/В памет на баба ми Денка и дядо ми Станко, родом от с. Сачанли – прототипи на Мирабела и Габриел/

                                                     И със същите думи, с които говорих,
                                                     аз притихвам сега... Самотата е порив
                                                     към сияйния мрак и потайния прилет
                                                     на смълчана вселена – или повей на прилеп...

                                                                Никола Инджов, „Повей на прилеп“

                                                     Това е нашата съдба
                                                      във малките градчета.
                                                      На себе си подобни там
                                                      веднъж не сме били.
                                                      Все има нещо по-добро
                                                      от нашата несрета,
                                                      и все за други времена
                                                      душата ни боли.

                                                          Никола Инджов, „Възпоминание за снега“

                                                                                            Миден, наши дни

  – Не знам защо ми се случва всичко това!

  Екранът на лаптопа на Мирабела беше тъмен и безжизнен като око на мъртвец. На плота отпред чернееха остатъците от изгнилия портокал. Във въздуха се носеше едва забележимо сладникаво ухание на мухъл и забрава. В парка зад прозореца бушуваше веявица и затрупваше с преспи все още зеленеещите летни чинари, албицията с лилаво-белезникавите пухчета и червените сливи по главната алея. Отсреща пък снегът замиташе все още жълтите есенни листа под лировото дърво.

  – Трябваше да стане! Само така можех да си върна крилете. За всяко нещо, което ни се случва на този свят, има основателна причина.

  Габриел отърси пера и се вслушваше известно време в тихия ромон, сякаш някъде наблизо струеше бистър и забързан пролетен ручей.

  – Но преди това аз направих така, че да останеш без криле. Провалих се, макар и не без „помощта“ на Емпуза! – каза Мирабела и в гласа ú се долавяше отчаяние.

  – Затова после загуби портокала и вдъхновението си. Това беше цената, която плати за грешката. Но Емпуза е нищо в сравнение с Шуайджан – древното, безчувствено и безпощадно зло! Хитроумните пакости на краля призрак са като детска играчка пред Прелъстителката на човешкия род, която не си знае броя на годините.

  Стъклото на прозореца се запотяваше от дъха на архангела, а после бавно се покриваше с ажурни ледени цветя.

  – Нямаме време! – отрони крилатият и ручеят замлъкна. – Смърчовете в парка се превърнаха в ели, сезоните съвсем се объркаха… Създадена от едно желание, утопията Миден постепенно се руши. Ти спомена, че Шуайджан е искала разрешение да яде от портокала. Казала ти е: „Позволи ми!“ Сигурна ли си, че употреби точно тази дума? Защото, ако е така, си в голяма опасност! Това означава, че тя е много силна, а ти си прекалено уязвима. Змията черпи сили от слабостта на другите. И щом се е възприела като отделна личност, а не като механичен сбор от кванти, скрепени от волята на потенциала, значи е набрала достатъчно мощ и е способна да унищожи не само портокала, но и всичко останало.

  – Точно това каза! – лицето на девойката се сгърчи от мъчителния спомен. – А аз не можех да направя нищо, за да я спра. Нищичко!

  – Трябва да минем през Огледалото. Ако не го направим, Часовникът ще спре и всичко ще изчезне, включително и ние. Засега устройството му използва акумулираната Светлина от неприкосновения запас, но ако се забавим много, тя ще се изчерпа и всички ще се провалим в Тартара, за радост на квантовия потенциал.

  – Но нали това не е Врата, нито брошка, а огледало, което само показва бъдещето?

  – Ние всъщност няма да пътуваме, поне не буквално. Ще си останем тук, но съзнанията ни ще се върнат назад, в родовата ти памет, за да почерпиш сили оттам и да си отговориш на някои въпроси. Този път Огледалото ще ни покаже не бъдещето, а миналото. Понякога това е много полезно. Да се надяваме, че ще сработи.

  – Не си ли сигурен?

  – Не знам, не съм го правил досега, не се е налагало. Но ще бъда с теб и ще ти помагам. Ще направя всичко възможно да се върнеш здрава и читава, а и аз с теб, и да възстановим портокала в предишния му вид.

  Мирабела се поколеба и хвърли тревожен поглед към празната пейка до входа на парка.

  – Мама?

  – Жасмин е добре – каза успокоително Габриел. – В момента гледа колоездачната обиколка на Франция по телевизията и все още прилича поразително на почти съименничката си Жаклин Кенеди. И е все така невероятно красива. Но не толкова, колкото си ти, разбира се!

Мирабела се усмихна тъжно.

  – А татко Григор Йорданов стяга такъмите за риба на балкона. И ругае като каруцар! Но все още изглежда като Едуард „Буч“ О’Хеър, синът на адвоката, съратник на Ал Капоне. Лейтенант О’Хеър е герой от Втората световна война и на него е кръстено летището в Чикаго. Баща ти има същата стегната стойка, изсечени скули, гъсти вежди и проницателен поглед. Дори прическите им са еднакви – със стърчащия перчем над челото! Бях ти казал – родовитостта не винаги означава благородство. Сега ти казвам – порокът не винаги ражда порок, ако има разкаяние, може да роди добродетел. Гените не са панацея, нито са окови. Обаче перчемът на татко ти явно се е предал по наследство, я какви са ти буйни къдриците!

Мирабела се засмя и подаде доверчиво ръка на архангела. Двамата прекрачиха трептящата повърхност на Огледалото, което се беше разширило неимоверно и вече заемаше почти цялата стена.

  – Води ме тогава, Габриел, пък каквото сабя покаже! – прошепна девойката.

                                                       Пред мене няма никой вече,

                                                       отиде си и моят род.

                                                       Той бе възкръснал с праживот

                                                       и бе с праимена възречен.

                                                       Върху калековци и лели

                                                       земя отдавна се пласти.

                                                       И аз ги спомням по черти,

                                                       които в мен са се прелели.

                                                       Лицето ми наполовина

                                                       е там, оттатък, и мълчи,

                                                       но в синовете ми личи

                                                       все още образ непреминал.

                                                       Кръвораздел се в мен разсейва

                                                       и аз съм неизменно друг:

                                                       на север – породен от юг,

                                                       на юг – преиначен от север.

                                                           Никола Инджов, „Възречени от Манастър“

                                                          Сачанли, Миден, началото на 20-ти век

  – По-скоро „ каквото гега покаже“ – промърмори архангелът, като оглеждаше с любопитство мястото, на което се бяха озовали.

  Беше късна пролет и листата на вековния чинар в края на малкото калдъръмено площадче зеленееха, лъскави и назъбени, а червеникавите му и жълти съцветия просветваха на утринното слънце. В другия край на площада имаше белокаменна чешма с три чучура, от които водата течеше на силни, звънливи струи и пълнеше зеленясало корито. Къщите наоколо бяха едно- и двуетажни, някои с издадени чардаци. Покривите – плоски и покрити с каменни плочи.

  – Наричат се тикли – каза, кой знае защо, шепнешком Мирабела, забелязала погледа на Габриел. – Струва ми се, че знам къде се намираме.

  Тя посочи билото на близката планина, по чието протежение бяха наредени множество ветрогенератори с въртящи се перки. После се обърна към неравното плато непосредствено под селото, където се простираха, докъдето поглед стигне, лозя и овощни градини.

  – Оттук не се вижда, но под платото тече река Карадере, а над нея е Карадеренският балкан с ветрогенераторите. Отсреща е връх Света Елена, където са слънчевите панели, малко по-надолу – Еленова гора, там се въдят елени и кошути. На платото са Долните лозя, а над тях – виждаш ли високата скала? Това е Юмрук кая, скалата с форма на стиснат юмрук, а в шепата има дълбока пещера. Казват, че под нея са прокопани, неизвестно от кого, множество галерии, може и от иманяри. Един човек намерил някога несметно богатство по тия места и в знак на благодарност построил параклиса „Св. Димитър“ на бърдото. По-нататък е Старият друм, той води в село Манастир. Там е Владикув гроб¹, където се твърди, че е погребан незнаен светия, който прави чудеса и лекува.

  – А ние сега се намираме…

  – В село Сачанли² – родното село на баба и дядо, родителите на майка ми. Намира се в Беломорска Тракия. Никога не съм идвала тук, само в Колесница, където те всъщност са родени, но дедите ми произхождат от тук. След двата големи пожара, устроени от подивели хали и саламандри, много сачанлии са се заселили в Кърджалийско, включително и моите предци. Толкова са ми разказвали за това място, че нямаше как да не го позная! Това е Карагьоз чешма, водата ú идва от Маслоото кладенче, минерална е и лековита. А това…

  Мирабела спря и се вгледа в групичката младежи и девойки с прибрани прозрачни криле, които излязоха на площада. Носеха наръчи с дърва и съчки и започнаха да разпалват огън близо до чешмата. Бяха облечени в празнични носии: девойките – с бели наметала с широки ръкави, тъмни сукмани с гайтани и сърмена украса, бели памучни ризи и пъстроцветни престилки, пристегнати в кръста от тъмни колани със сребърни чапрази³, на главите с бродирани бели кърпи и везани косичници⁴ със златни пендари. Момците – с бели аби, бели бродирани ризи, втъкнати в шаячни беневреци⁵ и препасани с керемидено червени вълнени пояси. На главите им се кипреха овчи кожени калпаци с руното навън, а зад ушите си и едните, и другите бяха закичили разноцветни китки, здравец и босилек. Обути бяха в празнични кожени кондури⁶, мъжете – с шаячни подколенници, жените – в обувки от фина кожа, богато украсени с мъниста и позлата.

Скоро откъм къщите се чу звук на тъпан, придружен от дрънчене на желязо и викове. На мегдана се изсипа още един рояк млади хора, сред които и деца, а от вратните на околните къщи наизлизаха възрастни и се настаниха на ниските дървени пейки отпред.

  – Знам не само къде сме – извиси глас Мирабела, стараейки се да надвика невъобразимия шум от дрънкащи тенекии и бъбрива гълчава, – а и кога сме! Днес е Йеремия – първи май, денят, когато излиза Змийският цар и това са ритуалите по прогонването му. Сигурна съм, че в която и къща да влезем, ще видим стопаните да украсяват дуварите и вратите с подрумче и вратига за плашене на злите сили и да приготвят подници⁷ – магически глинени съдове от пръст и кълчища, в които се пекат ермински хлебчета. Чуй!

  От най-близката къща с открехната порта, чу се женски смях и прозвуча нестройна песен:

  Газим пръст и плява, козина, кълчища –

  бягайте далече, вий, змийски пълчища!

  – Хайде! Искам да го видя!– Мирабела дръпна Габриел и след малко двамата хлътнаха зад обкованата дъбова порта, окичена с вратига, здравец и подрумче.

  Дворът беше широк и застлан с плочи от бял гранит. В единия ъгъл имаше лехи със зеленчуци, малък геран и няколко черешови дървета. До откритата лятна кухня зеленееше асма, а малко по-надолу, досами каменния дувар, тесни и стръмни стъпала водеха надолу, вероятно към избата.

До огромната външна пещ на трикрако дървено столче седеше възрастна, дребничка и жилава жена, в черен сукман, тъмносиня забрадка и засукани до лактите ръкави на бялата памучна риза. Тя подреждаше плоски глинени грънци в пещта и подхранваше огъня с дълги и тънки цепеници. Отстрани бяха подпрени да съхнат готови вече връшници⁸ с дръжка отгоре и задигнат ръб . Още по-натам бяха наредени чакащи да влязат в пещта други подници, които една жена с бяла кърпа и тъмночервен сукман носеше периодически от кухнята.

  На откритото пространство в другия край на двора група жени, предимно девойки, в бели ленени роби, препасани с червени връвки, бяха наобиколили голямо каменно корито и пееха, а няколко от тях, вдигнали полите на ризите си, бяха влезли вътре и мачкаха с боси, пъргави крака някаква сиво-жълтеникава смес. Жената с тъмночервения сукман вземаше част от получената глина и я внасяше в кухнята, а после излизаше с готови за печене подници и връшници и ги носеше при огнището.

  Всичко това Габриел обхвана за миг с архангелските си очи и се обърна към Мирабела. Девойката сякаш не виждаше нищо от суетнята по двора. Тя беше вперила невярващ поглед в слабичката жена край огъня и на лицето ú беше изписано неописуемо вълнение и радост.

  – Бабо! Бабо Дено!

  Девойката понечи да се втурне към старицата, но Габриел я хвана за ръката и я спря.

  – Това не е тя! Баба ти Дена в момента е в Колесница и приготвя млин за дядо ти Стамо. Двамата чакат Жасмина и Григор да им дойдат с мотолета на гости. Баба Дена меси тесто и все поглежда над пътя край хълма, дали няма да се зададат и да огласят къщата със смях и закачки. Крилете на русалиите са добри за кратки разстояния, но за пътя от Кърджали до Колесница най-добра работа вършат бързите, пърпорещи мотолети – и не се изморяват, и капризи не проявяват!

  Жената край пещта извърна поглед от огъня и присвила черни като маслини, проницателни очи, се усмихна благо и продума:

  – Иих, дъще! Я не съм Дена, рукат ми Кръстина. Ами ти от кои си, а? С айсия /тези/ вакли помрéнени /премрежени/ óчи и айсая тенка снáга и кравено /румено/ лúце, мясаш да си от нашия жинс /род/, ама не си от наше село. Рéчи ми – от доганхисарските ли си, от дервентските ли? Я-я, да не си на Николова Мара унуката, дето азгя /сега/ отишла в странство науки да учи?

  Баба Кръстина сложи длан над веждите си и се вглеждаше изпитателно в лицето на писателката, която промълви смутено:

  – Не, бабо, от Чувалевите съм, дето след един пожар отишли в Колесница, ей там, далече на север.

  – Аа, тия не ги знам. Мночко от нашите избягаха тогиз, разпиля ни косилницата /смърт/ хала, чумата да я тръшне! Адни накъм север, адни накъм юг, кой ги знай сичките! Ний сме сите каращисани /смесени/, ей го де – мой Станой, бейхутина /развейпрах/, кукнал /клекнал/ на хорището⁹, до огиня, с унука ми – Личо. Той, наш Личо, се накъм одениците у ряката оди и га види някой заторбен /с товар/, чувалите му сурне /носи, влачи/ – мерак! Се нагогушен /прегърбен/, рукам му: Личоо, торбалане, коя са та земе с тая крива гърбина? Не слуша. Дяца!

  – Да – прошепна Мирабела. – Личо Чувалев е първият от рода на мама с тази фамилия. Станал воденичар и цял живот мъкнал чували на гърба си, ходел все покрит с брашно и изгърбен…

Баба Кръстина се обърна към спътника на девойката и взря остър поглед в него, а той продължаваше да се оглежда с любопитство и да се вслушва ту в песните на жените, ту в бъбренето на старицата.

  – Ами айсоя разсурнат /разгащен, развлечен/ почуйко /подслушвач, любопитен/ с тебе, кой ще да е? Охляле /олеле/, същи Станой! Бозиняв /рус/, височък, гаче е жерда /дълъг прът, върлина/.

Тя пак погледна към Мирабела.

  – А на мóмечето църните óчи – сé тъжовни… Айй! – писна внезапно бабичката и веднага потули с длан устата си, защото жените около глината започнаха да се оглеждат с любопитство, а една бяла забрадка се мярна от вратата на кухнята, а после бърже се скри пак вътре.

  – Ей, убавец! – каза тя на Габриел, вече шепнешком – Де гльодаш бе, блейка? Мóмечето ти е ирминясало¹⁰.

  пребледня и инстинктивно пъхна ръка в джоба на жилетката си, където на тръгване беше прибрала остатъците от изгнилия портокал.

  – Знам, бабо! Тъкмо затова сме тук – отговори също тихо архангелът и погледна сериозно и тъжно сбръчканото лице на старицата, а смеещите ú се трапчинки вече бяха изчезнали. – Можеш ли да ни помогнеш?

  – Аа, да ви пóмогна, що да не ви пóмогна, ама сва е паратика рапта /празна работа/. Я що мога да сторя, аслъ, само да ви упътя. Друг я има силата, дето Змийския цар гони. Че той са не лесно пъди, я!

  Бабата пак погледна към Мирабела, стиснала изгнилия портокал, и лицето ú също пребледня.

  – Айй! – възкликна тя. – Партикаля го е сгорчило /схванат, наказан от зъл дух или уроки/. Ама не е партикал, ами душичката на мóмечето. Боли и са вайка! Уроки са я фанали, уу! Кабардисал /мухлясал, плесенясал/ е, дъщерко, чорук /старо, изгнило дърво/! Яз са ви река що да сторите, ама да прайте сичко що ви хортувам, чу ли? На Владикув гроб трябва да идете, не е далечко, ама се по пътьката /пътеката/ да върите. Да ни са оглявате /оглеждате/, никъде да ни са запирате /спирате/, с никого да ни хортувате. Са идете наейсам /натам/ пешком. С крила да ни летите, като човеци да одите, не като русалии, както е било напреж /преди/. И да каталясате /да се изморите/, и да видите нещо страшно по пътя, ни са запирайте! Запрете ли са, бетер зле! Да са пазите от дивите мрачници, оне са проклети. Илинденските са добри, ама айсия… Са минете сетне Жельвина поляна, Айванчаир, дето айванчетата пасат в трънету, и ей го де – селото Монастир и Владикув гроб над него. Са сторите поклон на гроба и молитва.

  – Гино! – провикна се баба Кръстина и от кухнята се подаде пак главата с бялата забрадка. – Дóнеси ми сача със стрития мрачник /прилеп/, дето го туряме в кърмилото на овците да ни са плашат нощем от стригоите /зли духове/, че им пият млякото.

  Бялата забрадка се показа след малко и носеше глинено съдче с похлупак. Подаде го на старата жена и се мушна пак в кухнята. Жените на двора бяха приключили с месенето на глината и се запътиха към вратнята. Отиваха на хорището да се присъединят към прескачането на огъня и после да се включат в хорото.

  Баба Кръстина ги проследи мълчаливо с поглед, прибра и последния подник от пещта и пак седна на столчето.

  – Га сторите молитвата – продължи тя, – са чакате. Дорде ни зафанат орото доле в селото, нищо да ни праите. Га зафанат слядното оро¹¹, сипнувате от сача около гробето и пак чакате. Пък каквото сабя покаже! – каза тя закачливо и неочаквано намигна на Мирабела.

Девойката не можа да каже нищо от изненада и само кимна. Старицата ги изпроводи до вратнята, прекръсти ги, закичи ги с китка вратига и им помаха за сбогом.

  – Чувай са /пази се/, дъще! – бяха последните ú думи.

  Габриел и Мирабела минаха покрай хорището, където ерминският огън вече догаряше, а младежите, заедно с възрастните, бяха насядали на ниските софри и щяха да обядват от сготвеното вече ярешко чеверме и крокмача¹².

  Писателката и архангелът ги поздравиха, учтиво отклониха поканата да седнат на софрата и скоро излязоха от селото и продължиха нагоре по пътеката, сред море от зеленика и овчарски босилек¹³.

                                                                                          /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=fS6ztadeoSU

https://www.youtube.com/watch?v=KLz-W6u9e34

Източници:

Д-р Илия Славков, Боряна Димитрова, „Село Сачанли. Историческо и етнографско проучване.“

dandi, Овчарство – архив за с. Сачанли,

Димитър Шалапов, „Драмата на тракийското село Манастир“
Димитър Шалапов, „Селото, в което турчин никога не е пренощувал“
clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board=historical&Number=1949219919

„Експедиция“ – из бележките на Никола Инджов

Григорий Цамблак, „Похвално слово за Евтимий“

Христо Вакарелски, „Етнография на България“

Делчо Порязов, „Шепа пръст от Беломорска Тракия“

Уикипедия и др.

Диалектът и носиите са сборни от различни родопски и други области. Някои думи се наложи аз да измисля.

Източници: Българска диалектология: Съчанли, Гюмюрджинско, и Книжовник, Хасковско – youtube.com/watch?v=tOwAB7IMilE,

napenalki.com/glossary.html?task=list&glossid=1&letter=Б&page=4

1.Владикув гроб – намира се в с. Манастир, Гърция. Според писателя Никола Инджов там е погребан патриарх Евтимий, който той предполага, че е бил на заточение именно по тия земи.

2. Село Сачанли/Съчанли – намирало се е в Беломорска Тракия, на територията на днешна Гърция. През 1913 г. е опожарено от турски башибозук и голяма част от населението му е избита. Останалите се разселват из различни области на днешна България и Гърция. Компактна част от потомците им живеят днес на територията на Кърджалийски регион. В описанието на селото съм използвала различни наименования и места от цяла Беломорска Тракия. Някои са измислени.

3. Чапрази – пафти за женски колан, обикновено изработени от сребро, носени предимно от по-заможни моми,на специални празници.

4. Косичник – женски накит за коса

5. Беневреци – тесни панталони от бял шаяк

6. Кондури – вид груби плитки кожени обувки

7. Подница/подник – кръгъл глинен плосък съд за печене на хляб.

8. Връшник – нисък тенекиен (в по-стари времена също глинен) конус с диаметър колкото подника, с дръжка на върха и задигнат ръб.

9. Хорище – място в селото, където на празник се играят хора

10. Ирминясване – болест, причинена от различни зли сили

11. Слядно хоро /жален танц/ – родопско хоро, при което играчите се следват едни други – мъжете с поставяне на ръка върху рамото на тези пред тях, а жените – хващайки се през кръста.

12. Крокмач – сварено и осолено прясно мляко, пълнено в мехове.

13. Овчарскии босилек – риган