13.12.2014 г., 19:27 ч.

Цветарка II 

  Проза » Разкази
697 0 0
13 мин за четене

****

От онази вечер на пейката измина време. Повече, от колкото желая. Заблудата на младостта се крие в това, че си мислиш че имаш време за всичко. Понякога ми се иска да се върна в онази нощ, на онази пейка… случвало ли ти се е на теб, читателю? Да поглеждаш назад с копнеж, да си спомняш с въздишка редките моменти, когато си се чувствал истински, ама истински, жив… Уви, тогава не осъзнавах, колко  преходно е всичко...

****

 

„Ще пиете ли нещо?“.

„Да, за нас по един джин с тоник, а за дамите…“.

„За мен едно мръсно мартини, Ина, какво ще пиеш?“.

„Уиски“.

„Желаете ли лед или кола?“.

„Не, благодаря“.

„О, тя го пие чисто, това ми харесва“.

(усмивка)

„Е, малката, разкажи ни нещо за себе си“.

„Какво искаш да знаеш?“

„Не знам, на колко години си, откъде си, учиш ли, имаш ли братя и сестри, такива обикновени работи“.

„Да, уча тук в университета, на двайсет и една съм, само дете,  в момента работя в една фирма“.

„Хм, явно не си от приказливите. Да видим мога ли да те заинтригувам с нещо“.

„Първокачествена стока“.

„Силно ли е?“.

„И още как, ще те държи до края на вечерта“.

(усмивка)

„Добре тогава, ела да се осамотим за малко в женската“.

„Ина…“

„Спокойно, всичко ще е наред, няма да се бавим“

                *******

„Един смахнат турчин ми го продаде, каза, че тия на запад са луди по него“

„О, така ли?“

„Да. Уф, че е тясно тука, чакай така. Сега, вдишваш дълбоко…“.

„Знам как става…“.

„Благодаря“.

„За нищо. Ти си много хубава“.

„Знам. Вече го спомена“.

„Една такава сладичка, миличка като кукла, а и тия лунички…“.

„Хей, какво правиш, свали си ръцете от мен!“.

„О, курвата се прави на недостъпна. Ще я видим тая работа…“.

 

 

 

 

 

 

За стените в нас

 

Времето минаваше и с моята нова приятелка ставахме все по- близки. Разбрах, колко е сложна, като пъзел, който се опитвах да разгадая, но никога не успявах. Постепенно успях да спечеля нейното доверие, оплювахме разни учители, ходехме си на гости запознах се със сестра й. Чувствах се свободен, жив, непобедим.

 

От онази вечер знаех какво искам, след онези думи, които отлетяха нейде, неуловими като дъха й. Но уви, нямах представа как да го постигна. Тя беше заобиколена от стени, които на пръв поглед не правят впечатление, но пресечеш ли определена граница, огледаш ли се по- внимателно ги виждаш- огромни, отвесни стени. Нямаше доверие на никого и не допускаше никога зад стените (освен сестра си). Мен ме допуска много близо до тях, можех да ги докосна, да почувствам хладния, плътен материал, от който бяха изградени- Болка, Страх, Самота. Но не можех да ги преодолея, да премина през тях за да я прегърна, за да я спася.

 

Когато човек започне да изгражда стените, обикновено смята, че строи защитен вал, където може да се скрие през дъждовните нощи.

Да създадеш стена не е лесна работа, особено ако искаш да е здрава. Колкото по- здрава е стената, толкова по- добре ще пази. Изграждането става бавно, камък по камък. В основата винаги стоят най- здравите камъни- камъните Страх- големи, тежки камъни, които трудно се местят. По нагоре стоят камъните Страдание и Болка. При всеки човек те имат различна форма, но винаги са много гладки на пипане. Най- отгоре се поставят камъните- Самота, Отчаяние, Изгубеност.

 

Истината е, че такива камъни има във всеки от нас, просто повечето от нас се правят, че не ги забелязват или не съществуват, докато накрая не се спънеш в тях и не си счупиш главата. Някои хора ги заравят дълбоко в земята,  защото искат да ги забравят. Други им слагат разни маски, боядисват ги шарено за да ги скрият. Трети замергат останалите с тях, надявайки се вероятно, че така ще ги махнат.

 

Да, във всеки от нас има камъни, но когато те станат повечко решаваш, че е време да ги използваш за нещо полезно. И така, камък по камък изграждаш собствена крепост около себе си, без да осъзнаваш, че всъщност градиш затвор. И колкото повече камъни има около теб, толкова по- здрав става затвора. Накрая не можеш да видиш нито Слънцето- през деня, нито Звездите- през нощта, не може да почувстваш, нито мокрия морски бриз, нито прохладния вятър. Тогава всъщност умираш, и което е най- страшно- дори не си даваш сметка за това.

 

****

 

Много добре си спомням онези сутрини. Събуждах се и винаги беше  рано сутрин. Отварям очи и поглеждам небето. Отначало тъмно,  постепенно просветлява и става едно такова топло, близко, алено, аха, аха ще се протегнеш да го докоснеш, помилваш.

 

Лежа и мисля. Мисля за хората, за страха, който определя всичко в нас, както спомена Ани. Мисля, за стените. Но най- вече мисля за любовта, любовта която спасява.

 

 

 

……

„Е, хайде да се качваме горе“.

„Добре“.

 

 

 

 

 

 

 

 

….

 

„Никога няма да забравя“- така обикновено започват историите, които съдържат нещо необикновено, които ни променят, и които разказваме на своите внуци и близки приятели. Говорим за тях на семейните сбирки, в автобуса, пред приятели в работата. Но аз знам, че истински значимите истории не се разказват туко така. Тези истории са облечени в тайна и запечатани с мълчание. Това са историите скрити дълбоко, дълбоко в нас, така че суровата действителност да не успее да ги намери и изнасили. На тях се радваме тайничко, скрито в някой ъгъл. Те ни топлят със своята мека светлина и ни правят да бъдем по- добри, по- завършени, но и някак… незнам… тъжни….

 

 

 

 

 

 

„Съблечи се“.

„Гола ли?“.

„Не, не още. Аз ще седна тук, искам да ми потанцуваш малко“.

„Ами, аз не мога да танцувам много добре“.

„Постарай се“.

 

 

 

 

 

 

 

„Сексът е прекрасно нещо, дори и на тъмно!“

 

Погледнах я. Седи на десетина метра от мен и разговаря с някакви момчета. Около нас има няколко запалени огъня, които привличат със своята светлина накацалите покрай тях, подобно на  нощни пеперуди, студенти, увлечени в различните там разговори присъщи на хората в тази възраст- философия, политика, секс. Аз обаче не се вълнувам много от това. Стоя покрай огъня, съгласявам се кимам от време на време с казаното от някого и гледам все към съседното огнище.

 

От известно време ме избягва. Не ми пише, не ме търси, не ми се обажда. Чудя се на какво ли се дължи тази промяна? Какво става с нея? После започнах да забелязвам някои неща. Например горещите летни дни, в които се разхождаше с дълъг ръкав, сивкавия тен, който придобиваше кожата й или пък странния начин, по който започна да гледа, да ходи, дори да отмята косата си. Някак тъжно, примирено. Усещах, че има нужда от помощ, но не знаех как да й помогна.

 

А сега  разговаря с онези. За какво толкова си говорят? А, я виж тя се разсмя на нещо- сигурно е било насила, онези нямат достатъчно ум за да измислят хубава шега. И така общо взето бях зает с подобни благородни и крайно възвишени мисли. Но пък какво ме интересува какво смятъл Ницше за  „вечното завръщане“ или че фискалната политика на държавата била грешна, когато най- красивото момиче на света беше разсмяно от някой друг.

 

Продължавам да я гледам. Изглежда следи разговора с внимание. На моменти кима, дръг път сбръчква вежди, ръкомаха, кара се, смее се, спори… Очите й ту ще проблеснат закачливо, ту ще се впият изпитателно в някого, ту ще се засмеят, но това вече не онзи детски смях, който завладява със своята чистота и наивност. Смехът й е по груб, по тромав, имам предвид отново е привлекателен, но това вече не беше смехът на дете, а този на възрастен човек. На пръв поглед изглежда весела и непринудена, но ако погледнеш пак ще забележиш маската на фалша на лицето й, нервността в движението на ръцете й, тъгата, която се крие зад очите й. Нещо ставаше зад тези очи, но уви нямах представа какво.

 

Ето сега някакъв обитак й подава якето си. Двамата стават и се скриват зад тайнствената завеса на нощта. Нещо в мен изстена от болка. Хей вие двамата на къде така, на всичкото от горе и якето си ще дава, брей че кавалер излезе. И защо се набутах да дойда изобщо, да бях си останал у нас. Въртя се окло огъня, ровя, хвърлям съчки, но не ме свърта на едно място. Знам, че е глупаво, наивно, смешно, но тава е то сърцето, иди му заповядвай…

 

Решавам да се разходя. Да, една хубава разходка винаги оправя нещата, страхотна идея.Ще поемеш въздух, ще се освежиш, а ако съм късметлия, ще мога да намеря достатъчно дълъг клон, на който да се обеся.

 

 Изправям се. След няколко крачки дробовете ми се изпълват с хладния планински въздух. Побиват ме тръпки и ми става студено, но майната му. Насочвам се към близкото езеро- голямо и спокойно, то равнодушно съзерцава избистрения, покрит с хиляди блещукащи светлинки небосвод. Покатервам се на един хълм и сядам. Целият шум и суета на огньовете остава зад мен, тук е тихо и спокойно. Въздъхвам и се потапям в своя собствен смешничък, объркан свят, в какъвто всеки от нас се пренася от време на време (а някои от нас и по- често), и който ни дава подслон и утеха, когато другия започва да се мръщи.

 

Как можех да помогна на човек, който не иска помощ? Дали не си въобразявам?  И какво по дяволите става? Защо по дяволите трябва да се меся в работи, които очевидно не са моя грижа? Тогава другият глас казва „защото я обичаш Джони, не помниш ли?“. А ми, то с тия хормони много знам кого обичам, нищо чудно да съм се заблудил нещо. „Глупак, всичко ще объркаш, така ли се заблуждава човек за тия работи, да не би да е като да  купиш наденица!?“ То всичко си беше объркано от самото начало мага да ти кажа. „Какво!? Объркана ти е главата. Не помниш ли начинът по който се усмихва, по който говори, по който се смее, мръщи и прехапва устни, когато е изплашена? Не помниш ли вечерта в парка? Не разваляй всичко и то дори без борба. Казвам ти цял живот после ще страдаш заради това.По добре да съжелаяваш за нещо, което си направил, отколкото за нещо което не си!“ Добре, добре прав си, само не се ядосвай. „ Не се ядосвам, аз така си говоря“.

 

–     А и това ако не е самотника?-топъл, познат глас.

Потръпвам от изненада. От мрака на вечерта се плъзва гъвкаво момичешко тяло и сяда до мен. Усещам топлината му до своето. Ароматът на кожата й ме обгръща и завладява.

–     Какво правиш?– поглежда ме с искрен, непринуден поглед, а после добавя с престорена осъдителност нали не масторбираше?

Сега аз се вглеждам в нея. Първо кожата, устните, тъмните кръгове под очите. Още е с чуждото яке, но не го е облякла, а просто се е загърнала с него. Поглеждам очите й- да, определено имаш нужда от помощ.

–     Не, но тъкмо се канех– отговарям аз,  след което и двамата се разсмиваме и забелязвам как ореола на тъгата се дръпва от лице й, макар и за миг.

–     Благодаря ти, че онази седмица се грижи за малката, беше много…

–     Благородно- добавям аз и я поглеждам иронично с лека усмивка.

–     Добре, благородно от твоя страна, мой скъпи рицарю. Благодаря.

–     За теб и хиляда пъти, Ани.

 

   После и двамата замълчаваме. Под нас е езерото, над нас небето, а около нас вечерта разлива безкрайно синьо от незнайните си пазви. То ни обвива като някаква тайна, мистична материя и ни прави да изглеждаме като два изгубени силуета, захвърлени из безкрайния хаос на вселената и събрани за един кратък миг по нивидимата прищявка на жестоките боговете. Самотна въздишка се отронва и увисва във въздуха нейде, далече, плашещо неуловима. Моя ли бе тя или нейна?

 

Мълчание.

 

–     Имам нова работa- изважда пакет цигари от джоба на якето и запалва. С бавно, премерено движение долепя цигарата до устните си, вдишва от отровния дим, след което шумно изпуска въздоха през леко притворените си устни. Дъхът й се разпилява във вечерта оставайки след себе си нещо недоизказано. През цялото време продължава да гледа напред към тайното, към мрака, към неизвестното.

–     Вече съм цветарка- следва жалко подобие на усмивка, която сякаш не е отправена към мен, а към тъмнината- работата е…добра. Имам предвид изкарват се пари, но ми отнема цялото време…затова не се виждаме …. Така е по… добре…

Думите й се търкулват от устата и се сливат в пространството с измамна простота. Тя продължава да гледа напред като от време на време само вдишва от димящата цигара. Обвила ръце около коленете си се е пренесла в нейния свят, който от тук ми изглежда таен, объркан и недостижим. Мълчим повече от обичайното- дори за нас. Тишината или пък мрака наоколо (а може би и двете) ни заключват един за друг…

 

–     Виж, Ани, мисля, че мога да помогна- гласът ми прозвучава някак глух, неуверен и далечен, сякаш това не бе изречено от мен, а от друг, трети човек, скрит някъде там в тъмнината- всъщност аз май те….

–     Глупак- обръща се към мен и аз виждам в очите й, в очите на моята  Ани, сълзи. Тя плаче.- Мислиш си че всичко разбираш и всичко знаеш, но всъщност нищо не проумяваш. Виждаш едно яке и едни сенки и си мислиш, че всичко вече е ясно. Какво искаш от мен „аз май“ какво? Тъпанар. Ето- изважда от джоба на якето няколко презерватива и ги хвърля в лицето ми- хайде нали това искаш, давай докато имаш възможност.  Как ще ми помогнеш, а? Ще извадиш магическата пръчка и хоп всичко вече е наред. Виж се какъв си наивен и глупав.  Живееш в някакъв шибан измислен свят на цветчета и песни и си мислиш, че това е животът. Е, нека те светна, животът може да е много грозен, защото понякога се принуждаваш да извършваш наистина отвратителни работи, за които после се мразиш, и които остават дупки завинаги. Как ще запълниш дупките? Как ще ми помогнеш? Хайде де, чакам.

Защо мълчиш? Мислиш ли че твоите пубертетски, повърхностни чувства ме интересуват. Тъпанар.

Става и изчезва в мрака също така неочаквано както се

появи. И аз отново оставам сам, впил поглед и аз не знам къде….

 

Следва продължение...

© Йордан Фучеджиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??