стане господар на целия свят, понеже, след като виното се разляло върху олтара, димът се издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето – знамение като това, което получил и самият Александър Велики, когато принасял жертва на същия този олтар”.

                                                               perperikonbulgaria.wordpress.com

                                                             Кърджали, Миден, наши дни

  Начинаещата писателка Мирабела Йорданова се изкачваше по стръмния път през планината към свещения скален град на траките Перперикон. Беше оставила колата си в подножието на върха при Туристическия център. Не се спря пред лавките за сувенири, не пожела екскурзовод. Купи си само билет и се заизкачва нагоре, облечена в черен спортен клин и тъмночервено яке, нарамила малка туристическа раница.

  Не идваше за първи път и крачеше уверено по изсечения в скалите естествен стометров проход, разширен от древните обитатели на града. В края му имаше стръмни каменни стъпала и нещо като врата, през която Мирабела мина, без да се оглежда.

  Някъде долу и встрани останаха сградите на административната част и тракийските жилища. Над равнището, на което се намираше сега, бяха античният Акропол,  основите на християнската базилика и средновековната кула, от която беше запазена само част от стена с два прозореца. Но Мирабела не се интересуваше от тях, вече ги беше виждала.

   Тя се насочи към Овалната зала на Двореца светилище. Мина крепостната стена през запазените прагове на двукрилите порти и тясното пространство между тях, обстрелвано някога от защитниците на крепостта при посещение от неканени гости, загледа се в каменната фигура на лъва в източната част и бързо прекоси вътрешния двор, ограден от многобройни и добре запазени  зали, коридори и помещения. Отсреща – в церемониалната зала – прецизно издялан в скалите, беше царският трон: ниша във формата на  стол, издигната на около метър над каменния под, с поставка за краката, ръцете и облегалка.

  Мирабела изчака групата с екскурзовод да отмине нагоре към Акропола и седна на трона. Поседя така минута-две, но не се случи нищо. Започна да оглежда нишата, облегалките, поставката – отново нищо.

  Вече наближаваше обед, слънцето се бе издигнало високо в небето и напичаше. Девойката се облегна назад и зарея поглед към стените и двете крипти  на запад и изток, с подредени каменни саркофази.

  Внезапно на отсрещната стена, точно пред нея, се появи странен блясък, който изчезваше, ако сменеше позицията си.

  Мирабела се настани по-навътре в нишата и пак погледна към стената.  Със сигурност имаше нещо! Слънцето се издигаше все по-високо и след секунда блясъкът изчезна. Писателката слезе от трона и се приближи към стената. И там, между двата циклопски камъка**, забеляза тънка каменна издатина с форма на змия. Тялото ú бе извито в дъга, а опашката и главата ù приличаха на миниатюрни дръжки.

  „Как беше?“ – поколеба се, девойката, опитвайки да си спомни. – “ Ако натиснеш опашката, ще се затвори, ако натиснеш главата, ще се отвори“.

  Тя бутна леко главата на змията надолу. Каменната плоча под краката ú рязко се отмести и някакъв предмет, ослепително сияещ, се плъзна към нея. Мирабела се дръпна бързо назад, но беше късно: земята под краката ú изчезна и тя се запремята надолу по стръмния каменен коридор, без да може да се задържи.

  Пада така около минута-две, които ú се сториха цяла вечност. После коридорът стана равен и тя се удари в отсрещната стена. Нещо звънко тупна до нея. Мирабела изохка и протегна ръка към бляскавия предмет – беше брошка във форма на морски дракон.

„Е, намерих те най-после!“ – си рече удовлетворено писателката. – „Но май аз се изгубих!“

  Погледна нагоре към коридора, приличащ повече на комин, в края на който се синееше далечно късче небе, и разбра, че път назад няма – беше прекалено стръмно. После се огледа внимателно:

  „Като че ли съм цяла!“, каза си. „Само че белият заек липсва.“¹

   Кракът леко я наболяваше – беше се ударила в стената при приземяването – но не изглеждаше нито счупен, нито навехнат. Украшението в ръката ú продължаваше да излъчва мека синкава светлина. Тя го разгледа внимателно. Беше сребърно драконче, което напомняше човешка фигура с глава от синьо-зелен яспис, четири ръце и два крака.

   „Прилича на рисунките от съда, който видях в музея в Кърджали. Намерили са го тук, на Перперикон: стомна с изображения на шест човешки фигурки, с листа вместо ръце, глави като разноцветни слънца, и между тях – медальон във вид на жълто слънце. Седемте чаши ли са това?“

  Брошката в ръката ú засия още по-силно – Мирабела несъзнателно се беше обърнала към продължението на коридора. Насочи я обратно нагоре, към синеещия къс небе, и тя угасна. Отново към дъното на коридора – и пак засия с ярка синкава светлина.  

  „Явно пътят е натам. Води ме, брошчице, пък каквото сабя покаже!“

  Накуцвайки, тя се придвижи надолу по коридора, после тунелът направи завой – първо наляво, след туй надясно, после имаше разклонение, накрая стигна до платфома с огромна каменна макара по средата.

 „Това трябва да е нещо като асансьор“ – си каза писателката, погледна украшението, чийто блясък не отслабваше, и стъпи смело на платформата. Плочата под краката ú се раздвижи и започна бавно да се спуска надолу. След малко се озова в друг коридор, който я изведе в четвъртито помещение с две врати.

  Насочвана от брошката, тя мина през едната и видя масивно стълбище, чийто край се губеше някъде нагоре. Изкачва се дълго. Накрая, задъхана и уморена, се оказа в друго помещение, което я изведе

в полукръглата апсида на полуразрушена църква с почти запазен олтар.

Две от стените липсваха и през отвора се виждаше сребърната лента на река Перперешка, която лъкатушеше между зелените ливади в подножието на Перперикон. Слънцето беше започнало да се спуска над далечните хълмове на Източните Родопи. Свечеряваше се.

  „Нима съм изминала почти два километра?“ – зачуди се пътешественичката по неволя и извади телефона от раницата си. Вече имаше обхват. Обади се вкъщи, че ще закъснее, и тръгна бавно покрай двете стени, които се бяха запазили. Брошката в ръката ú продължаваше да свети.

  Стигна до олтарната преграда, декорирана с рисувана керамика от бяла глина. Представляваше ленти и керемидки със сложна геометрична украса в бяло, зелено, синьо, черно, червено и охра.

  „Цветовете на Чашите!“ – мярна се в ума на девойката. Тя продължаваше да пристъпва по тухления под, като се водеше от блясъка на брошката. Накрая се насочи към олтарната маса, в основата на която имаше мраморна колона. Около колоната се беше завила каменна змия с отворена паст, пронизана от стрела. Мирабела натисна главата на змията и в основата  се отвори ниша, в която имаше малко сребърно огледало с дръжка, инкрустирана със син и зелен яспис. Писателката взе огледалото, натисна опашката на змията и затвори нишата. Понечи да тръгне към изхода, но брошката в ръката ú угасна. Насочи се от стълбището надолу, към подземието, и брошката отново засия.

  „Още ли има?“ – помисли си разтревожено девойката и погледна към започналото да тъмнее небе. После, след кратко колебание, тръгна към стълбището и заслиза бавно към подземието.

  Този път мина през другата врата.

                                                                                                                                                     /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=TlyrweRsILk

https://www.youtube.com/watch?v=fN59ZQrKEQ8

1. Белият заек – персонаж от „Алиса в страната на чудесата“

2. Циклопски строеж – древен начин на градеж без хоросан или някакъв вид спойка