3.09.2022 г., 19:22 ч.  

 Цветето, което цъфтеше само нощем 11 

  Проза » Повести и романи
1317 11 31
Произведение от няколко части « към първа част
25 мин за четене

 

      След малко, когато и последната къща остана зад тях, пътят се нагъна и заприлича на кардиограма. Кобилата пореше тъмницата, сякаш прокарваше електричество по нея, като ту се издигаше, ту тъкмо изкатерила възвишението, гръбнакът ѝ се накланяше и слизаше тежка по склона. Мускулестите крака се набираха по хълмовете. Пръхтеше като подивяла, плашеше се от малко и, ако Насим не я озаптяваше, можеше да се окаже опасна. Той не се лъжеше по нейното изящество. Познаваше добре конете. Виждаше непокорството на плувналите ѝ в червенина очи. Усещаше първичната стихия, бълбукаща в набъбналите жили. Беше своеволна,но той държеше нейната сила, контролираше Алтафина, насочваше я, превръщайки я в овладяна мощ.

 

Същата мощ чувстваше в себе си, докато вятърът сълзеше очите му, а стисналите го през корема ръце го караха да се чувства непобедим.

 

                 - Добре ли си? - дръпваше юздите за малко, за да срещне разрошената главица.

Нейните очи му се усмихваха в унес, сякаш сънуваха живота си.

 

               - Аха. Напълно. – му отвръщаше, но неусетно смутена от издайничеството в гласа си, свеждаше очи, докосвайки металното копченце на роклята си. 

 

Насим беше в него. Хвърковата грива на Алтафина стоеше там. Светът се побираше в това кръгло копче. Скалите, вятъра, черните планински върхове, очертани в тъмносиньото небе. Звездите заедно с пробудените от галопа птици рошеха ъглите на крилата си там. Надя чувстваше че гръдта ѝ кънти, набраздявайки се от нещо, което никога не бе усещала. Никога ли не бе живяла досега? Никога? Как можеше да е не е усещала подобно нещо? И защо, когато той я питаше … защо се страхуваше да е искрена с него, като вместо това му съобщаваше, че няма повече да се виждат. Подражаваше на някакви героини ли, правейки се на голяма и нахакана? Нищо не я интересуваше повече. Нищо! Не искаше да мисли. Стигаше ѝ забравата. Достатъчен беше вятърът в косите. Въздухът парещ в гърлото. Гласът му, който спираше кобилата. Жилавите ръце. Дори ето, само тази светлина.

 

Беше светнал с прожектора.

 

Оголената равнина лежеше пред тях зелена и топла. Надя реши, че тревата все още мирише на слънце, докато Насим се чудеше, да не би да е объркал пътя. Той размърда живота наоколо. Тревите се люшнаха като коси на тичаща самодива. Птичка изписука от някъде. Вятър подскочи в блесналите листа на тополата. Арабинът усещаше, че всичко е в плен на собственото си безвремие. Но както на него, така и на Надя местността изглеждаше напълно непозната. Тя му каза, че е ходила на други места като малка и, че познава селото отлично, но за това място нямаше представа. Той близо час беше следвал точно упътванията на приятеля си, а река не се виждаше. Но беше категоричен пред момичето, че не са се загубили.

Подкара кобилата на бавен галоп. Започнаха отново да се стрелкат нагоре-надолу билата на планините. От двете страни бор след бор, бряст, след бряст, след тях орехова корона просветваше в светлината на прожектора. Ставаше все по-хладно, влагата все по-гъста се опиваше в телата им.

Не след дълго се оказаха върху римски мост. Надя ахна. Реката клокочеше в ждрелото с приспивен глас, като че ли носеше във водите си омагьосващ сън; люшкаше го в коритото си, а скалите надвесени като каменни щитове, го пазеха от двете страни.

- Струва ми се като приказка.

Насим нищо не каза. Само усети прилива на адреналин в краката си. И извика като индианец. Кобилата рипна изведнъж. Надя затвори очи. Дъх на прецъфтели билки се понесе по склона надолу. Сякаш на талази обливаха въздуха, но се смесваха също и с миризмата на речната тиня, пееха жаби и малко по малко двамата се загубиха в забравата на нощта.

 

Докато конят пасеше, огънят се беше разгорял под ръцете им. В едно пламъче арабинът тръгваше към гората за още дърва, в друго Надя го посрещаше и докато той ровеше в жарта, разкриваше на момичето красотата на арабския език. Говори – казваше ѝ той –само, ако думите ти са по-красиви от тишината. И я гледаше, нещо на неговия език шептеше, приличаше на заклинание, но го изричаше така нежно, че Надя си въобразяваше как гласът му се разтапя по кожата ѝ и тя чувства същия топъл вкус на думите. Гласът затихваше за миг. После отново мекотата на думите я обгръщаше по шията, по раменете... Тя затваряше очи.  Беше сърна в полунощ. Рамо ухаещо на смокиново сладко. На хляб, неразчупен. Шепот на дъжд в листата. Тя беше краче в мокра земя. Разпукал се нар срещу залеза. Бяла коприна срещнала вятъра. Също – игра на криеница. И на гоненица. Беше смях, трепкащ в гърдите му. И ярост ускоряващ пулса.

Тя нищо не разбираше и се ядосваше.

- Преведи го на български. Хайде! Защо си такъв?

Любопитството блеснало в съцветията на погледа ѝ го разсмиваше. Как да го каже на български, като не знаеше какво ще стане утре. Времето с нея изглеждаше – крехко и едновременно, когато я прегръщаше, сякаш сърцето му тракваше в нейното като другото парче от мида.

Двамата легнаха на тревата до огъня и се хванаха за ръце.

- Погледни нагоре – посочи небето Насим.

 

Надя вдигна очи. Над главите им някой беше сътворил многоъгълна градина. Тъмносиньо небе – оградено, очертано от всички краища с черни върхове, а в средата цъфтяха луната и звездите. Те светеха така ярко, мигаха, надпреварваха се да зреят и Надя като се загледа, реши, че ей тази – ярката! А също и там онази – мигаща като салкъм с роса в градината на Господ! Или от другия край, дори навсякъде по цялото небе се раждат други, хиляди, още по-сияйни, още по-големи и аха, само да духне лек бриз, те ще започнат да се ронкат отгоре им и да парят в шепите, като грозде, напечено от слънцето. 

 Конят пасеше наблизо. Хръс – хръс – хръс. И земята, и небето се притискаха така близо едно до друго. А между тях бяха те двамата. 

 

- Светни, но само за малко. – помоли го Найдена, след като тъкмо се беше върнала от гората.

Насим я освети. Тя лежеше на тревата. Бялото лице светна в зениците му като звезда. Косата – от атлаз. Розовата уста. Бялата шия. А по шията наредени една до друга къпини, като колие. Тя размърда устни.

- Ако шавна, ще се търкулнат.

- Не шавай.

Арабинът хвърли включения фенер настрани и се наведе над устата ѝ, смяташе да я вкуси, но се спря. Надя беше омагьосана от очите му. Къпините се търкулнаха. Тя се повдигна, опитвайки се да достигне устните му, но той се отдръпна.

Желанието в очите на Найдена наподобяваше онази скрита дивост, която виждаше в Алтафина, но някак по-светло го гледаха тези очи, по-весело, с невинност, която му действаше тъкмо обратното. Идваше му да зарови пръсти в нейната коса. Да изтръгва нежно целувките ѝ, една по една. Да ги пие и да я накара да шепти името му в несвяст.

- Какво има? Сърдиш ли се? – учуди се тя, когато Насим легна до нея и въздъхна.

 

Какво разбираше тя от тези неща? Всичко беше още детско в нейната глава. Както редеше къпинки по вратлето си, също така и не съзнаваше какво волско търпение трябва да носи той, за да не извърши някоя глупост, заради която да съжалява.

 

- За какво да се сърдя, Найдена? – питаше сякаш звездите Насим и говореше на Надя, все едно са го отвлекли горе.

- Не знам, мисля си, че е възможно да не ме харесваш повече.

- Защо реши, че не те харесвам повече?

- Защото ме смяташ за малка. – тя направи пауза и довърши: Аз скоро навършвам деветнайсет.

Насим се разсмя и се повдигна на лакът. Много добре беше разбрал на колко години е още в барчето с ходжата. Затова му стана още по-весело като я чу как нелепо го лъже.

- Колко навършваш, я кажи пак? – надвеси се над нея, готвейки се да я гъделичка.

            –Казах ти, след три дни…Ах! - Тя усети пръстите му да боцкат по извивките. И докато нейният къпинов дъх се смееше по лицето му – успя да каже:

- Не лъжа! Стига си ме подценявал!

- Подценявал! Какво значи това?

Тя се повдигна и седна. Сега изглежда трябваше да му разяснява, дори и най-прости думи.

- Какво значи, Найдена? – ръкомахаше Насим към нея. – Говори!

- Значи това, че ако ти ме мислиш за глупачка, това не значи, че съм такава. И няма нужда да жестикулираш така, не си в концертна зала.

- Ах! Найдена, спри. Спри вече! – очите му бяха пламнали. - Пак искаш да ме нервираш. Това ли искаш, а? – опитваше се да я хване за ръцете, но тя ги дърпаше.

Как можеше да се държи с нея, все едно е някоя седмокласничка? – питаше го тя след малко. Идваше й ей сега да си тръгне сама към вкъщи и повече никога да не го види!

- Хей, хей, успокой се. Ти си била много лоша, като се ядосаш, а?

- Не съм лоша.

- Напротив, напротив. Добре, ето. Ще ти кажа нещо. Само замълчи за малко. Аз съм живял малко повече от теб. Разбираш ли? Четиринайсет години повече от теб. – Надя не отговори. – Аз се страхувам, да не ти направя проблеми. Мисля за теб. Искам да си щастлива, да те карам да се усмихваш всеки ден, но трябва и да се грижа за теб, разбираш ли? 

Тя мълчеше. Да не е неин баща, че да се грижи за нея? Ама че глупост! Тя беше голяма, но проблемът съвсем не беше във възрастта. Той просто не я приемаше сериозно. А тя го желаеше тук и сега. Веднага! Чувстваше се напълно съзряла и не искаше да отлага повече.

- Аз не зная колко още ще живея – търкулнаха се думите. Тя дори не усети кога.

- Какви ги говориш, момичето ми? – наведе се към нея. - Аллах, прости ми - вдигна ръце към небето - но ти нямаш още осемнайсет! Тук ще ме вкарат в затвора за такова нещо! Ами баща ти, ами майка ти, ако разберат? Какво ще стане с нас?

Надя го гледаше с големите си сини очи. Не искаше да мисли за после. Нямаше после. Той разглеждаше чертите на лицето ѝ, изписаните, тъмни вежди, нослето, сладките пухкави устни. Всичко ѝ беше хубаво, а как не можеше да го разбере като човек! Миналият път му спомена за тръгване, но ето и сега. Макар че отвън приличаше на жена, не можеше да се вярва на едно разглезено дете…

Арабинът потърси цигарите си. Надя видя, че са му паднали от джоба и му ги хвърли в скута.

- Ето, дръж. Трови се, щом искаш! 

Стана в същия момент, изтърсвайки къпините от себе си, обърна роклята над главата си и влезе във водата. Насим се обърна смаян. Водата обгръщаше прасците, бедрата и нагоре… Аллах! Помисли си той, аз съм най-големият глупак! Имаше ли такова чудо, толкова много да я желае, че да го е страх да я обладае? Легна на тревата и погледна небето. Голям грях, голям грях – повтаряше си. Ами, ако момичето не беше чисто? Ако само си играеше с него, а вече някой друг го беше изпреварил? Насим побесня.

- Найдена, излез от водата. – провикна се той. Тя плуваше във вира. Водата клокочеше от върха на планината спокойно, падайки на етажи, като се провираше между скалите.

- Защо?

- Излез за малко. – повтори.

Момичето се показа от водата лазешком и дръпна роклята от брега, за да се покрие.

- Махни я!

Тя го наблюдаваше без да помръдва, защото в този момент Насим я гледаше някак заплашително. Не знаеше вече какво да очаква от него.

- Казах да махнеш роклята, просто я хвърли настрани!

Роклята падна от ръката.

- Да, точно така. Сега ела към мен. Не се страхувай. Ела, ела.

Смутена тя се приближаваше към него, докато закриваше гърдите си с ръце. Стъпваше по тревата. Мислеше, че земята се олюлява след стъпките. А зад нея спускащата се вода не спираше да ромоли във вира. Какво искаше от нея? И защо гласът му беше способен да я накара да се подчинява, без това да я кара да се чувства слаба.

- Отпусни ръцете си, Найдена. Представи си, че съм твоето огледало и върви към мен бавно, без да забравяш, че ме няма. Само ти и твоето огледало сте.

- Защо? – спря се тя.

- Просто го направи.

Надя затвори очи. Така почувства голотата си поносима.

- Да, изплашеното ми зайче. Отпусни се. Точно така.

Изваяното ѝ като на богиня тяло стапяше черното в очите му, но обратно – неговия тон я заливаше с все повече увереност. Бавно изплуваха от тъмнината раменете, гърдите, кръста, хълбоците, ханша, бедрата... Насим не можеше да мигне. Светлосенките преминаваха с походката, рисувайки извивки по млечнобялата кожа. Ветрецът подухваше в косите.

Искаше да даде урок на Найдена, но и едновременно да разбере дали само не се забавлява с него. Той се приближи към нея. Тя беше съвършена. Но ако сега я целунеше, мислеше си арабинът, тук щяха да осъмнат и утре беше свършено с него.

 

- Отвори очи. Огледай се в мен. Виж ме. Какво виждаш, отговори ми?

- Много е тъмно. – оправда се тя.

Той се наведе и взе прожектора. Подаде го, за да светне в лицето му за малко. Надя се шокира. Беше напълно полудял.

- Светни и се вгледай мен. – повтори. – Какво виждаш?

Момичето неуверено наклони, а после насочи прожектора в лицето му. Той я гледаше, като през онези стъкла в затворите. Сега приличаше на престъпник.

- Виждам човек в затвора.

- Какво? Ах! Надя! – Защо ме караш да се смея. – Вярно, така се чувстваше на моменти. Като затворник, окован от красотата ѝ. Но не това му се искаше да чуе.

- Добре, помисли. Друг освен затворник виждаш ли?

- Да. Харесвам те. – изтърси след кратко затишие. Нямаше идея как да му обясни желанието, преминаващо през тялото ѝ. 

 

- Добре погледни ме в очите. Правила ли си някога секс, Надя? Била ли си с друг мъж, преди това?

-  Не съм, но искам. 

- Добре, достатъчно! – каза рязко. Целувката му беше вяла. Тя искаше да го попита нещо. - Хайде, облечи се. – измърмори, обръщайки се през рамо. И тръгна да отвързва коня.

 

 Момичето все така стоеше. Тя не разбираше за какво бе всичко това, след като накрая не доведе до нищо. Почувства се срамно гола. Оскърбена. Обидена. Изоставена.

 Насим не искаше да се обяснява. Щом тя дори с фенерчето не успя да познае в очите му колко е специална, да усети неговите стаени копнежи, уязвимата му душа, желанието да я направи своя, то може би тя нямаше да узнае това и на светло. Той загаси огъня. Тя потърси роклята си. Намери я след малко. 

Гледаше я как се облича. В краищата косата ѝ беше мокра. Цялата трепереше. Какви ги вършеше? Той се приближи и я загърна нежно с якето си. Тя се сгуши като мокро пиле в ръцете му. Не дишаше. Всичко щеше да му прости, само да не я пуска повече. Да не я кара да се чувства отхвърлена, недостойна, уязвима. Вътре в гърлото я пареше буца. Него също. Той я нацелува по лицето, тя плачеше. Устата му беше солена от сълзи. Ах! Идиот! – си повтаряше. Какъв идиот! Какво направи? Как изобщо допусна да се случи всичко това и колко е часът?

 

 

 

- Повече няма да ми казваш тези думи, Найдена. – съобщи арабинът след известно мълчание, докато вървяха обратно към римския мост, а коня ги следваше.

- Кои думи?

- Не искам да те виждам повече, тръгвам си, напускам те и бля, бля! Не можеш да си тръгваш всеки път, като се ядосаш! Не съм кукла да си играеш с мен!

- Нито пък аз. – пресече го тя.

- Тогава ми обещай, първо да обмисляш думите си, след това да ги изричаш.

- Ще се опитам, добре, добре... въздъхна тежко. - Само не искам да се караме повече, може ли?

- Дай целувка.

 

 

 

(следва)

 

 

 

 

» следваща част...

© Силвия Илиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Здравей, Танче, малко се откъснах от историята, захванах се с други неща и все не ми остава време, при първа възможност ще я продължа. Поздрави сърдечни.
  • Силве, кога ще продължи тази интересна история??
  • Ех! Благодаря ти, Иржи. Наистина и аз започнах да си притеснявам, че героят вдъхва твърде много доверие. Той накрая и Гошо ще вземе да го хареса за зет 😁. Хубава вечер, Иржи, благодаря ти от сърце! 💗
  • Не напразно изчаках малко с коментара си! Прочетох го втори път и след всяка част мислех, че тя е най- хубавата, но за тая...нямам достатъчно думи, Силве!! Ако беше снощи, нямаше да мога да заспя, толкова емоции, спомени събуди в мен! За да направиш толкова сравнения, те не са измислени, просто познаваш усещанията от : рамо, ухаещо на смокиня, на хляб неразчупен, на разпукал се нар срещу залез, на шепот на дъжд в листата или, че в средата цъфтят луната и звездите и т.н. и т.н.Неповторима си! Също си изградила образи, колкото и обаятелни, толкова и истински, а тоя на Нисим, заслужава уважение... Съществуват ли днес толкова чисти и отговорни разсъждения? Вече не мога да предсказвам края и като всички...чакам ти да го направиш!
  • Благодаря сърдечно, Смути. ☀️
    Боре, добро утро 😉.
  • Ще ги удържиш, Силве, че нови приключения ги чакат. 😉 Лека нощ!
  • И аз да наваксам с четенето, че поизоставих.
    Увлекателно и колоритно е, Силве!
  • Здравей, Боре, много, много благодаря. Голямо приключение беше и за мен! Ще видя как да удържам два фронта. Не е лесно 😀😁. Усмивки и слънчев ден!
  • Удоволствие голямо е за мен да съпреживявам срещите на Надя и Насим. Вълнуващо е докато се потапям в техните емоции да се връщам в моите спомени за първите тръпки. Хубаво е, Силве и очаквам с нетърпение нататък. 🌹❤
  • Благодаря ти, Лиде, удоволствието е мое, а оценката ти е допълнителна радост към него. Винаги забелязваш детайлите. 🌹 Хубава вечер ти желая!
    Зиг, по много причини и аз ти благодаря. Но най вече, че познавам толкова непринуден и стойностен човек. Благодаря за споделянето и хубавите думи! ❤
    Деа, ти и твоята поезия ме карат да попадам в друг мечтан свят. За мен е радост, че си тук. ☀️🌊
    Благодаря за любими 🍀.
    Приятели, развълнуваха ме отзивите, присъствието ви, емоцията. Знам, че тази част е двойно по-дълга от другите. Също и за това благодаря. Хубава вечер на всички!
  • Все едно бях там - чувах, виждах, усещах... Браво, Силви!

    И после...?
  • Нямам думи, влюбен съм в тази част… по много причини, които и да искам, не бих могъл да обознача с точност… 😍 Браво, Силве! Магьосница си.
  • Много богато художествено описание: с шумове, с ухание, дори с вкусови усещания... и емоции, емоции...
  • Прегръдки, Танче! Благодаря ти за хубавите думи! Отивам сега да събера два-три чувала със слънчоглед на село, връщам се и продължавам.
  • Продължавай да пишеш все така красиво и вълшебно!!!
    Прегръдки!
  • Благодаря ти, скъпа Жени, че си тук! 😗
  • Само да ти кажа, че чета...
  • ☀️Добро утро, приятели!
    🌹🌹🌹🌹🌹❤Мария благодаря ти много, даваш ми крила и това сърцебиене, от което всеки автор има нужда. Нямах представа, че звездопадът може да се усети и с дробовете, докато диша . Нямам думи да изразя вълнението си. ❤ Силна прегръдка!
    ☀️ Вале, благодаря ти🌺. Радвам се, че си тук.
    Танче, здравей, благодарности, че се спря! 🌸
    Георги, благодаря ти за отделеното време, за мен е радост да те видя.
    Благодаря за поставянето в любими 🌸🌸🌸.
    Приятели, желая ви слънчев ден!
  • Следвам.
  • Много хубаво!
    Поздравления!
  • Продължавай, Силве...
  • Любовта тук ухае на притаена свенливост и дръзка мечтателност; на емоция, която иска да съблече забраните; на девича изящност, готова да се подчини на пламналата страст; на неразцъфтели мечти в полето на чувствата; на душевен звездопад, осветил очакването в разширилите се зеници; на Божие присъствие в стъпките по зелената трева; на сърцебиене, обагрило всяка секунда от нетърпеливото очакване на излишния разум; на.......................... Силвичка, дори не подозираш колко прекрасно пишеш и как като магьосница инплантираш гейзера на твоя талант в моята творческа същност! Обичам те като част от мен, без която не мога...
  • То и аз така, докато пишех. Цяла нощ. Имах нужда от кръвопреливане 😄. Благодаря ти много, Надюш!
  • Тук съм и не дишам, за да не разваля магията...
  • Еха! Това всичко това за мен ли е? Благодаря ви от сърце, много много, много, Пепи, Мини, Скити, Тони и Дани! За мен е радост, че сте тук.
    Сигурно съм пропуснала някоя, понеже цяла седмица ми се блъскаха в главата като пеперуди в лампа 🙂 всички тези мисли и впечатления. Най накрая успях да ги уловя с мрежата и да ги пусна да летят тук. Искрено се радвам, че сте ги усетили. Вероятно има и недостатъци, но като цяло и аз този път съм доволна(почти). Прегръдки на всички! Благодаря.
  • Браво!
  • Красота! И на най-интересното - пауза. Ще чакам продължението. Със затаен дъх прочетох тази част. Благодаря ти, магьоснице, за удоволствието!
  • Прочетох със затаен дъх!
    Невероятен разказвач си!
  • Да знаеш,Силвия, с каква наслада го прочетох,толкова хубаво си описала душевните им настроения и желания и на двамата,че сякаш присъствах на срещата им. И природните картини са, като мехлем, подсилващ прекрасния миг.Поздравявам те за таланта!
  • Благодаря, Пепи 🌺.
  • Чудесни диалози!
    Поздравления! И аз усетих къпиновия дъх 🌼
Предложения
: ??:??