27.12.2013 г., 20:52 ч.

Да имаш и да нямаш 

  Проза » Разкази
1142 0 1
4 мин за четене

Да имаш и да нямаш

            Бях минавала милиони пъти по тази улица. Никога обаче не се бях замисляла, че там, долу в краката на всички хора, където рядко някой би погледнал, стоеше едно момиче. Не беше по-голяма от мен, нито с нещо по-различна от останалите хора, но тя стоеше там всеки път, когато минавах по тази улица. Винаги я бях заобикаляла, без дори и да я забележа, защото все бързам за някъде. Но днес, ден като всеки друг ден, аз се спрях.

            Доближих момичето, което беше покрило себе си със старо скъсано одеяло и сложила пред себе си малка чашка, в която имаше само жълти стотинки. Хората могат да бъдат много сурови с онези, които нямат пари, затова аз извадих от джоба си и оставих 5 лева. Знаех, че те далеч нямаше да са достатъчни, но дори и малкото би било повече от нищото. Момичето вдигна главата си и тогава видях едни големи сини очи, които се открояваха от тъмната ù коса. Когато ме погледна, аз видях най-искрената усмивка на света, казваща повече от хиляди думи.

            Мина се време, може би седмица или две, но отново ми се наложи да мина по позната улица. Спомних си за случката ми последния път и с огромно удоволствие видях онова момиче, което все така стоеше сгушена пред малката чашка за стотинки. Отново извадих пари и ги оставих, но този път реших да я заговоря.

-    Добре ли си? – попитах я, осъзнавайки, че тя може дори и да не ме помни, но когато вдигна главата си, тя се усмихна.

-    Добре съм, студено е, но всичко ще бъде наред. – нейните думи сякаш отекнаха в съзнанието ми.

Имаше толкова много бедни хора на улицата, но аз си бях избрала именно това момиче. Нейната усмивка, искрена и благодарна, ме караше да се почувствам егоист в собствения си свят. Аз имах дом и семейство, а тя имаше улицата и онова старо одеяло.

Наближаваше Коледа, а сърцето ми се разкъсваше. Чувствах се длъжна да помогна на онова бедно момиче. Вместо да купя непотребни скъпи подаръци за моите близки, можех да помогна на някого, на когото биха били полезни малко пари. Затова реших за Коледа да покажа, че наистина могат да се случват чудеса.

Отидох на познатото място, където само преди няколко дни бях видяла бедното момиче. Тя беше все още там, все така самотна и отчуждена от света около нея. Спрях се и се огледах. През мен минаваха хора, забързани и безразлични към онова, което стоеше пред очите ми. Това момиче, което никой не забелязваше, стоеше и просеше за малко щастие, за малко радост в този студен свят. Хората просто отказваха да приемат, че в техния егоистичен и материалистичен свят, ги имаше онези бедни хора, които имаха нужда от малко доза човечност.

-    Не ги обвинявай… - чух гласа на момичето в далечината. – Техните очи са затворени за реалността. – тя се усмихна към мен.

-    Защо не се опиташ да им покажеш, че ти не си невидима? – попитах я, макар вече да се чувствах гузно заради глупавия си въпрос.

-    Защото всеки живее в собствен свят. – момичето стана и хвана ръката ми, в която стисках парите, които исках да ù дам. – Знам защо си тук и не искам да взимам парите ти. Аз бях като теб, просто лошите неща в живота са безплатни. Така че бъди благодарна за това, което имаш. – в нейните думи аз открих нещо, което може би никой обикновен човек не би могъл да каже.

Въпреки това, което каза, аз оставих парите в нейната чашка. В живота имаше и по-важни неща от моето материално богатство. Дълбоко в себе си аз се гордеех с постъпката си, но знаех, че този малък жест на човечност нямаше да промени света. Когато направиш равносметка на това, което имаш, осъзнаваш, че твоето богатство не струва нищо, ако няма щастие, любов или някого, с когото да го споделиш. А това момиче, което макар и да нямаше нищо, имаше повече от мен. Тя живееше в реалността и не мечтаеше за нещата, които не можеше да има.

В този голям град на мечти е трудно да усетим истинска радост. Аз обаче, за пръв път през живота си, се чувствах щастлива. Вече не бях просто поредното лице от тълпата, защото аз имах очи, които виждаха онези невидими хора на улицата. Бях се докоснала до един нов свят, където макар и бедни и мръсни, хората бяха истински щастливи. Най-накрая аз видях реалната цена на това да имаш и да нямаш. 

© Цви Д Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??