Cuba Libre

                      Глава втора

Хотел “Бризас” в Санта Лусия се състоеше от десет двуетажни вилички, всяка с по десет стаи. Те бяха пръснати в огромен парк, гъсто засаден с много палми, фикуси и филодендрони, бугенвилии  и  хибискуси. Край асфалтираните алеи имаше  цветни лехи  с най-различни екзотични  декоративни храсти, кактуси и голямо разнообразие от непознати в Европа цветя. Хотелът беше с четири звезди, но две от вилите бяха луксозни -  за специални гости. Тук често пребиваваха правителствени делегации и дипломати  от братските страни. Двете вили се намираха в най-красивата и по-отдалечена част на парка, с изглед към океана. Тук и плажът беше с по-фин пясък, а и морското дъно беше пясъчно - без подводни камъни. В средата на комплекса имаше голям бъбрековиден басейн с морска вода, във вдлъбнината на който беше разположен водният бар. Някои летовници с пристигането  започваха да се наливат с алкохол именно тук, излизаха само за вечеря и за спане. Предполагам, някои  от тях си заминаваха, без да видят океана, но изгълтали сериозни количества кубински ром, разни коктейли и други спиртни напитки, полагащи се на всички в хотела, тък като тук статута беше “ол инклузив”- ядене и пиене на корем. С една дума - чиста аванта.  В комплекса имаше четири ресторанта  и грил-бар, освен денонощният, където 24 часа всеки можеше да яде и пие безплатно. Тук храната беше ограничена по асортимент - пица, хотдог, пържени картофи, но за сметка на това разнообразието на напитките беше повече от богато. Този бар не спираше да функционира, само екипите - бармани, сервитьори и готвачи, се сменяха  в определени часове.

 Основният ресторант беше на самообслужване, тип “шведска маса”, храната беше  разнообразна, но качеството не беше от най-високото.  Меса, риби, “паста”, салати, супи, задушени зеленчуци, сладоледи и пудинги, сладкиши с разноцветни кремове и плодови украси привличаха ненаситното око на  определена категория летовници, привлечени от ниските цени на осем дневната ваканция “ол инклузив”. Тук имаше и  грил-бар, където майстор скараджия печеше филе от тилапия, разни наденички и свински карета и ги заливаше със сосове по желание на клиента - сладко-солени, леко пикантни или люти, способни да ти запалят червата.  Имаше сосове на доматена основа, други бяха плодови със силни подправки. За спагетите и другите “пасти” имаше сосове с месо, домати  и морски плодове.

 Всеки си сервираше сам, от каквото му се иска и колкото може да погълне стомахът му.

         Соковете и нектарите също бяха на самообслужване, а вината се поръчваха на малкото сервитьори, които обслужваха ресторанта. Сутрин започваше да работи от осем,  а на обяд - от дванадесет часа. Вечерята започваше да се сервира в  шест и половина. През останалите часове гладниците можеха да удоволетворят гастрономическите си напъни в “Грил бара” и денонощния бар, за който вече споменахме.

         “Грил-бара” беше на открито, под една лозница, и беше обслужван от 3-4 души. Един скараджия, две сервитьорки и една лелка, която миеше съдовете. Тук можеше да пиете и кафе еспресо, приготвено от  мургавата чаровница Хуанита и сервирано от русокосата Мерседес.

         Сутрината Жорж се събуди в  6, слънцето беше вече високо над хоризонта и  жулеше здраво даже през тънките  тюлени  завеси. Стана бързо, взе си снежнобялата хавлия и се запъти към банята. Под влияние на студения душ се ободри и желанието му да бъде сред хората се възвърна бързо.  Едва сега забеляза, че в банята бяха закачени два прекрасни бели халата, подобни на този, който той винаги носеше със себе си при всички пътувания. След душа излезе на терасата по шорти и направи десет минутна гимнастика, след което слезе на плажа и в продължение на един час бяга по пясъка, по цялата дължина на  брега от началото до края на комплекса, където бдяха служителите на реда от тайната полиция на Фидел. Те имаха единствено задачата да не допускат местното население да влиза в контакт с летуващите чужденци. А такива желаещи никак не липсваха, било за да предложат евтини пури, обикновено фалшиви, било да продадат някоя и друга бутилка ром със съмнителен произход, било просто да си изпросят някой подарък, но винаги срещу някаква услуга. Бяха много горди и  не се унижаваха просто да искат милостиня. С курортистите полицаите бяха крайно вежливи, поздравляваха с усмивка, пожелаваха приятен ден и отново се задълбочаваха в разговора с колегата. Винаги бяха по двама.

         Когато влезе в ресторанта, двамата сервитьори го посрещнаха  на вратата, сякаш цяла сутрин бяха чакали него. На кръглата маса, където беше вечерял, имаше няколко неупотребявани чинии и чаши, както и прибори. Поканиха го да седне на същата маса и веднага раздигнаха излишните прибори. Поиска кафе еспресо и нектар от гуава, който беше по негов вкус. След две чаши нектар и едно  еспресо, Жорж отиде до стаята си, облече банския, взе плажните си принадлежности и се запъти към брега. Естествено, не забрави да остави  два  конвертируеми песоса на възглавницата за камериерката, както го бяха инструктирали приятелите му,  пребивавали вече в социалистическа Куба.

         Остави  всичко на един шезлонг под кокосова палма, отрупана  с неузрели плодове, и изтича да се гмурне във кристалната вода. Водата го галеше по-нежно от женска ръка, обливаше го с хладинка, пълнеше ноздрите му със соления вкус на  южното море и Жорж разбра защо този, който поне веднъж в живота си беше посетил Куба, неминуемо се връщаше отново и отново в този земен рай, но само при условие, че е  чужденец. Хемингуей не беше единственият, който беше описал тази прекрасна страна с такава любов.

         Местните правеха чудеса, за да се измъкнат от глада и  мизерията, господстващи  на “Острова на  Свободата”. 

В Куба  се разказваше виц- защо кубинците,  толкова силни спортисти,  нямали национален отбор по плуване? Защото  всеки, който що-годе знаел  да плува,  отдавна  се намирал  в Маями или в Флорида.

         Жорж поплува малко повече от половин час, направи лек крос по брега и се изтегна на шезлонга. Беше взел един от романите на Марк Леви, за да си уплътнява времето,  докато се пече  на сянка. Изрично го бяха предупредили да се пази от изгаряне, тук слънцето  можеше да те порази даже когато лежиш на дебела сянка. Самият въздух те изгаряше. Почете малко и часовата разлика си каза думата. Задряма. Когато се събуди, над главата си видя десетината зелени кокосови ореха, които ако решеха да паднат от тази височина, нищо не можеше да го спаси. Стана, отиде до Грил бара и си поръча двойно еспресо. Хуанита  показа цялото си майсторство и му направи  страхотно кафе, което би вдигнало на крак и полумъртъв. Тя говореше доста добре италиански и Жорж ù направи няколко банални комплимента, намигайки на Мерседес, която го  беше зяпнала,  сякаш иска да го схруска. И двете бяха чаровни, млади момичета, които знаеха да се шегуват и леко да флиртуват с клиентите, като спазват  границата, която беше определена от “другарите”. След второто кафе последва “мохито”, още едно... и  новороденото приятелство беше  запечатено на дигиталната камера на Жорж.

         Освежен, Жорж  реши да се  разходи по плажа, с цел да се разтъпче, но истинската  причина беше тайната надежда да намери  голата нимфа, която снощи беше срещнал на плажа. Разхождайки се, обиколи почти целия комплекс, мина няколко пъти край басейна и навеса, под който играеха пинг-понг. Надникна в магазинчетата до администрацията, където продаваха кубински ром за експорт, истински пури и други сувенири. Направи дълга разходка по брега, забеляза няколко канадки по монокини, една красива румънка, но махагоновата статуетка я нямаше никъде. Разочарован, Жорж тръгна към ресторанта, за да обядва, докато тълпата не беше нахлула и омела платата. Всички пълнеха чиниите си много повече, отколкото биха могли да погълнат, но човешкото око е ненаситно особено когато е безплатно.

         Неговите нови приятели, сервитьорите бяха на поста си и го обслужиха перфектно, с което заслужиха по  два песо. Те работеха за осем  конвертируеми песо на месец,

         Следобедът мина в почивка, разходка с велосипед из парка, кафета при Хуанита и Мерседес, сладолед на денонощния бар и пак дойде време за вечеря. Наоколо се чуваше доста френска реч, имаше много летовници от френска Канада, т.е от Квебек. Техният френски звучеше особено за несвикналото му ухо, но все пак беше френски и можеше да се разбира с тези канадци , дошли да пият на вересия, къпейки се в басейна.

         Денят мина в разходки из парка, плуване, лежане на плажа, кафета при Хуанита и Мерседес, обяд и вечеря и  отново на  голямата площадка, където се изнасяха забавните спектакли всяка вечер. В 9 часа всички  кресла, наредени като в театрална зала, бяха почти заети. Най-отзад имаше една маса и 2-3 стола, които неизвестно защо не се заемаха от никой.  Седна, огледа се - пред бара имаше много хора, чакащи да си вземат питие за консумация по време на спектакъла.  Щом седна и зад гърба си чу звучният глас на Мерседес, която тази вечер работеше на бара.  “Бона сера синьор”, каза тя и прекрасната ù усмивка се разля по красивото ù лице. “Ола” отговори той, със същия закачлив тон и двамата се засмяха непринудено. Поръча си двойно уиски с много лед и някакви ядки. Само след минута поръчката беше изпълнена. На сцената аниматорката на детската програма се кълчеше под звуците на “патешкия марш” и караше децата да ù подражават. Бяха подбрали доста закръглена какичка, та с нейните изпълнения се забавляваха и много от по-възрастните мъже. След децата дойде ред малкият оркестър да покаже музикалните си умения. След няколко познати забавни мелодии на сцената се качиха танцьорите на трупата, които показаха неимоверно майсторство при изпълнението на латиноамериканските танци, които им бяха в кръвта.

         През цялото време Жорж се оглеждаше наляво и надясно, погледът му следеше всяка новопоявила се млада мулатка, но тази, която търсеше упорито цял ден, сякаш беше потънала вдън земя. Вдигна рамене, извика Мерседес, която беше наблизо, поръча си още едно двойно уиски и когато програмата завърши, тръгна към вилата. Часът  минаваше 11. Качи се в стаята си, съблече панталона и ризата, облече банските и се спусна на плажа.  Направи десетминутен крос по пясъка, поплува и още не беше излязъл от водата, когато  на брега се появи  младата мулатка. Днес не беше гола. Някаква дреха, подобна на дълга мъжка риза от съвсем тънка материя, покриваше гърдите ù и част от бедрата. Под тази дреха нямаше друго. В ръка носеше голяма хавлиена кърпа.

         Жорж я забеляза отдалече и спря насред морето, на десетина метра от брега. Тя не го беше забелязала и вървеше направо към него. Видя го, когато съвсем наближи  морето. Леко зави на дясно и на двайсетина метра спря, остави кърпата на пясъка, свали ризата, грациозно влезе в топлото море и заплува навътре със скороста на моторница. Явно беше тренирана плувкиня.

         Нощта беше топла и светла заради пълнолунието. Жорж излезе от морето, отиде до мястото, където тя беше оставила хавлиената си кърпа, седна на пясъка и зачака.

         Вечерният бриз приятно галеше мокрото му тяло, лунната пътека осветяваше пътя на плувкинята, но тя не се виждаше. Навярно беше отишла твърде далеч, за да бъде видяна от брега. Жорж се въоръжи с търпение и зачака. Рано или късно тя трябваше да се появи, за да си вземе ризата и кърпата. Мина почти час и от жената нямаше и помен. Той започна да се безпокои. В тъмнината и най-добрите плувци можеха да се натъкнат на подводна скала или на непредвидимо препятствие и да стане беля. Тъкмо се питаше как да постъпи, когато на няколко метра от него във водата се появи силуета на Натали. Така се казваше младата жена.

Беше родена в Канада от майка френска канадка и баща хаитянин. Беше на 34 години и имаше син на 15. Не беше омъжена, но от 18 години живееше с един канадец, от когото беше родила сина си. Когато го наближи, вежливо го помоли да се обърне, облече ризата, положи кърпата до него, седна и му подаде ръката си. “Натали”, каза простичко тя. Жорж също се представи. “И Вие ли обичате нощното къпане”, попита Натали, за да разчупи неловкото мълчание.

Жорж сякаш беше онемял, не можеше да откъсне поглед от съвършенните ù форми, но повече го порази излъчването ù на интелигентна жена, знаеща цената си като личност. Беше непринудена, открита и от нея  лъхаше откровеност и  прямота.

В тъмната тропическа нощ луната светеше като морски фар, за да сочи пътя на  тези, които търсят съдбата си по бреговете на на едно чуждо море.

“Време е да тръгвам, децата ме чакат”, каза тихо Натали. Тя дошла на почивка с 15 годишния си син и приятелката му. През деня не ходела на плаж, седяла на терасата на тяхната вила и четяла или превеждала материали за разни списания.

Стана, взе кърпата, усмихна се приветливо и бавно тръгна към парка.  Единственото, което Жорж успя да каже, беше: “Бих искал да се видим  за по-дълго”. Натали се  обърна назад с чаровната си усмивка. “Всичко е възможно”, каза тя и отдалеч му изпрати въздушна целувка. Само след броени секунди се изгуби в тъмнината на палмите, които отделяха плажа от вилите.

Жорж тръгна по своя път, натъжен и едновремено с това обнадежден. Вече не мислеше за женствените ù форми, а за сърдечността, примесена с малко тъга, която бликаше от големите кръгли очи на Натали.