Cuba Libre 3

                       Глава трета

Нощта вече преваляше, когато най-после заспа. Не можеше да забрави очите на Натали. Такива  огромни кръгли очи, с цвят на гръцки маслини,  не беше срещал никога. Поне не си спомняше за такива огромни черни очи, освен в песента на руските цигани, която беше слушал неведнъж в  известната парижка  кръчма “Руски трактир.”

         От тях струеше особена светлина, напомняща тлееща жарава. И също като нея,  не само топлеше, но и изгаряше душата. Може би романтиката на нощта край южното море, може би дългата липса на емоционални преживявания караха Жорж да не откъсва мислите си от нея. Беше изненадан, когато  се хвана, че  неусетно правеше планове за дълга романтична връзка, без да си дава сметка, че ги деляха много неща, включително цял един океан.

         Въпреки безсънната нощ, събуди се бодър  в ранни зори. Скочи от леглото и бързо се мушна под  хладния душ. Надяна банските и само след броени минути тичаше по пясъка по дължината на плажната ивица. След три пробягани дължини се гмурна в морето и заплува към кораловия риф. Беше на хвърлей място от него, когато  над вълните се показа глава на плувец с гумена плувна шапка и очила.  Жорж имаше желание да се отклони от първоначално набелязания маршрут, но реши да продължи напред. Нямаше причина да избегне срещата с непознатия. Когато наближи съвсем, плувецът махна с ръка за поздрав и когато свали очилата, под тях се оказаха огромните кръгли маслинки на Натали. Жорж изпита непознато радостно чуство. Спря на място, легна по гръб и доближи младата жена. Мястото беше неудобно за сутришни разговори, затова обърна посоката и заплува успоредно  на нея. Едва когато доближиха брега и се изправиха в плиткото, започнаха да се смеят. Това беше утринен поздрав и пожелание за приятен ден. Жорж не можеше да си позволи да изпусне случая и веднага я покани на сутрeшно кафе в “Грил бара”. Но той се оказа затворен в този час и бяха принудени да прибегнат до услугите на денонощния бар. Еспресото ухаеше фантастично, чашките, макар и пластмасови,  бяха прилични, а масата, на която  той седеше вечерите, беше свободна. Впрочем, на площадката и в околностите на басейна нямаше жива душа. Освен сънливия исполин бармана, само няколко албатроса се разхождаха  между столовете, търсейки остатъци от храна.

         Двамата седяха един срещу друг и се усмихваха, без да могат да продумат. Първа заговори Натали, изразявайки възхищението си от отличното му плуване. Той искаше да възрази но тя го спря. Била олимпийска вицешампионка на 100 м. бътерфлай и разбирала от плуване. Жорж с усмивка благодари за комплимента и веднага предложи вечерта да я покани на вечеря.

         Но Натали имаше други планове, поръчали такси  за да отидат с младите до близкия град Камагуей.  Там, където бяха кацнали със самолета. Бил стар исторически град с много забележителности. Жорж прие, без даже да помисли такава възможност - да прекара деня с Натали не беше за изпускане.

         След закуската, точно в девет, шофьорът на таксито беше пред администрацията на хотела.  Пътуването  до центъра на града  траеше около 2 часа.

         Историята на Камагуей беше много стара. Грдът беше основан  през  1515 година от испанските конквистадори, под името Санта Мария дел Пуерто дел Принсипе. Първоначално се е намирал на брега  в  източната част на острова. Заради непрекъснатите набези на пирати населението решило да се премести във вътрешноста на острова. Историческият център беше изключително интересен и добре запазен. Малките криви улички криеха истински шедьоври на колониалната архитектура. Тук се издигаше единствената в страната църква с две камбанарии и само тук Светата Троица беше с образи на хора. Наетият гид беше интелигентен младеж - студент, разказваше интересно и увлекателно на звучен испански, а Натали превеждаше на френски. Обядваха в малко рибно ресторантче за чужди гости, естествено се плащаше в конвертируеми песос, пари, които за местното население бяха неосъществима мечта.

         Разхождаха се из тесните улички, наслаждаваха се на старите архитектурни паметници, в едно малко барче пиха мохито и за вечеря бяха в Санта Лусия. Освен обяда, който плати Жорж, защото той ги беше поканил, всички разходи разделиха на две, въпреки че Натали настояваше той да плати само една четвърт.

Към 11 часа Жорж беше на плажа.

         Тъмно синьото, почти черно небе беше осеяно с едри ярко светещи звезди. Тук-там плуваха пухкави облачета, които закриваха за кратко някоя звезда, която след миг изплуваше изпод нея още по-блестяща. Лунният диск, все още цял, светеше като Божий светилник и  хвърляше върху плажната ивица  сребриста пелена.  Лунната пътека беше ясно очертана и Жорж беше седнал точно там, където тя излизаше на брега. Чакаше появата на Натали, макар че нямаха такава уговорка. Времето минаваше бавно, секундите се превръщаха в минути, минутите в часове, а часовете сигурно нямаха да имат край. Тъкмо двойка албатроси бяха кацнали на мокрия пясък и любовно фехтоваха с яките си човки, когато изпод палмите изплува стройната фигура на жена. Натали тази вечер беше облякла плажна роба с тънки презрамки, а в ръце носеше традиционната хавлиена кърпа. Когато се изравни с него, леко го удари с кърпата и каза: “хайде във водата”. Плуваха разделени, защото  тя плуваше много по-бързо от него, спираше, за да може той да я догони и пак се устремяваше навътре към хоризонта.

         На връщане Натали, без да излиза от морето, бе застанала в плиткото и го  чакаше.  Жорж пристигна задъхан, изправи се пред нея усмихнат и мокрите му ръце погалиха лицето на  жадната за милувки жена. След миг устните им се сляха в целувка, която можеше да се сравни единствено с първата целувка на Адам и Ева.

         Картината заслужаваше четката на велик художник, за да се увековечи  силата на човешкото привличане. Магията на страстта обзела две жадни за нежност същества, трептенията на сърцата им и стремежа на две тела да се влеят в едно. Тази първа целувка траеше цяла вечност, и двамата се страхуваха да спрат, за да не  се окаже, че сънуват. Прегръдката им ставаше все по силна, все по-близка, телата им се сливаха със сенките на тропическата нощ, желанието и на двамата  беше да се слеят напълно, но.... имаше едно "НО", което ги спираше.

Това “Но” не беше нито свян, нито неудобство, нито пък липса на желание. Това беше нещо, което ние наричаме “обич”, уважение, респект и което е далеч от похот и сладострастие, далеч от моментното увлечение и сексуалната авантюра по време на отпуск. 

         Хора, които до вчера не знаеха за съществуванието човека до него, се оказваха свързани с чуства, за които не бяха и подозирали даже. Велика  е алхимията на любовта, необяснима, неуловима и неизбежна, когато човек срещне Партньора с главно П. А това не се случва всеки ден.

         Тук, на този безлюден плаж, под звездния купол на тропиците, две  сърца биеха в един и същи ритъм и две тела се стремяха да се слеят в едно. Вълшебството на взаимното привличане не беше по слабо от земната гравитация, която беше причина падащата ябълка да се стовари на главата на Нютон.   

         Неусетиха кога първите слънчеви лъчи прегърнаха с топлината си възбудените им тела. Монотонната песен на прибоя през цялата нощ бе звучала  в душите им като стара люлчина песен. Пожарът, запален от неповторимия изгрев, постепенно се разтилаше по целия бряг. Ранобудни албатроси прелитаха над тях, издавайки странни звуци, наподобяващи детски плач. В хотелския комплекс две легла бяха останали празни тази нощ. Тази нощ две живи същества бяха се почувствали способни да полетят като птици, окрилени от едно ново чуство, от един нов импулс за живот, от силата на желанието, както и от стремежа на всеки човек да постигне върховното щастие, дотогава недостижимо за простосмъртните.

         Разделиха се пред вратата на вилата, където живееше Натали. И двамата не желаеха тази раздяла, макар и само за няколко часа. Разделяха се на думи, но нито тя, нито той правеха крачка, за да се отдалечат един от друг. Стояха прегърнати и  сякаш първата им целувка продължаваше безкрайно дълго. Натали се отскубна с мъка от прегръдката му и се затича нагоре по стълбита, сякаш се страхуваше да  не намери сили за това изкачване. Нощта беше свършила, когато слънцето беше доста над хоризонта и персоналът на хотел “ Бризас” започваше новия трудов ден.

         През деня Жорж се запозна с един от артистичната трупата. Еди беше танцьор и предлагаше пури от най-известните марки - Кохиба, Ромео и Жулиета, Монтекристо, Маканудо и други известни марки ръчно навити пури. Цени - народни, на такива цени беше невъзможно да не са ментета.  Благодарение на италианския Жорж можеше да общува с много хора от персонала. Почти всички говореха този език. За да не обиди Еди, Жорж му каза, че ще помисли за покупката на пурите. Вечерта след спектакъла щяха да се видят на денонощния бар.

         Денят беше убийствено горещ. Даже на сянка нямаше живот. Летовниците почти не излизаха от морето или от басейна. Даже за обяд нямаше много кандидати. Жорж хапна на две-на три при Хуанита, изпи едно силно еспресо и се оттегли под сянката на климатика в стаята си. Тъкмо беше задрямал, когато някой тихичко почука на вратата. Стана и отвори вратата пред усмихнатата Натали. Канеше го на разходка с велосипеди. На този пек сигурно беше лудост, но можеше ли да откаже на тази, която нито за миг не напускаше мислите му.

         Покани я вътре, предложи ù нещо разхладително, седнаха  под тентата на терасата и жегата стана по-поносима.

         По всичко личеше, че младата жена имаше сериозно университетско образование, владееше френски, английски, испански, италиански и родния език на баща си, който беше някакъв старинен френски диалект. Такива диалекти се говореха из северна Америка - креолски, акадийски и други. Такъв диалект представляваше и езика на френските канадци- квебекуа, но последният беше вече придобил статут на друг език, тъй като имаше солидна литература, писана на този език. 

         След изморителната разходка и четиримата имаха нужда от душ и почивка преди вечеря.

Малко преди осем изведнъж небето се покри с тъмни дъждовни облаци и над Санта Лусия се изляха тонове топла вода под формата на проливен дъджд. Целият апокалипсис трая само 20 минути, но пораженията бяха големи. Паркът се превърна в огромно езеро, в което плуваха цветя, листа и клонки от дърветата. Курортистите джапаха из огромните локви и се забавляваха като деца.

         След вечеря Жорж ги покани да пият по едно питие в Пиано бара, който беше открил в парка, закътан между огромни храсти бугенвилии. Младите бързо, бързо се измъкнаха, за да потърсят самота в стаята си. Явно Натали им пречеше и присъствието на Жорж беше добре дошло за тийненджерите. Пламъкът в очите им показваше, че бяха много влюбени. Най-вероятно това бяха първите им чувства от този род и не можеха да си намерят място от щастие, че могат да останат насаме.

         Натали и Жорж останаха още дълго в Пиано бара, изпиха по няколко “дайкирита” и след полунощ се отправиха към брега. За съжаление тази нощ морето беше бурно и не предразполагаше към плуване. След разходката, без коментари, отидоха в стаята на Жорж, където ги чакаше бутилка уиски “Лонг Джон”. Изтегнаха се в креслата, пийнаха от кехлибарената течност, замезиха със  смес от ядки.

         След първото уиски последва второ, а третото едва бяха заченали, когато се намериха прегърнати на широкото легло. Оттук-нататъка над тях се разтилаше само тропическата нощ, единственият шум беше нежният любовен шепот, а  жестовете се ограничаваха в нежни докосвания.

         Шоколадената кожа на Натали контрастираше с белотата на спалното бельо и сравнително светлата кожа на Жорж. Макар и родила, фигурата ù беше безупречна и гъвкава като на бенгалски тигър. В любовната игра беше пламенна и всеотдайна, искрена и пряма, без преструвки и фалшива свенливост. Даваше с пълни шепи онова, за което Жорж беше мечтал дни наред, включително и това, за което не беше имал смелоста да мечтае. Утрото ги завари прегърнати и спокойни, в стаята единствено се чуваше равномерното дишане на Жорж. Натали лежеше до него с отворени очи и се питаше как ще погледне сина си след не повече от час.

         Погали го нежно по гърдите, целуна челото и лицето му с милувката на   щастлива  жена.  Когато Жорж отвори очи, над него се бяха надвесили сочните ù устни и твърдата ù гръд. “Добро утро, шери", каза тя и широка усмивка се разля по абаносовото ù лице, а очите ù грееха от щастие като две слънца.

         Започваше четвъртият ден от ваканцията им.