13.11.2020 г., 9:54 ч.  

 CO-вид – 53. Кладенчето с мъртва вода –1 

  Проза » Фантастика и фентъзи, Други
463 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
11 мин за четене

                                  С хвърчащи хартийки в косите

                                  пилея досадни фуркети.

                                  Душата ми къдрят вълните,

                                  в очите ми бурята свети.            

                           М. Димитрова                                           

                                                                                         Хадес, наши дни

 

  Зеленясалото кладенче край старата круша не можеше да заспи. Слънцето не рачи да пренощува в жлътналата пшеничена нива край пътя, поаленя от призивите и подсвиркванията на скорците и овесарките, залута се из клоните на дръвчетата в рядката дъбова горичка зад завоя и накрая,  засрамено, потъна зад синкавия планински връх, мержелеещ се като мъглив силует далече на запад. Водата в кладенчето застудя, стана сякаш по-дълбока и непрогледна. Самотно листо закръжи по трепкащата от рехавия ветрец водна повърхност, но много скоро се успокои и замря неподвижно.

  Две деца – момиченце на около десетина години, с румени бузи и дълги, руси плитки с кордели и едно малко по-голямо момче в избеляла ризка и армяк1 от вълнено сукно, с плетени обувки от лико и стигащи до коленете му бели онучи2 – оставиха ведрата си до покритите със зелен мъх камъни и седнаха на тревата под крушата да си отдъхнат.

  Една сребриста пеперуда припламна с безшумни криле над тъмната вода, ръсна ситен прашец от почти невидимите си криле и отлетя някъде след слънцето.

  След малко момиченцето стана, взе ведрото от ръцете на брат си и наклони кръглото си личице над кладенеца. Дългите му руси плитки докоснаха дълбината и листото отново потрепна.

 

  Персефина се сепна и отвори очи. Все още висеше с главата надолу в тъмницата на замъка „Гнездото“. Наближаваше полунощ, зад решетъчното прозорче на вратата едва се различаваше бледото сияние на двамата призраци стражи.

  „Какво беше това? Заспала съм с главата надолу? Алибей да ми беше оставил и часовник! Дано да не съм пропуснала шоуто!“

   Динозавърката се разровичка и измъкна от гънката на кожената си роба малкия блестящ предмет, който Алибей ú бе оставил на излизане.

  „Използвай ножа по предназначение!“, беше казал той.

  „Но това не е нож!“, учуди се Персефина. „Това е диамантената шнола на Трития. Как се е добрал до нея? Трития винаги я носеше, забодена в косите си. Питах се защо е толкова привързана към нея.“ 

  Затворничката започна внимателно да разглежда покритото със ситни диаманти украшение и видя тънкото кремъчно острие, което се подаваше между двете части – там, където се съединяваха. Дръпна силно и шнолата безшумно се разгъна в проблясващ остър кремъчен нож. Сега диамантената част беше дръжка, а на горния ú ръб, откъм тъпата страна, имаше ред издатини, които приличаха на очертания на ключ.

  „Една загадка по-малко“, си каза доволно динозавърката. „Да видим сега къде е вратата, която този ключ отваря“.

  Бледата светлина зад прозорчето изчезна и се чу дрънчене на вериги.  Баскервилецът в края на коридора винаги ставаше неспокоен при смяната на караула и започваше тихичко да вие. И сега Персефина чу приглушения му, изплашен вой. Призраците станаха с два повече и това изнервяше свирепото животно. Как да не се страхуваш от нещо, което няма как да захапеш, да удушиш или разкъсаш?

  Пред Персефина все още стоеше открит въпросът защо Алибей беше решил да ú помогне да избяга. Та нали той самият ú беше загатнал за някакви сметки за уреждане с нейното семейство? Пък и Тай беше предупреждавал многократно Юйлин за него. Но пък оставането в тъмницата означаваше сигурна смърт, в това поне дяволоидът беше прав. Времето за колебания и догадки беше пропиляно безвъзвратно, благодарение на следобедната ú дрямка с главата надолу, и Персефина вече беше взела решение.

  Слабо сияние се появи по ръба на пукнатината в ъгъла и масивната стоухенджска плоча взе бавно да се отмества. Рояк мухи це-це профучаха с досадно бръмчене покрай главата ú и се насочиха към едва открехнатата паст, която замря неподвижно.  

  „Време е!“, си каза господарката на „Гнездото“ и замахна с ножа към висящото от тавана въже. „Време е да скъсаме пъпната връв и да се махнем от този развъдник на чудовища. Не че съм имала нещо против да го управлявам! Интересно, къде ли ще ме отведе тази Врата?“

  Тя тупна безшумно на пода и пропълзя към пукнатината. Шепотът откъм ъгъла се засили и Персефина вече различаваше отделни думи: „Когато печелиш, не знаеш какво губиш, когато губиш, не знаеш какво печелиш“, шепнеше ласкаво съскащият глас. После той утихна и колкото затворничката да напрягаше слух, не можеше да долови повече нито звук.

  Мухите це-це се шмугнаха в полуотворената паст на плочата и тя почна бавно да се спуска надолу.

   „Не, не, не… ами аз?“

  Динозавърката хвана ножа за острието и остави свободна дръжката ключ.

  „Къде е? Къде е проклетата ключалка?“

 Тя зашари трескаво с шнолата по повърхността на плочата, почти ослепяла от ужас и напрежение. Внезапно ключът хлътна в една вдлъбнатина, чу се тихо прищракване и огромният кремъчен блок със свистене се отметна назад, разкривайки обширно тъмно помещение и продължаващ в сумрака каменен коридор.

  Светлината от прозорчето стана по-осезаема, чу се някаква суетня горе и след малко два призрака нахлуха в помещението, но тъмницата вече беше празна. Само по ръба на пукнатината в ъгъла се плъзна едва забележима искра, но тя бързо угасна.

 

  Персефина стоеше трепереща в преддверието под плочата и чуваше фученето на разярените призраци над главата си. Пое си дъх и се втурна надолу по тесния коридор, следвана от рояк мухи. Скоро излезе на по-широко разклонение, което я изведе в полукръгла пещера, от свода на която се спускаха сталактити и капеше вода. Мухите се сгъстиха около главата ú и започнаха да кацат по нея. Отначало тя ги отпъждаше с досада, но от разклоненията прииждаха още и още и накрая бившата господарка на Хадес се оказа покрита с плътен слой насекоми.

  „О, не! Не пак!“, си каза изтощена тя. „Алибей не ми спомена, че това е друго Гърло! Не искам повече да се променям!“

  Но вече беше късно. Откъм най-големия коридор срещу купчината бръмчащи насекоми с грохот и яростен плисък започна стремително да нахлува вода.

 

  Алибей се наведе, вдигна стърчащата от пода на тъмницата шнола и прибра острието.

  – Би ли ми върнал това, което ми принадлежи? – Емпуза се появи във въздуха и протегна призрачен ръкав към дяволоида.

  – Да, Ваше величество! – каза рижият франт и с поклон подаде шнолата.

  Емпуза я забоде в сребристите си коси и се засмя с глух, приличен на шепот на северен вятър глас.

  – Съществата от плът и кръв много ме забавляват! – отбеляза той. – Толкова сте предвидими и глупави! Робувате на страстите си и се оставяте лесно да бъдете манипулирани. Персефина се върза на приказките ни за република и реформи, после се остави да бъде изиграна по време на размяната на заложници, а сега – сама се пъхна право в капана!

  – С нашата неоценима помощ, разбира се.

  – С нашата неоценима помощ! – повтори като ехо Емпуза.

  Вятърът се кротна в краката му, а баскервилецът отвън тихо зави.

 

  Персефина се отърси като куче от водата и направи крачка към зеленикавата водна стена пред нея. Някъде в далечината се виждаха очертанията на полуразрушени сгради, сводести арки, килнати каменни колони и покрити с изпочупена настилка тесни улици. От масивната каменна порта изникна бледа сянка, която постепенно ставаше все по-ясна и по-плътна. Сянката протегна ръка към принцесата на Хадес и приглушено извика. Персефина присви очи и се вгледа в бледото подобие на жена, което изплуваше бавно срущу нея:

  – Мамо? – каза тихо динозавърката и пристъпи към фигурата насреща.

  – Юйлин, детето ми! Ти ли си това?

  – Мамо!

                                                                                    /Следва/

 

   

https://www.youtube.com/watch?v=Ch7dqP1wrOM

   


1. Армяк – груба, дългопола дреха от вълнена тъкан, носена от селяните в Русия и околните страни след 13 век.

2. Онучи – навуща. Ивици от бял, кафяв или черен плат, използвани за обвиване на краката до коленете от селяните в Русия. Привързвали се към крака с кожени върви, които се кръстосвали или обвивали около прасеца.

 

                                                                                   

 

 

                                                                                  


 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??