Да браниш сърцето си

Извинете, ако ми позволите, може ли да снимам къщата Ви? Няма друга такава в града. И колко е стара, почти цял век! – помолих я с риск да прозвуча натрапчиво.

Когато я срещнах в онзи горещ ден, тя наближаваше деветдесетте, но в душата си пазеше детска любов и доброта, и някаква изключителна носталгия. Едва ходеше, чуваше слабо, но пък очите ѝ - тези широко отворени зелени очи – все още жадуваха за други очи. Учителка по професия, нейните слова винаги бяха премерени и звучаха красиво. Излизаше най-много веднъж на ден, до близкия магазин да купи хляб и да размени някоя дума с човешко същество освен магазинерката, ако имаше късмет. Аз тъкмо бях започнала да се интересувам от историята на моя роден град и четях книги, свързани с това; заплесвах се по старите къщи в малките улички близо до центъра, чудех се кой ли живее там, какви ли съдби са се преплели зад стените, какви драми и радости може да разкаже лентата на тяхното съществуване. Надничах в дворовете, където пролетно време цъфтят праскови, лете - рози, а наесен – хризантеми, и си представях детските игри, звънкия смях и семейните вечери на дългата софра.

Чу молбата ми и не трябваше да я убеждавам повече, дори се зарадва, че някой си говори с нея. Влязох в двора, а тя ме последва. Започна да ми разказва за семейството си - бежанци от Кукушко, майка ѝ, баща ѝ и неговата майка бягали от мъченията и насилствените опити да ги накарат да се признаят за гърци, да спрат да говорят на български, да не ходят в българската църква, а децата им да посещават гръцкото училище. След опожаряването на Кукуш през 1913 година там вече нямало място за българи, особено за младо семейство като майка ѝ и баща ѝ. Свободна България от Петричко нагоре била мечтаното спасение за тях, въпреки че с изгаряща болка оставяли родната къща и земята, която ги хранела и пазела.

Дошли в града през 1921 година - в една септемврийска нощ - с два куфара покъщнина и дрехите на гърба си. Пренощували в овощните градини в покрайнините, като с риск някой страж да ги подгони, яли от сочните ябълки и месестите кайсии, наквасили жадните си устни с вода от Сапунджи дере, а на сутринта започнали да обикалят улиците в търсене на роднини. И не минало много време, преди да ги открият - защото не били първите, които бягали от Кукушко. Братовчедите им преотстъпили една стаичка два на три метра, да прекарат зимата там. Баща ѝ работел по строежи, а майка ѝ и баба ѝ вземали надомна работа - шиене, чистене на вълна, предене, тъкане. Било тежко време, но поне имали покрив над главата и били сред свои.

С първите кокичета баща ѝ тръгнал да търси парченце земя, на което да свият гнездо. Молил, разпитвал, опитвал се да стигне до кмета и до общинския съвет, но без успех. Много хора по онова време били без дом, и списъкът от чакащи за парцел бил дълъг. Тъкмо да се отчая и да тръгнат към някой близък град да си търсят късмета, дошъл една вечер съседът и му подшушнал, че еди-кой си общински съветник строи голяма къща за щерка си и спешно му трябва зидаро-мазач, че неговият се разболял тежко. Баща ѝ едва дочакал да се съмне, и вече бързал към строежа да се цани за работник. Общинският съветник го харесал и го взел. След две-три седмици, видял го, че работи съвестно и с голям устрем, решил да го разпита откъде е, как живее, има ли семейство. Баща ѝ си излял цялата мъка, нямал какво да губи, както се казва. Той поклащал глава с разбиране, но нищо не казал.

Като бил завършен строежът през април, дошъл и му дал в ръката един лист хартия. На него пишело, че вече е собственик на половин декар точно зад градската минерална баня. Баща ѝ не можел да си намери място от радост. Майка ѝ и баба ѝ пък започнали трепетни планове как ще подредят къщата, как ще засадят градинката отпред и ще отгледат децата и внуците на двора. След една седмица баща ѝ и братовчед му (този, при който прекарали зимата) сковали на двора на парцела една барачка, уплътнили стените и покрива – да не мокри вътре, като вали – и тримата се пренесли там. На първата им вечеря на пода, с купички от издълбани тикви цигулки и грубо издялкани дървени лъжици, докато яли бистрата супа с малко картофи и зелен лук, и тримата се разплакали. Заредили се дните, живеели все така бедно и скромно, но благодарни за всичко, което имат. В следващите години работели тютюн – лете на полето, зиме в някоя от фабриките, за да съберат достатъчно пари за къщата. Проектирали я с два входа, отляво за баба ѝ, отдясно за младото семейство, защото "свекърва и снаха не трябва да живеят под един покрив, да не се карат".

Докато ми разказваше това, тя също се разплака. Връзката ѝ с рода и семейната история беше толкова силна, че дори образи от времената, когато още не е била родена, я вълнуваха дълбоко и тя бе готова да брани честта им до смъртта си. Попитах я дали живее сама. Каза ми, че не е успяла да се задоми; допреди пет години брат ѝ бил жив и живеели заедно, но починал внезапно от сърдечен удар. Сега наследниците му я уговаряли да блъснат къщата и да построят жилищна кооперация, с каквито беше пълен градът – на няколко етажа, от стъкло, бетон и пластмаса, с гаражи в подземието. Тя не била съгласна. Предлагали ѝ също да отиде в дом за възрастни хора, където щели да се грижат добре за нея. И това отказала. Накрая спрели да говорят за къщата и спрели даже да идват да я виждат.

- Те нямат никаква връзка с тази къща и с този род. Те никога не са живели тук. Пръснати са из цяла България и даже в чужбина. За тях това са четири стени, обвити в прах и вехти далечни спомени за дедите им. За мен обаче това е сърцето ми. Не мога да си представя как ще я блъснат и ще трябва да се пренеса в нова лъскава сграда, построена върху сълзите и потта на баща ми. Докато съм жива, ще стоя тук и ще браня сърцето си. После да правят, каквото намерят за добре.

След този разказ бях безмълвна. Направих няколко снимки на къщата, която, също като пазителката си, беше цялата в бръчки и петна на времето. На тръгване ѝ казах:

- Трябва да запишете семейната си история, да остане в паметта на хората.

Когато след повече от година минах отново покрай къщата, портите бяха заключени с верига с катинар, а на дървените дъски висеше некролог. Последният час на сърцето ѝ беше ударил. Бащината къща - празна и беззащитна. Пазителката ѝ вече я нямаше и тя очакваше съдбата си - безлична жилищна кооперация - на няколко етажа, от стъкло, бетон и пластмаса, с гаражи в подземието.