24.04.2021 г., 0:29 ч.  

 CO-вид 62. Павилионът на четирите добродетели – 1 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи, Други
464 0 4
Произведение от няколко части « към първа част
16 мин за четене

 Ако искаш другите да са щастливи, практикувай състрадание. Ако искаш ти да си щастлив, практикувай състрадание.

                                                                                 Далай Лама

 

                                                   Няма истина там, където няма любов.

                                                                                 Ал. Пушкин

 

                                                      Остров Кефалония, Свят Гама, 16-ти век

 

  След като земята на Кефалония се укроти от земетресението, Оливия и Алибей се спуснаха отново към брега. Опустошенията бяха невероятни! Бреговата ивица се бе променила напълно, много от крайбрежните скали бяха потънали в морето, а близкото селище Сами бе цялото в развалини.

 На първо време двамата се приютиха в една пещера, незасегната от стихията. Денем плуваха в морето и търсеха брошката, а вечер палеха огън и си приготвяха храна от това, което бяха уловили в горите или събрали от овощните дървета по брега. Този живот им харесваше, защото им напомняше за романтичните дни на Змийския остров. Освен това не се срещаха с любопитните и общителни жители на острова, които винаги имаха много въпроси.

  Но времето минаваше, а усилията им не се увенчаваха с резултат.

  Една вечер, след като се бяха подкрепили с печени яребици и пресни портокали, Оливия разрови жарта и рояк искри литнаха към окадения таван на пещерата.

  – Алибей! – каза замислено сцилата и се вгледа в умореното лице на съпруга си, все още покрито с плътен слой боя.

  Клоунските му дрехи бяха пораздърпани, но чисти и щяха да издържат още известно време, но рано или късно щеше да се наложи да слязат в Сами и да потърсят друго препитание.

  – Брошката е като повреден телевизор. Периодически ти връща рогата и опашката, но повече те държи облечен в тези смешни дрехи. Не може да се покажеш в тоя вид на островните жители! И от толкова време търсим „Бялата лилия“, а все без резултат! Знаеш ли, хрумна ми нещо – защо не опиташ да използваш украшението? Може да ти покаже къде да търсим.

  – Опитвал съм, Оливия, не се получава.

  – Може би сега ще се получи, постоянството се възнаграждава. Опитай още веднъж!

  Алибей въздъхна, отвори брошката и ръсна малко черен прашец във въздуха.

  Пред двамата се отвори светъл квадрат. През лекото, фосфоресциращо сияние на Вратата се виждаше стая, цялата в рафтове с книги. Някакво момиче седеше до масивно бюро от дъб и четеше дебела книга с червено сърце на корицата. На бюрото нещо проблясваше с мека, сребриста светлина.

  – Това е брошката – прошепна Оливия. – Получи се! Трябва да отидем да я вземем.

  Алибей се вгледа в сиянието.

  – Тази е друга. Главичката на дракончето е сива. Ако отидем там, ще загубим „Бялата лилия“.

  – Ние вече я загубихме, Алибей! А тази е само на няколко крачки. Да вървим!

  Алибей хвърли наръфаното печено бутче от яребица и решително се отправи към светлия отвор. Оливия вървеше непосредствено след него, но се блъсна в нещо и изохка – този път Алибей беше преминал, а нея Вратата я беше отхвърлила.

  Дяволоидът се озова в осветен с луминисцентни лампи коридор. В дъното се виждаше боядисана в бяло врата, оградена със забранителна полицейска лента. Пред нея стоеше мъж в черна униформа. От другата страна имаше стълбище, водещо към друг коридор, който постепенно се губеше в мрак.

  Алибей се обърна към отвора, от който беше дошъл, но видя само гладка стена. Оливия не го беше последвала. Откъм другата страна на коридора се зададе млад мъж – висок, прегърбен и с очила. Алибей изруга тихичко и тръгна по стълбите надолу.

  След като се лута известно време из лабиринта от тунели, дяволоидът най-после се озова пред познатата врата на хранилището. Надникна предпазливо и видя същата девойка, но вече не беше сама. Очилатият мъж стоеше пред нея, а тя, вдигнала глава и застанала плътно до него, нещо говореше и го гледаше предизвикателно. После замълча и мъжът се наклони над нея. Устните им почти се докоснаха. На бюрото брошката припламна и угасна. Мъжът се отдръпна като попарен, а девойката разтърка очи, като събудена от сън. По коридора се чуха забързани стъпки.

  Алибей отстъпи назад и се скри в сенките.  Един пълен човек с прошарена брада и коса  се зададе по коридора. Отвори със замах вратата и завика нещо на италиански.

   „Тук стана пренаселено, ще трябва да изчакам“, си каза Алибей и навлезе още по-навътре в коридора.

  Мина доста време, а тримата продължаваха нещо оживено да разговарят. Алибей се опита да разбере за какво, но сега вратата беше плътно затворена и той не чуваше нищо. Реши да се разходи и да разгледа нататък. Можеше да открие още нещо. Тръгна надолу по коридора, но той се разклони.

  Дяволоидът пое по едно от разклоненията. Видя няколко врати, бутна ги, но бяха заключени. Реши да се върне отново пред стаята с брошката, повъртя се малко из коридорите, но не намери вратата на хранилището. Беше се изгубил.

  Внезапно силен трус разлюля подземните галерии и от тавана започна да се сипе мазилка. Дяволоидът затича по коридора, но беше късно. Пътят пред него беше изцяло затрупан от отломки. Той се обърна и хукна назад. Спъна се и се просна по гръб на хладния каменен под. Клоунската му шапка отхвръкна встрани, изгуби се и една от яркосините му обувки. Коридорът продължаваше неистово да се тресе.

   – Някои са обречени непрекъснато да им налитат разни девойки, аз явно съм обречен непрекъснато да попадам на земетресения – промърмори Алибей, втренчен в тавана, после въздъхна и изгуби съзнание.

  Един масивен каменен къс над него се поколеба, потрепна неуверено, почти размисли, но после се люшна, откъсна се от тавана и с все сила се стовари върху дяволоида, отрязвайки му всякаква възможност за спасение.

  След един пореден трус злощастният пътешественик отвори отново очи. Беше затрупан под развалините на срутения коридор и нямаше никаква възможност да се освободи. С последни сили посегна към джоба на пурпурния си гащиризон. От черното драконче се изсипа струйка мътен прах и коридорът и лабиринтът със сивата брошка изчезнаха.

 

  Алибей изтърси покрития си с мазилка и прах гащиризон и се огледа. Отново беше в пещерата на остров Кефалония, а пред него беше Оливия, с недоядено печено бутче от яребица в ръка.

  – Ох, скъпи, така се притесних! Вратата не ме пусна. Но какво стана? Защо се върна? За мен ли? И как изглеждаш!

  – Оливия – попита тихо Алибей, – колко време ме нямаше?

  – Не знам, няколко секунди. Изчезна зад вратата, аз се опитах да мина, не успях, взех бутчето, знаеш, че когато съм нервна, ям.. и после ти се появи отново. Защо питаш?

  – Струва ми се, че проклетите брошки си играят с нас някакви игрички, но ще видим ние тая работа! – каза намръщено Алибей и вдигна заканително юмрук към мястото, където току-що беше Вратата.

  Въздухът му отвърна с многозначително мълчание.

  

     – E, нямаш вече филцова шапка и раиран панталон, изпълних ти желанието! – каза натъртено Мирабела. – Надявам се повече да не предявяваш претенции към външния си вид. Благодари се, че те измъкнах навреме от лабиринта! Но как да се измъкнеш от разваления грамофон на съдбата си, ще трябва да откриеш сам. Аз обаче все още се изкушавам да покажа краката ти на драгите читатели. Само че как да те накарам да съблечеш прочутите си панталони? А, сетих се!

  И писателката отново затрака1 съсредоточено по клавиатурата.                                           

 

                                                            Бергамо, свят Гама, февруари 2020

 

  Намираха се в преддверието на четвъртито помещение с каменни полуарки, служещи за подпори на украсените с мозайка стени. Таванът беше висок и осеян с тесни зарешетени шахти, през които се процеждаше бледата светлина на февруарското слънце. Покрай стените имаше прагове, редуващи се с високи, тъмни ниши. Пространството в средата беше празно, с изключение на голям каменен саркофаг точно в центъра, към който водеше широка стълба с три стъпала.

  Дешанг се подпря изтощен на стената, свали обувката си и изтръска водата от нея, а после и другата. Погледна към краката на девойката, но тя стоеше невъзмутимо и само с любопитство оглеждаше помещението.

  – Какво? – отговори тя на мълчаливия му въпрос. – Ботушите ми са железни!

  Засмя се и додаде:

  – Купих си ги от Москва по време на една от командировките си. Не пропускат нищо – нито вода, нито кал, нито киша, нито сняг. Нищичко! Мога да прецапам и Марианската падина с тях. Няма и да усетя!

   – Така изглежда – промърмори Дешанг и намръщено се обу. – А моите са, ха познай – китайски! Не случайно западните хора си мислят, че всичко, което идва от Изток, е или лошо, или некачествено.

  – Русия също е на изток за тях – каза девойката и тръгна покрай една от стените, разглеждайки съсредоточено изобразената на нея картина. – Като това тук.

  Дешанг погледна към стената и подсвирна. По цялото ѝ протежение имаше изображение на син дракон, избълващ облак жълтеникав дим към град, който очевидно беше Милано, защото в далечината можеше да се различат очертанията на величествената готическа катедрала „Дуомо“ и крепостния замък „Сфорцеско“. В устата си чудовището беше стиснало червено човече с разперени ръце и изкривено от ужас лице, а черният дим беше с формата на гигантска ръка, протегната заплашително към града. В търбуха на дракона имаше друг дракон, от чиято паст също се подаваше червено крещящо човече и в корема на втория дракон можеше да се различи още един, също с плячка в разтворената паст.

  – Като руските матрьошки – прошепна Юймин.

  – Някои смятат, че това е образ на Йона в корема на кита – каза Дешанг, който неусетно бе застанал до нея. – Професорът ми е разказвал. Има различни легенди за произхода на герба на рода Висконти. Една от тях е, че изобразява змия, изяждаща сарацин. Сарацинът воювал с Отоне Висконти. На гебра му имало змия, поглъщаща Младенеца Иисус. Отоне победил сарацина и си присвоил герба му, като заменил Младенеца на него с изображение на самия сарацин. „Танто за танто“, както казват италианците. А самият змей е образ на вълнистия меч фламберг2, с който Отоне е победил в битката. Има и друга версия – човечето, което излиза от устата на дракона, не вика от ужас, а плаче, както плачат всички новородени. Смята се, че изображението символизира раждане. Змията е древен символ на мъдрост и плодородие…

  – А друга легенда твърди, че в пещерата до езерото Герундо край Милано живял дракон, който отравял с дъха си въздуха в града и причинявал тайнствената болест жълта треска, а също ядял деца. Езерото наистина е съществувало преди милиони години, но след ледниковия период било откъснато от морето. Цивилизацията прекратила притока на вода от реките и то започнало да пресъхва. Към 13-ти век се превърнало в блато, което отравяло околността с изпаренията си. Какво, да не мислите, че на мен професорът не ми е разказвал историята на рода Висконти? В Италия където и да копнеш, изниква легенда.

  – Няма нищо лошо в това, стига да можеш навреме да се измъкнеш от нея – каза Дешанг и погледна нагоре. – Отворите на шахтите са прекалено тесни. Вие сте фина и изключително елегантна жена, мис Уанг, но няма да успеете да се проврете, дори и по някакъв начин да успея да махна решетките и да ви повдигна горе. Не разбирам много от хидравлика, но доколкото мога да преценя, водата ще ни залее след няколко часа. Ако никой не ни открие дотогава, загубени сме!

  Младият мъж продължи да оглежда стените. Втората беше без мозайка, само с грапавата повърхност на вулканичния туф, от който бяха изградени катакомбите. Върху порестата сива маса бяха прокарани няколко тръби, изчезващи нагоре към тавана.

  Той тръгна към третата стена, но го спря викът на Юймин. Дешанг се обърна. Девойката беше вперила поглед в четвъртата стена, тази срещу дракона. Там имаше изображение на огромна птица с яркожълти пера, а от устата ѝ излизаше пламък с формата на слънце.

  – Жълтият жерав от Ухан – прошепна Дешанг. – Но какво, за Бога, търси изображението му в италиански катакомби?

  Юймин седна на прага пред стената и закри лице. Колко далечен и недостижим беше сега Ухан! Макар и под карантина, все пак беше за предпочитане пред капана, в който бяха попаднали.

  Дешанг се приближи към последната стена и се взря в нея на бледата светлина, идваща от тавана.

  – Вече знам къде сме – каза той, докато разглеждаше изображението.

  Юймин вдигна глава.

  – Намираме се точно под павилиона на Четирите добродетели. Това там са тръбите, които подхранват атракциите. Може и да нямаме няколко часа на разположение.

 

/Следва/

 

https://www.youtube.com/watch?v=ttuVUynl5SU

https://www.youtube.com/watch?v=8tWMCGRWr-Y

 


 

 Бележка на редактора атрактор, но не А/лфа/-трактор:

 

1.Затрака по клавиатурата – мирабелизъм, който произлиза от пишещите машини, които са били доста шумни и са издавали звук, подобен на тракане, докато пишеш. В интерпретацията на Мирабела да се разбира –  бързо и нервно писане, без оглед на смисъла.

 

Бележка на Мирабела:

 

2. Фла́мберг (Flamberge, от немското Flamme – пламък) – меч с вълниста (пламъкообразна) форма. Изобретен е в отговор на сабите на сарацините, имал значителна поразяваща сила, но бил по-тежък, по-нетраен и доста по-скъп от обикновения меч. Разликата между фламберга и обикновения меч е приблизително същата, каквато е разликата между пишещата машина и клавиатурата на компютъра.

 

 

 

                                                                                                      

 

 

 

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Аз благодаря за интереса, вие с Миночка сте от постоянните ми читатели напоследък и това ме радва. На теб благодаря и за оценката. Кът са ми и затова им се радвам като малко дете.♡
  • Благодарности и от мен, че ме пренесе в един магичен свят!
  • Благодаря.
  • Тази част ме отведе на много странни места, секаш изчезвах и пак се появяваха, завладяващо четиво! Поздрав!
Предложения
: ??:??