Доволна ли си сега?

 Доволна ли си, когато изпълни дълга си?

 Доволна ли си, когато най-сетне края настъпи?

 Края на онази искреност, онази свързаност, в чиято греховност тъй непреклонно вярва?

 Свързаност, която тъй мощно разпалваше пламъчето на смисъл у теб. Тъй ярко пробуждаше спящата истина вътре в теб и с всичката си чистота оголваше дълбините, скрити и заровени в душата ти, далеч от света, далеч от хората, далеч от опасността. Свързаност, която се чувстваше тъй правилна, тъй безкористна, тъй истинска. Свързаност, която дълго вярваше, че не би могла да съществува. Свързаност, от която ти се уплаши.

 Доволна ли си, когато проклетата ти двойственост най-накрая бе принудена да заеме едната страна? Принудена от собствените ти жалки стремежи да бъдеш господаря на собствената си неизбежност, та да не би случайно да изпуснеш от ръцете си контрола, чрез който заблудено си мислеше, че управляваш чувствата си, състоянията си, решенията, които взимаш, последствията, потока на случванията в живота ти. Какво си мисли? Че да бъдеш осъзнат и зрял човек означава да се водиш единствено от проклетия разум и да плюеш по петите на чувственото, искреното? Колко жалко. Та виж докъде се доведе. Виж докъде измаменият възрастен у теб те доведе. Измаменият възрастен, който си мислеше, че така е „редно“, че така е по-добре. По-добре за кого? За бедното повредено дете у теб, което непрекъснато ти шепне „опасно е, стой далеч“. Бедното повредено дете у теб, което винаги се уверява, че онази бариера нивга не бива прекрачвана. Че е опасно, че хората са опасни, света е опасен, а някому да се доверяваш повече от необходимото е елементарен пристъп на слабост, ход, обречен да завърши с разруха. Онази бариера, която щом някой доближи твърде близо, щом някой опита да встъпи отвъд нея, ти автоматично правиш стъпка назад, ала сякаш воден от нечия чужда воля. Страха, недоверието, непонятното, несигурното, опасността –  горивото, което захранва твоята самодостатъчност, потребността да бъдеш автономна, освободена от принадлежност. Горивото, което захранва нуждата да държиш потока от случвания под опеката на своя контрол. Да знаеш, че нищо не ще ти убегне, да знаеш, че властваш над собствените си емоции, над собствената си уязвимост.

 И какво си помисли…че това е зрялост? Че така е редно? Помисли отново. Свързаност, която така силно разклати основите ти, че почти щеше да те събори. Щеше да събори онези лъжливи бариери. И това те уплаши. Какво, бедната ти, щеше да правиш, ако все пак бе допуснала някой да се докосне до истината, до онова, което си? И въпреки това, проклетата двойственост у теб така усърдно те тласкаше в другата посока. Свързаност, от която имаше нужда, свързаност, която караше душата ти да пламти, да беснее, да трепти, да…чувства. Свързаност, която отключваше онази врата, чийто ключ си мислеше, че отдавна бе изгубен. Но той не беше изгубен. Ти сама го бе скрила, пазеше го така зорко, та да не би в грешните ръце да попадне. Ала ето че проклетото повредено дете у теб реши да си върне обратно този ключ, да те нахока, задето тъй лековерно си се съблякла и да ти напомни, че опасността дебне. И възрастният реши да вземе нещата в свои ръце, реши да си повярва. И така той убеди те, че това е разумното, зрялото, редното, че така „трябва“. Ала истината, реалността бе далеч от тази твоя мътна заблуда, вилнееща в главата ти. Всичко бе плод на твоята повредена въображаемост. И ето, че тази жалка плесен у теб победи във войната. Войната между истината и заблудата.

 Сама сложи край. Сама се бореше да изпълниш някакъв си дълг, който бе една жалка илюзорна въображаемост, съставена от онази повреда, бесуваща вътре в теб.

  Доволна ли си?