– Смятаме – продължи Дрейтън,– че всички, които боравят с предаване на материя, безпогрешно знаят как се прави това. А никой не може да каже колко са изпратените, които после са се върнали в станциите си неправилно приети.

                                          Клифърд Саймък „Резерватът на таласъмите“

  Но най-много ги смая меката разсеяна светлина, която се излъчваше отвсякъде. От кабината на лодката не можеха да получат пълна представа за това явление и макар да знаеха, че тук цари вечен полумрак, едва сега, когато непосредствено бяха обгърнати от тази безкрайна сива нощ, разбраха какво е то. Имаха чувството, че планетата завинаги е спряла някъде между зазоряването и свечеряването.

                                          Евгений Гуляковски „Дългият изгрев на Енна“

                                                                                   Хадес, наши дни

  Тъмен и унил беше Светът на динозаврусите Хадес – далеч, далеч отвъд черната дупка в центъра на Млечния път, на хиляди парсеци от огненото ядро на  Галактиката, разпръскващо светлина и живот навсякъде из видимата част на вселената.

  Навсякъде, освен на мрачната праисторическа планета на студенокръвните. Нямаше там ни светлина, ни мрак, а само вечен, неопределен здрач. И губеше се от погледа хоризонтът, още преди да се очертае за изгрев или залез и потъваше пробуждащата се светлина на утрото в нетрайни и изменчиви ивици сивота.

  Масивното, голямо колкото Юпитер кълбо на планетата не се въртеше около никакво слънце, а блуждаеше край гравитационния център на дупката, задържано да не се провали вътре от неведоми сили. Тук обичайните закони не действаха, транспортните врати често се повреждаха и изолираха задълго гигантските обитатели на Хадес като затворници в собствения им Свят.

  Съществата от другите Светове нямаха достъп до странната планета. Не че някой гореше от желание да ходи там! Но се намираха и ентусиасти или просто пътуващи по бизнес дела. Посещенията бяха като лотария за гостите. Някои от тях достигаха Света на Мрака с деформирани тела и психика или просто се губеха.

  Пътуването до Хадес беше рисково и заради обитателите му. Древните влечуги, макар и надарени с разум, бяха безмилостни хищници и често посягаха дори на представители от собствения си вид. Не притежаваха обиграния и тънък психологически нюх на дяволоидите и тяхната, макар и злонамерена, но елегантна артистичност. Бяха груби и свирепи, с неимоверна сила на първичното си зло. Целта им беше яркото слънце на добротата и знанието да угасне навсякъде из Вселената и да се установи хегемонията на Здрача – техният примитивен и кръвожаден бог, на който единствено се покланяха.

  Все пак имаха нужда от временни съюзници, защото не бяха достатъчно лукави, за да победят. Затова се бяха сдушили с дяволоидите.

  Нейно Кралско височество Персефина II Хадеска не беше доволна. Провали се опитът ú да се сроди с оня клоун – дяволоидът от Земните Светове. Безотговорният му и егоистичен син си беше поиграл с нея, опиянен от тръпката да има в ложето си царствена особа от покоите на Империята на Черната дупка и когато тя му омръзна, я захвърли като ненужна вещ. Но царствените особи на Хадес не могат да бъдат изоставяни просто така. Те трябва непрестанно да предизвикват обожание или страх, а за Нейно Кралско височество тези две понятия се припокриваха.

  – Малък дългокос червей! – мърмореше Персефина, застанала пред гладката черна повърхност на транспортното огледало в спалнята си. – Ще те смачкам като гнида, въпреки защитата на всемогъщия ти баща. Само да се добера до теб! Не си идвал от столетия, дори и когато това проклето нещо работеше. Страх ли те е или какво? Ако ти и баща ти си мислите, че може да спечелите войната без помощта на Хадес, жестоко се лъжете. Пак ще се срещнем и тогава условията ще поставям аз!

  Персефина захвърли оглозгания кокал от крило на птеродактил, с който почистваше височайшите си зъби, и избълва облак зеленикав дим. Костта се удари в стената от необработен камък, със следи от лишеи и остатъци от многобройните закуски на венценосната наследница на Империята на черната дупка. Гигантската заострена клечка за зъби рикошира и премина безпрепятствено през силовото поле на Вратата, чиято повърхност беше започнала леко да фосфоресцира.

   – Я, проработи! – зарадва се Персефина. Без да се замисли, прекрачи прага и по кривите, завихрени пространствено-времеви коридори се устреми към уютните и слънчеви Земни Светове.

  Време беше за височайша кралска визита.

                                                      Перперикон, Миден, наши дни

  Мирабела Йорданова напредваше по подземния коридор, изсечен в скалите в подножието на Перперикон, водена от сиянието на сребърната брошка. След като напусна полуразрушената църква „Св. Архангел Михаил“, където беше намерила сребърното огледало, мина повече от час, а тя продължаваше да върви по тунелите под планината.

  „По мои изчисления вече съм близо до древната златна мина край Стремци. Къде ли ме води дракончето?“

   След един пореден завой се озова пред масивна врата, издялана направо в стената. Понечи да натисне желязното мандало, но от страничния коридор се чу ръмжене, после силен лай и едно гигантско куче се хвърли срещу нея със зловещ блясък в пламтящите като разискрена жарава очи. Беше покрито с желязна броня и само носът, разтворената паст и очите му бяха свободни.

  Мирабела се дръпна уплашено назад. Тя имаше черен колан по джудо, но това едва ли би помогнало в случая. Животното, съзряло ярката светлина на брошката в ръката ú, внезапно спря, подви опашка и заскимтя умилкващо се. Входът беше свободен.

  Девойката натисна мандалото, вратата скръцна и бавно започна да се отмества встрани. Кучето легна до входа и замря неподвижно. Писателката прекрачи прага и се озова в неголямо помещение, осветявано от редица луминисцентни лампи по ниския таван. На отсрещната стена имаше дървена полица с книги, до нея – маса с два стола, в дъното – бюро с портативен компютър. Подът беше гол и хладен, а в средата на стаята се белееше постамент от дялан камък, върху който имаше дървено ковчеже, излъчващо слабо  сияние.

  Мирабела пристъпи и ковчежето засия по-ярко. После капакът щракна и разкри малък реликвариум с форма на кръст и сребърен пръстен до него. Тя взе предметите  и капакът се затвори с ново щракване.

  – Тъй, тъй тъй! – чу се зад гърба ú ироничен глас, пресипнал като шепот на зимен вятър. – Значи все пак се добрахме до свещените предмети. Вече са комплект. А сега бъди така добра и ми ги дай!

  Алибей хлопна вратата на стаята и протегна към Мирабела уверена ръка със закривени орлови нокти.

  – Дай ми реликвите, миличка! Ти не знаеш какво да ги правиш. Имаш ли представа колко столетия ми коства, за да открия поне част от тях? Търся ги навсякъде по света. Предизвиках пожара в църквата в Жировичи, като се надявах някое от децата да намери медальона на пепелището и да ми го даде доброволно. Децата лесно се лъжат. Но те се уплашиха и извикаха свещеник. А той е по-трудно да бъде заблуден. Всичките ми усилия се оказаха напразни. А оная ангелица Джиа беше подменила медальона. И докато се опитвах да взема фалшивия, истинският стоял на съхранение в Киево-Печорската лавра. Усетих се, но късно. Знаеш ли, после, след като станах секретар на игумена, как ми беше омръзнало да си играя на котка и мишка с оня нещастник, отец Варлаам, който криеше медальона все на различни места! И сега той е мъртъв, а аз пак не знам къде е проклетото нещо. Хитрият старец се отнасяше с мен, сякаш съм хакер в компютъра му, и непрекъснато сменяше паролите. Дай ми сега реликвите, чуваш ли? 

  – И как ще ме накараш да ти ги дам? – каза предизвикателно Мирабела и зае отбранителна каратистка позиция.

  – Ха, ха, ха! – проехтя смехът на дяволоида и рикошира в покритите със зелен мъх стени. – Да не мислиш, че ще ме уплашиш с жалките си хватки! – Не виждаш ли къде се намираш? Отсега нататък това ще е жилището ти. Имаш всички условия. Ще пишеш романа тук и така, както аз искам. А сега ми дай реликвите!

  Мирабела се хвърли настрани към затворената врата и с все сила натисна мандалото. Вратата не се отвори. Тя започна да удря по каменната повърхност, докато не разкървави кокалчетата на пръстите си, но напразно. Вратата не помръдваше.

   – Безполезно е! Не можеш да излезеш. А отвън е стражът – той ми се подчинява. По-добре ми дай реликвите, иначе ще умреш тук от глад. Знаеш ли, и на мен ми е любопитно какво точно представляват.

   – За нищо на света! – извика девойката и стисна сребърния кръст още по-силно. За миг в ума ú се мярна:

  „Дяволите се страхуват от разпятието! Той не е точно дявол, само дяволоид, но все пак…“

  Тя размаха кръста под носа на започналия да се ядосва франт с черна филцова шапка и контешка карфица на вратовръзката. 

  – Махни се, Сатана!

  Дяволоидът се сгърчи като от силна болка и завика:

  – Какво правиш? Престани!

  – А, не ти харесва, значи! – каза Мирабела и замаха още по-усърдно с разпятието.  – Назад, не ме приближавай, изчадие!

   После пристъпи към бюрото, седна пред компютъра и започна неистово да трака по клавиатурата.

  – Какво пишеш, нещастнице! – завика дяволоидът и се втурна към бюрото, но сякаш невидима стена се беше изправила между него и писателката и той не можеше да я достигне.

  После в стаята се изви вятър, усети се ухание на разцъфнали цветя и зеленина и сред неземно сияние се появи висок и строен мъж с руси къдрици с меден оттенък и с неистов блясък в ослепително сините очи. Видението прибра великолепните си криле и се спусна бавно на каменния под на подземието, откъдето лъхаше хлад.

  „Ама как го измислих! Сякаш е копие на Крис Хемсуърт в ролята на Тор, само че по-хубав. Не, по-скоро е нещо средно между Василий Степанов като Максим Камерер от „Обитаемият остров“ и Пиер Ришар. Само една черна обувка му липсва и ще е идеален!“ – си каза доволна Мирабела и не сваляше поглед от изневиделица появилия се архангел.

   – Здрасти, Габриел! – промърмори кисело Алибей Симън – К‘ во става? Кой вятър те довя пък теб?

   – Аз го довях! – каза засмяна Мирабела и тържествуващо се мушна в уютната прегръдка на архангела. Той я обви грижливо с крилете си, погледна намусения дяволоид, повя небрежно с пера, от които се посипа сребрист метеоритен прах и изчезна заедно с писателката.

  Алибей Симън удари с юмрук каменната стена, изохка и високо изруга. После махна с опашка и също изчезна.

                                                                                                                                                       /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=YI4m-l2yRZA

https://www.youtube.com/watch?v=skJ6SVCbX6Q