Смекчи нашите зли сърца, Богородице, спри нападенията на тези, които ни мразят, и освободи душите ни от всяка теснота.

                                    Тропар към Света Богородица на иконата  

                                                         „Смекчаване на злите сърца“
 

                                                 Йерусалим, Свят Алфа, 1-ви век след Христа

  Мариам се върна от Елеонската планина край Йерусалим късно вечерта. Пътьом беше минала през Иосафатовата долина и Гетсиманската градина¹. Там посети древното гробище на юдейските предци. Постоя пред пещерата, която се бе превърнала във вечен дом покойните ú родители – праведните Иоаким и Анна, и на съпруга ú – дърводелеца Иосиф. Мина и край черните води на потока Кедрон², пресичащ долината, и си спомни за последната молитва на Сина си, преди да бъде предаден и разпънат. Елеон беше планината, откъдето Иисус се възнесе, и тя често ходеше там. В маслиновота горичка на върха отправяше горещи молитви към Бог – за обръщане на иудейския народ към вярата, за Църквата, за учениците на Сина си и за своето по-скорошно освобождаване от тленните връзки на този Свят.

  След като се върна в скромната, бедна стая в дома на апостол Иоан Богослов, където живееше след Разпятието, Пречистата незабавно поиска да извикат най-вярната ú служителка и нареди никой да не ги безпокои за известно време.

  Джиа дойде веднага и още от прага разбра, че ще чуе нещо важно. Мариам  седеше на одъра до стената и държеше в ръка клонка от розов храст³, излъчваща бледо сияние на фона на запалените свещници и кандила. Светата майка обърна към жената с азиатски черти бледото си, издължено лице и пламъкът на свещите заигра по светлокестенявите ú коси, деликатно проблясващи с тънки сребърни нишки.

  На вид беше около 70-годишна, кожата ú беше мургава и почти без бръчки, очите – тъмни и бистри, с ясен и излъчващ чистота и спокойствие израз. Веждите ú бяха черни и извити, носът – продълговат, устните – пълни и запазили свежестта си. Пръстите на ръцете ú, с които стискаше райското клонче, бяха дълги и изящни, с малки, преливащи в седефено нокти.

  – Той дойде, Джиа – Габриел! Днес, в маслинената горичка на Елеон, докато се молех.

  – Кога? – попита азиатката и усети неочаквано чувство на загуба и съжаление.

  – След три дни. Най-после ще отида при Сина си! Изтерзах се тук. И Иосиф ме чака много отдавна. Мъчно ли ти е? – Мариам се вгледа в лицето на китайката и поклати глава. – Знам, че свикна с мен. От толкова години ме съпътстваш, а и аз се научих непрекъснато да си наоколо. Толкова много ти дължа! Ела насам! Той ми поръча нещо.

  Джиа се приближи и Светата Дева протегна клонката с червена роза над главата ú, а после докосна с нея челото ú.

  – Благославям те за добротата и търпението и за неоценимата помощ, която ми оказваше пред всичките тези години. Да бъде волята Му!

  След тези думи светлината, излъчваща се от розата се усили, обгърна като светещ ореол Джиа и скоро един ангел с белоснежни криле стоеше на колене пред Пречистата и шепнеше молитви на благодарност и възторг.

  – Е, сега имаме още една ангелица в редиците си. Честито и пази крилете! Тази клонка я дай на Иоан, нека я носи по пътя на тялото ми към гробницата! А за теб имам нещо специално.

  Мариам откопча от дрехата си брошката, с която не се разделяше никога. Беше сребристо драконче с червена главичка от яспис.

 – Това е „Алената роза“ – една от Чашите от извора на Миден. Аз бях нейна Пазителка досега, а от днес тази чест се пада на теб. Чашата със свещения прах е украсена с един от седемте скъпоценните камъка „Урим и Тумим“ от храма на Соломон⁴. Знаеш историята.

    – Да, но никога не бях виждала Чаша! Аз… не знам какво да кажа! Не мисля, че съм достойна.

  – Шшт! – проговори ласкаво Девата и вдигна Джиа, която пак бе паднала на колене. – Щом ти се дава, значи си достойна, но това не значи, че не трябва да си внимателна. Чаша може да се придобие, но и лесно може да се загуби. Не го допускай!

  – Това е изключителна отговорност, ще се постарая да я оправдая!

  – Ще ти дам и Свитъка, а ако имаш въпроси, можеш да ме питаш в оставащите дни. Трябва да извикаме апостолите⁵, а няма време,  пръснати са по целия свят да проповядват Божието слово. Ще използваме брошката. Аз ще ти обясня всичко. Ще бъдем доста заети следващите дни. Хайде, лягай си сега, предстои ни работа!

  На третия ден след погребението на Божията майка един закъснял пътник се появи в Гетсиманската градина пред гробницата с пречистото ú тяло. Апостол Тома беше единственият, който по Божий промисъл не беше взет по чудодеен начин и не успя да присъства на успението. Отчаян, че не е могъл да получи благословията Светата майка, той се хвърли на земята пред пещерата и плачеше и викаше. Апостолите се смилиха над неговата скръб и отместиха камъка от входа на гробницата. Какво беше учудването и благоговението им, когато видяха, че пещерата е празна и тялото на Пречистата, подобно това на Божествения ú Син преди години, беше изчезнало. Само погребалните ú повивки лежаха на одъра и от тях се излъчваше благоухание.

  Когато Тома излезе от пещерата, я затвориха отново с камъка. И още едно чудо се случи за утеха в скръбта и уверение на тези, които се съмняваха. От небето над плачещия апостол и събралото се множество се спусна тъмночервено ленено парче плат, в което всички разпознаха пояса на Пресветата Дева. Сега вече присъстващите се увериха, че гробът на Света Богородица беше станал „стълба към небето“ и оттам тя бе отишла в небесните селения, не само с душа, но и с плът.

  Една сълза се плъзна по бузата на Джиа и тя тихомълком я изтри. От гробницата тръгна към дома на апостол Иоан Богослов. След Назарет и Капернаум, неговото жилище беше станало убежище за Девата. Преди Разпятието Синът беше връчил скъпата Си майка на любимия си ученик. Джиа, която следваше неотлъчно Мариам, се беше преместила с нея в дома на Иоан.

  Но сега древното наказание на китайката  изтичаше. Беше получила криле и явно беше простена. И без това се налагаше да се махне оттук – една от прислужниците на Светата майка не остаряваше и въпреки екзотичния ú произход и камуфлажа на грима и дрехите, продължителната ú младост ставаше все по-очевидна. Някой някога щеше да започне да задава въпроси и щяха да тръгнат слухове.

  Нищо не я задържаше вече тук. Мариам отиде при Сина си, а тя самата скоро щеше да напусне този Свят и да се пренесе там, където я запратеше брошката, най-вероятно – на Бетелхайзе, в Света на ангелите.

  Трябваше да си приготви багажа.

                                                            О-в Кефалония, свят Делта, 16-ти век

 – Ето какво става с труповете, когато попаднат в Пещерата на дракона. Не преминават през Вратата – каза Оливия и  посочи нещо, което се тъмнееше в другия край на Залата на промените. Беше тялото на стареца Герасим, изхвърлено от реката на тясната площадка край Портала.

  – Е, поне една загадка по-малко. Виж, това явно са гробарите!

  От всички страни към лежащия неподвижно старец се приближаваха огромни паяци, които излизаха от нишите в стените и тавана, пълзяха по скалите и се спускаха по сталактитите, надвиснали над водата.

    Животинките скоро покриха каменния под с гъста и мърдаща маса от мъхнати крайници и лъскави хитинови обвивки, сред които просветваха безброй червеникави хищни очички.

  – Не ядат трупове – възрази геоложката. – Това са артроподи⁶ – членестоноги, които се хранят с мъртвите клетки в човешката кожа. Като акарите и някои видове рибки. Помниш ли приказката за Пинокио? Там рибите изяждат магарешката му кожа и той отново става дървена кукла. Не се страхувай, ухапванията им не са отровни, съдържат само известно количество анестетик!

  През това време артроподите заобиколиха трупа на стареца, спуснаха се към водата и започнаха да пълзят по двамата пътешественици, които водата отнасяше от Залата на промените към зейналото Гърло на Дракона.

  – Наистина не боли – закиска се Алибей. – Но ужасно гъделичка!

  Бяха плували около час, когато тунелът се разшири, таванът се дръпна нагоре и после съвсем изчезна. Скоро се озоваха на песъчлив червеникав бряг, заобиколен от стръмни варовикови скали, осеяни с островчета светлосиня глина. В далечината се виждаха планини, покрити с гъсти борови гори и някакво селище с разноцветни, ниски къщи с червени керемидени покриви. През широката ивица вода, далече навътре в морето, също се тъмнееха планини, вероятно от друг остров. 

  – Къде сме? – огледа се Алибей.

  – Доколкото мога да съдя по очертанията на брега, цвета на плажа и скалите⁷, пак сме на Кефалония, но сега на източния бряг, до Итакския пролив. Селището е Каравомилос, а ние току-що излязохме от пещерата Мелисани. А това отсреща трябва да е Итака, островът на Одисей. И пак е 16-ти век – фарът, който виждаш на хълма, е бил разрушен при едно от земетресенията на острова някъде по това време.

  – А ние? Аз не се усещам много променен, а и ти не си. Чувствам се малко разочарован. И къде е монахинята?

   – Може би тунелът я е пренесъл някъде другаде, а за Промяната е необходимо време?

    – А може би трябва просто да излезем от водата?

  Алибей докосна лицето си и огледа подгизналите си дрехи, от които се вдигаше пара. Нещо се случваше с външния му вид. Изчезна черният кафтан, а ятаганът издрънча, ударил се в някакъв камък на брега. Самият бъдещ крал на Касиопея бавно се променяше. Косата му си остана гъста и буйна, но вече беше ярко червена. Лицето му избеля постепенно, после се покри с гъст слой пудра, а носът му стана кръгъл и червен като камба. Беше облечен в широк пурпурно-жълт гащеризон, на ръцете си носеше бели ръкавици, а краката му бяха обути в яркосини обувки с извити нагоре носове. Устата му беше намацана с червило, както и бузите.

  – Клоун? Ти си клоун? – не се сдържа Оливия и се разсмя неудържимо.  – Моят ужасен и опасен дяволоид всъщност е един клоун! Очаквах рог и опашка. Ох, добричкият ми той! Гъди-гъди! Хайде, усмихни се де! – продължаваше да се хили геоложката и започна да гъделичка намръщения Алибей, който всеки момент щеше да избухне.

   – То и риба може да си, но е важно каква – цаца или акула! – промърмори дяволоидът. – Може да съм клоун, но не съм от тези, които разсмиват, а от тези, които плашат! Бъррр! – изръмжа той и разкри редица черни, прогнили зъби, а лицето му придоби зловещо изражение.

    – Ти си моят дяволоид, и аз си те обичам, както и да изглеждаш!

    – Няма нищо – промърмори Алибей и извади „Черната орхидея“ – Брошката пак ще оправи работата. Явно се налага да живеем в непрекъсната илюзия. Но ти? Не си се променила изобщо. Толкова ли е силно човешкото у теб?

    – И аз мислех, че на този остров се намира Драконовата порта Лон-мън,  където шаран може да се превърне в дракон. Надявах да се сдобия с люспи и опашка, за да приличам поне малко на теб, но като те гледам… май е по-добре да не се променям! – усмихна се Оливия. – Ами ако се бях оказала някоя  брадата и мустаката стокилограмова лелка, щеше ли пак да ме обичаш? А може би за мен е необходимо повече време? Или отново някакъв външен стимул, като в праисторическия свят на динозаврите.

    – Външен стимул? Като този ли? – попита Алибей, сочейки морската повърхност, която беше започнала да се набръчква и завихря. – Тя със сигурност тежи повече от сто килограма!

   Водата се движеше с нарастваща скорост, образувайки водовъртеж, който поглъщаше все по-голямо пространство и се приближаваше стремително към брега.  От разлюляното море се издигнаха гигантски водни стълбове, гърчейки се и свистейки като огромни камшици, протягаха се към брега и едно невероятно и ужасяващо чудовище изплуваше от вътрешността им. Беше жена, или поне в горната си част, висока около стотина метра, с бледосиво лице и зелени като водорасли коси, стигащи до тънкия ú като оса кръст. Имаше ръце, но в долната си част беше змия с лъскава черна кожа и дълга люспеста опашка, която се стесняваше постепенно и завършваше с остър шип. По гърба ú също растяха шипове, съединени с ципа, които при движенията ú се разперваха и образуваха нещо като ветрила, прилични на гигантски тъмни криле.

  – Коя е тя? – попита със страхопочитание Оливия.

  – Знаех си, че ми е позната! Силуетът ú – широките рамене, тънката талия и безкрайната опашка… а шипът накрая е смъртоносно отровен! Това е Нюуа – жената змия, Повелителката на студенокръвните – влечуги и земноводни, и надзирателка на райската градина на Миден. И както изглежда, нашата монахиня, сестра Ромилия.

                                                                                        /Следва/

  https://www.youtube.com/watch?v=NZo_QR7Il_U

  https://www.youtube.com/watch?v=zAvEZzOBDzg

  https://www.youtube.com/watch?v=J1drqvynG2g

1. Историята и препратките за първата част са по книгата „Сказание за земния живот на Света Богородица“, издание на манастира „Св. Вкмч Георги Зограф“ на Атон, превод от руското издание на манастира „Св. Пантелеймон“.

2. Кедрон – /черен, тъмен/. Название на долината между Йерусалим и планината Елеон също и на реката, която протича през нея и се влива в Мъртво море.

3. Клонка от розов храст – на Елеонската планина св. архангел Гавраил дава на Света Богородица райско финиково клонче и ú съобщава за Успението ú след три дни.

4. „Урим и Тумим“ – светлина и съвършенство. В Соломоновия храм първосвещеникът носел нагръдно украшение с 12 скъпоценни камъка. Те притежавали свойството „Урим и Тумим“, което разкривало Божията воля. Според равините и кабалистите това е било Божието име, написано върху нагръдния щит на първосвещеника и украсено с камъните. В Свещеното Писание след Соломоновия храм двете понятия, заедно с ковчега на Господа, изчезват и вече не се споменават. Обявяването на Божията воля след това става с помощта на специални посредници – пророците.

5. Чудото с апостолите – при Успението светите апостоли биват пренесени по чудодеен начин от един облак в дома на св. Иоан Богослов. Само св. апостол Тома не пристига и не присъства на погребението.

6. Артроподи (членестоноги) – безгръбначни животни с екзоскелет, сегментирано тяло и придатъци. Въпреки че са най-многобройни на Земята и хиляди видове от тях са отровни, нанасят сравнително малко сериозни ухапвания и ужилвания на хора. Артроподите са тип насекоми, а не разред, и не е известно в природата дали някои от тях се хранят с човешка кожа.

7. Цветът на скалите – скалите от синя глина всъщност се намират на плажа Кси в северозападната част на Кефалония, на полуостров Палики.