Често хората искат да върнат времето назад и разбират колко много се нуждаят от някого, когато той си е отишъл и е останал спомена след него. Никога не съм искала да върна врмето назад, за да се повтори даден момент, но за пръв път в живота си искам да направя това. Но не мога... надявам се, че когато разкажа тази история, до известна степен ще се върна в миналото и за да дам нещо на някого... макар и вече да е късно.
Никога няма да забравя лятото на 2003 г когато с моите приятелки от детство Ана и Дари отидохме на море, придружени от техните приятели Иво и Ники.
Истината беше, че изобщо не исках да съм с тях, защото само щях да развалям настроението им, тъй като моят свят беше свършил преди 6 месеца, когато се разделих с моята първа истинска и голяма любов - Димитър. Митко беше най-красивото нещо, което някога ми се беше случвало. Най-нежният и прекрасен мъж, за който може да си мечтае едно момиче. Но когато си на 19 г животът може да ти поднесе какви ли не изненади. След 2 години, на които се дължаха най-сладките мигове от живота ми с Митко, ние се разделихме, тъй като той просто един ден ми каза че... не иска да е с мен... без причина, без нищо... просто си отиде. В него миг аз престанах да се чувстам жива, слънцето се скри някъде далеч и по никакав начин не мога да опиша какво ми беше. Можех само да плача и да се моля на Господ да върне радостта от живота ми - Митко! Толкова го обичах... толкова го обичам!!! Фактът, че съм жива, дължа на Ани и Дари, които ми помогнаха поне да започна да излизам отново и да се уча... да дишам без него. Може би ако не бяха те, още щях да правя това, което правех в първите месеци - да лежа в нас на пода и да прегръщам нашата снимка, която той вероятно вече беше изхвърлил.
И ето ме сега след 6 месеца тук, във Варна, с моето семейство - приятелите, без които не мога. Всички дойдоха с надеждата да преживеят една незабравима почивка, без мен, аз исках да съм си в нас сама със спомените си.
Настанихме се в къщата на един братовчед на Иво, който не живееше там. Беше ми все едно къде ще съм...
Първата вечер излязохме на един крайбрежен ресторант. Не мога да отрека, че ми беше приятно, вечерта беше топла, с лек ветрец, който ме галеше и ми напомняше за едни други ръце и едно друго време.
Към средата на вечерта на една от съседните маси дойде мъж на средна възраст, около 40 годишен, облечен в черен панталон и бяла риза, чиито ръкави бяха навити до лактите... От далече си личеше, че тази особа не беше случаен човек и това още повече се потвърди от отношението, което получи от целия персонал на заведението. Той седна на масата си, а на входа на заведението остана един едър, доста впечатляващ мъж да наблюдава - охраната на непознатия. Времето, за което беше донесена храната на мъжа беше смешно кратко в сравнение с целия половин час, който се наложи да чакаме ние. Когато сервитьорите отрупаха с блюда привличащата внимание личност, в единия край на масата му сложиха ваза, а в нея красива червена роза. През ума ми мина, че няма как такъв мъж да не има до себе си и също толкова впечатляваща жена, но мина около час, когато отново забелязах, че мъжът все още е там сам, а цветето - неподарено.
Моята компания се забавляваше добре, но в един момент останах сама на масата си, а двойките до мен станаха да танцуват. Никога няма да забравя този миг, когато най-неочаквано зад мен се подаде една мъжка ръка и един глас с доста натрапчив италиански акцент ме покани да танцуваме. Не помня как, но вече се намирах на дансинга, вкопчена в силна мъжка прегръдка и леко замяна от нежен мъжки парфюм. За пръв път от толкова време не се отдръпнах и се почувствах спокойна и отпусната в копманията на мъж, който допуснах доста близко до себе си.
Патрик Суейзи - She`s like the wind, любимата ми песен, на която танцувах с друг, при това непознат.
Секунди по-късно Маркус, така се казваше джентълменът на вечерта, ми подари розата, която цяла вечер седя във вазата и бързо ми обясни, че всяка вечер на неговата маса стои по една червена роза, предназначена за дамата на сърцето му, която чакал цял живот. ‘Много хитро' - помислих си аз, най-вероятно много девойки се бяха вързали на номера му... но все пак умен ход, придружен от подходящи думи.
След като отговорих на въпросите на приятелите ми кой е мъжът, който всички гледаха и всичко останало, бях поканена от Маркус на една вечерна разходка. Не исках, но за какво са приятелите, ако не те накарат понякога да направиш нещо против волята си с цел ‘че е добре за теб'.
Не бях особено притеснена, че в полунощ се разхождам по плажа с непознат, ако трябва да съм искрена, ми беше все едно какво ще се случи с мен, отдавна не чувствах болка или страх.
Разходката беше много приятна за моя изненада. Маркус по някакъв странен начин ме предразположи да говоря и аз за части от секундата му бях разказала целия си живот и за... Митко - краят на моя 19 годишен живот.
За пръв път споделях с мъж и ми олекна, когато получих разбиране и... мъжко рамо, на което поплаках. По-късно Маркус ми разказа за себе си. Нямаше деца и никога не се беше женил. Целият му живот се състоеше в работата да строи сгради, които след това продава. Нямаше семейство... нямаше и роднини, по думите му разбрах, че е самотен човек, чието богатство са не само парите, но и приятелите. С тъга ми разказа, че когато бил на 28, за пръв път се влюбил истински, но жената на живота му откраднала пари от него и при опита й да избяга починала при самолетна катастрофа. Оттогава той престанал да се привързва толкова бързо, но тайно вярвал, че ще срещне голямата си любов.
Замислих се за момент, че винаги съм искала да срещна човека, с който искам да бъда сега и с него да прекарам живота си, с който да имаме общи спомени и малко се натъжих, когато си представих колко зле бих се чувствала след още 20г аз да чакам човека за мен.
Маркус ме прегърна нежно през раменете и продължихме да се разхождаме по плажа. Не се отдръпнах.
В три сутринта бях пред къщата, в която бяхме отседнали, а дори не исках да влизам... беше ми приятно да съм с този мъж. Маркус ме целуна нежно по бузта и каза:
- Знаех си, че някога ще те срещна!
Изтръпнах при тези думи. Бях наранена и изоставена, не бях готова за нов живот с друг мъж, мисълта че Митко не е до мен и някой друг може да го замести... откачах.
Думите му ми се сториха много странни, но може би беше време просто да излизам с някой, а Маркус беше идеалната компания... дори когато мълчах, той знаеше какво искам и ме разбираше. За една вечер той ме накара да се почувствам и жива, и разбирана, дори когато не казвах нищо. Разбрахме се да излезем отново.
Следващите няколко дни излизахме често, приятелите не ми се сърдеха, защото се радваха да ме видят, че отново правя опити да се усмихна. Маркус ме водеше на различни места. Ту в скъпи ресторанти, ту си правехме пикник на някоя поляна. Преживях незабравими мигове с него. Летяхме с парашут и балон, даде ми да карам частния му самолет, а след това ме научи да управлявам и яхтата му. Показа ми красивата триетажна вила, в която отсядаше през лятото, тъй като през останалото време от годината живееше в Италия и няма смисъл да казвам какви екстри имаше вътре. С Маркус не можех да скучая, той умееше да погъделичка правилно една жена, познаваше ‘тънкостите на играта'. Постоянно ми подаряваше цветя и ми правеше комплименти... не искам да кажа никога, но... се чувствах по много различен начин, Митко също умееше да ме накара да се чувствам добре, но го правеше по някъв хлапашки начин, докато Маркус, както се казва, имаше аромат на истински мъж. От него можех да очаквам изненада след изненада, така и се случи, когато в края на поредния ден, прекаран с него, той ме помоли за другия ден да се облека спортно и удобно. Зачудих се какво толкова бе замислил и останах силно изненадана.
На следващия ден Маркус ме заведе в дом за сираци в град Варна и там го погледнах с още по-различни очи. Този мъж не само имаше много пари, но той ги споделяше и с нуждаещите. Беше спонсор на няколко дома за сираци и пансиони за възрастни хора. Осигуряваше им всякакви удобства и спокоен живот. Бях щастлива да наблюдавам Маркус как си играе с децата, как те го прегръщаха и целуваха, как им помагаше да се облекат или ги хранеше... Маркус беше мъж мечта!
В късния следобед той ми показа новият строеж, в който беше инвестирал и ме помоли да направя нещо за него. На следващия ден имаше бизнес среща с едни италианци и ме помоли да го придружа, съгласих се, но малко остана да се скараме, когато започнахме да спорим относно облеклото ми - бях напълно против той да ми купи рокля и обувки от някой безбожно скъп магазин. Повече никой не ме пита за мнението ми - покупките бяха направени!
В края на деня Маркус ми обеща да идем на плаж, но внезапно се почувства зле и аз излязох с приятелите си. Не смеех да си призная но... ми беше скучно без него. За сметка на това дълго си говорихме по телефона, а през останалото време получавах съобщения, които ме караха да се усмихвам.
Маркус беше често в мислите ми, но сетех ли се за Митко, сълзите ми тръгваха сами. За мое щастие, Маркус беше до мен и потушаваше всяка моя буря от сълзи, виждах в погледа му, че малко го болеше понякога или може би ревнуваше за обичта, която пропилявах по някой, който не заслужаваше това, но не можех просто ей така да забравя една толкова голяма любов, която изпитвах към моето момче.
Дните минаха много бързо и единствената истина беше, че не исках да се разделям с Маркус. Можех да споделям и с моите приятели и знам, че щях да получа подкрепата им, но за кратко време Маркус ме научи да бъда разбирана по друг начин... той ме разбираше само по погледа ми, а имах нужда точно от това... не исках да говоря, защото болката се връщаше.
Два дни по-късно си стегнахме багажа и потеглихме обратно към Русе. Не исках да се разделям с Маркус. Последната вечер, която той ми подари, беше вълшебна. Когато ме покани, очаквах, че ще ме заведе в някой изискан ресторант, но вместо това, се озовах в частния му самолет и за един миг прекосихме България.
Маркус ме заведе на планина! Беше прекрасно, не знам от къде, но дори бе осигурил хеликоптер, който ни помогна да стигнем по-бързо... както често чувах от него ‘времето летеше и понякога не стига, затова трябваше да побързаме'
Там отседнахме в малка хижа, а след това Маркус ме заведе сред природата! Това са моменти, които никога няма да забравя. Седяхме на една висока скала, когато Маркус застана зад мен и ме прегърна.
- Никога не ме забравяй, мила моя, помни човека, който те обича до болка и в замяна не иска нищо, само да те вижда усмхната! Обичам те!
- Аз се връщам в Русе, ти - в Италия. Повярвай ми, разстоянието заличава чувствата. - тихо отвърнах аз и усетих, че ми е приятно да се сгуша в прегръдката му.
-Любовта ни... е като въздуха! Не го виждаш, но той съществува и е нещото, което ти дава живот, ако го няма и ти самият умираш.
- Красиви думи, но... аз не съм влюбена в теб, обичам друг.
Знаех, че думите ми дълбоко нараниха този прекрасен мъж... но не можех да го лъжа. Не бях влюбена... копнеех за Митко.
Върнах се в Русе. Градът беше същия... същите хора...
Животът ми започна да се върти в същата посока, както преди да заминем за Варна... с разликата, че често виждах Митко с новата му приятелка. Болеше ме, страдах... искаше ми се целият свят да заплаче с мен, за да разберат всички колко ми е тежко... но на човека, на който държах най-много, не му пукаше.
Дните започнаха да стават по-дълги и по-тежки, а вечерите още по-непоносими, имах нужда от ‘някой', който да е до мен, който да ме разбере, някой, който да има търпението да ме изслуша и да ми помогне да забравя. Просто исках НЯКОЙ до мен, исках нещо ново, исках да си върна живота...
И така, прибрах се поредната вечер в нас, сама, неочакваща да заваря никой... но понякога съдбата се намесва и... нещата се получават. Отворих врата на апартамента си и кого, мислите, заварих там?
Маркус, седнал на малкия ми диван, стоеше и ме гледаше мило... а стаята беше отрупана с цветя.
Следващите три дни за мен бяха отново изпълнени с живот... усмихвах се, забавлявах се... чувствах, че живея.
Маркус ми каза, че някакъв ангажимент го задържал в България, попитах какъв, но не получих отговор... Притеснявах се в такива моменти, когато той не искаше да ми каже нещо, все едно прикриваше умишлено нещо. Не ревнувах, но просто не бях свикнала този мъж да не отговаря на зададен от мен върос или... да замълчи.
Отново получих своята ударна доза сила от Маркус, вдъхна ми живеца, който губех, когато го нямаше.
И отново последната вечер, преди да замине, избързах с мое решение, за което по-късно горчиво щях да съжалявам.
Стояхме на кея, когато Маркус ме извъртя лекичко към себе си и ме погледна нежно, извади от джоба си малка кутийка и ми я подаде, отворих я и вътре видях годежен пръстен.
Беше ми минавала подобна мисъл през главата, но... не очаквах, че Маркус би ми предложил брак по толкова обикновен начин... и може би точно това харесвах в него. Когато очаквах блясък - получавах обикновени жестове, а когато се надявах на нещо скромно - получавах точно обратното. Точно това харесвах в него, изненадите, начина, по който умееше да ми взема акъла, той беше непредсказуем, нямаше как да предположа какво ще направи в следващия миг, защото той знаеше какво очаквам и правеше по много мил начин обратното и винаги успяваше да ме накара да се усмихна.
- Съжалявам, но не съм влюбена в теб, ти живееш в друг свят... страхувам се, че повече просто няма да мога да обичам. Съжалявам, но отговорът ми е ‘не'.
Отново не знаех как ще реагира Маркус, очаквах да си тръгне и никога повече да не чуя нищо за него... сгреших.
Маркус се наведе и нежно ме целуна по бузата.
- Ти вече ме обичаш, но се страхуваш да си го признаеш. Чаках те години, дано имам време да те дочакам още малко - прегърна ме и аз заплаках.
Исках да го обичам, исках да го направя щастлив, исках мъж като него... аз мечтаех точно за това и си мислех, че Митко е такъв, а сега, когато срещнах мъжа, който ме разбираше и винаги беше готов да ми прости всичко, му казах ‘не' и то защото някой, който не го залужава, ме беше наранил и заради него погребах най-ценното в мен - способността да обичам, чувствата ми...
Следващите секунди почувствах как ме обзе неусещан до него миг страх - Маркус се свлече в краката ми и единственото, което чух, беше собствения ми вик.
Няколко часа по-късно в болницата Маркус ме убеждаваше, че всичко е наред и че трябва спешно да замине за Италия. Бях против да пътува... но никой не ме чу.
Един месец по-късно животът ми отново се върна в предишното положение -самота.
Често чувах Маркус по телефона, всяка вечер получавах по един букет с цветя, който ми доставяше някоя фирма от негово име... аз исках моят приятел да е до мен, исках да почувствам парфюма му, топлината му, да го погледна...
На моменти усещах, че Маркус бърза да затвори телефона или просто мълчеше в слушалката - това беше нетипично за него, почувствах го много чужд, липсваше ми моят най-добър приятел. След още един месец толкова много се нуждаех от него, че му споделих колко много искам да го видя. Бяха нужни няколко часа, за да дойде той в България... и аз отново бях в прегръдките му, не исках да го пусна.
- Кажи ми какво става! Виждам промяната, ти не си същия - попитах отчаяно аз
- А в твоето решение има ли промяна? - попита Маркус, с надежда да кажа ‘да'
Поклатих отрицателно глава. Реакцията му ме изплаши, очаквах отново да ме помоли да преосмисля решението си, а вместо това чух думите ‘така е по-добре' и... не знам защо, но се разплаках. Молих го дълго, умолявах го да ми каже кое точно го промени, какво стана и защо не е същия. Не разбирах, аз ли го направих толкова студен? Защо така изведнъж се отдалечи от мен???????? Видях изплашения му поглед, когато видя, че съм готова да му падна на колене, за да ми каже какво става. Тогава видях една друга страна на Маркус, която не познавах. Той стана и внезапно ме дръпна за косата и грубо ми каза:
- Никога, на никой не падай на колене, ако искаш да стане човек от теб. Имай достойнство! Ти си жена! Ако не беше истинска жена, никога нямаше да ти обърна внимание!!!!!!!!!! Ти си различна... искам те точно такава! Познавам хиляди, които падат в краката ми - никога не съм искал такава жена, за това не искам ти да бъдеш такава!!!!!!!!!!!!
Няколко минути по късно... Маркус отново... след още няколко минути бяхме отново в болницата, тогава нямаше как да не го притисна да не ми каже какво става. Светът ми отново се срути... Пак ми взе някой щастието. Никога няма да забравя думите на Маркус, които чувам и днес.
- Красива моя любов, толкова те обичам... но скоро ще трябва да се разделим... прости ми, дано намериш сили за това.
Не вярвах на ушите си, не исках да е истина, но... Маркус умираше. Преди две години му бяха открили левкимия и по неговите думи са му дали около година и половина живот.
- Прости ми, скъпа... Но от известно време аз вече живея назаем и причината за това си ти, ти ми даде сили да остана още малко тук и да живея. Обичам те много, много!
Не знаех колко силно да изкрещя, за да чуе най-накрая някой колко тъжна бях!!!!!!!!!!!! Не Маркус, аз умирах! Нямах сили за нищо повече, нямах сили да плача, не знаех къде да ида, не знаех на кого да се моля... Чувствах се толкова ограбена, толкова сама...
Късно, много късно разбрах, че идеалният мъж съществуваше и че аз много, много го обичах, но се страхувах да му го призная по-рано. Идеалният мъж не беше голямата любов, която си мислих, че съм изгубила, през цялото време той е бил до мен, а аз съм се забуждавала с друг. Изгубих най-скъпото си време да обичам някой, който го заслужаваше заради друг, който ме беше захвърлил, който не заслужаваше и една моя сълза, аз продадох времето си на него, вместо да подаря любовта си на Маркус.
‘Времето понякога не стигаше', това бяха думи на Маркус, които трябваше да разтълкувам много по-рано.
Три месеца по-късно Маркус си отиде завинаги... Бяхме в неговата къща в Италия, в неговото легло... Последните няколко нощи не бяхме спали, говорехме дълго, мечтаехме...
Не му позволявах да говори за смъртта, до последно го убеждавах, че чудесата стават, а той всеки път се съгласяше с мен, като казваше, че го знае, защото е истинско чудо да срещнеш жената на живота си и да бъдеш с нея... след това добавяше, че понякога... чудесата просто закъсняват...
Маркус умря тихо и спокойно, в прегръдката ми, гледаше ме дълго, усмихваше се с последни сили, до последно беше с ясно съзнание и така си отиде... с усмивка. Плаках дълго над него, надявах се той отново да ме изненада, той можеше всичко, правеше това, което не очаквах, защо тогава по някакъв невъзможен начин не се събудеше и...
Аз ужасно закъснях... за да кажа на моята голяма любов колко много я обичам и как се нуждая от него. Пропилях шанса да направя някой щастлив и да поживея с него, може би и да удължа още малко живота му, заради едно момче, което не ме заслужаваше. Късно, много късно понякога човек разгадаваше чувствата си.
Ето защо искам да върна времето назад, за да бъда с Маркус и да му кажа нещата, които не успях. За да отвърна на думите му ‘искам да съм с теб' не с мълчание, а с целувка, с ‘обичам те'...
Погребението на Маркус беше като по филмите, никога не бях виждала толкова много хора, които ми изказваха съболезнования, все едно ме познаваха, все едно бях... жената на Маркус, а може би бях точно това? В огромната му всекидневна той беше сложил наша снимка, дори не помня кога са ни снимали. Бяхме застанали един до друг, аз гледах някъде встрани, а Маркус - в очите ми, вятърът беше разрошил косите ни и... просто фотографът беше уцелил момента, единият от моментите, през които Маркус просеше за любовта ми.
Животът ми се преобърна тотално, Маркус ми беше оставил цялото си състояние. На мен... жената, която отхвърли чувствата му, не му даде нищо, а получи толкова много любов.
И днес често ходя на гроба на Маркус и му поднасям цветя, така както той подаряваше на мен. Стоя дълго, плача и понякога се усмихвам, спомням си думите му, гласа му, нашите мигове и преживявания. Помня всичко! Вдишвам дълбоко и знам, че любовта ни е като въздуха - не го виждаш, но той съществува. Вдишвам дълбоко и щом продължавам да живея, значи е истина - любовта ни е жива и Маркус е някъде наоколо. Когато си тръгвам от гроба му, не се обръщам, оставам с усещането, че той ме гледа, че е зад мен и отново ще ме прегърне и ще усетя топлината му. Затварям очи и чувствам само вятъра, който нежно разрошва косата ми... който е нежен като мъжът на живота ми, мъжът, който никога не ме беше целувал по устните, а само по бузата, моят най-добър приятел, който нахлу в живота ми, за да ми покаже, че съдбата съществува.
И днес... живея сама, не вярвам, че ще срещна голямата любов, защото тя вече беше в живота ми. Продължавам пътя на Маркус, грижа се за децата в сиропиталищата и успешно ръководя бизнеса му. Адски много съм самотна, но в най-трудните ми моменти аз смело се усмихвам и след като се наплача, отново имам сили да живея, заради Маркус, защото аз вече живея не само заради мен, а и заради него.
Понякога вървя по улицата и... се надявам, че някой ще изтича след мен, ще ме дръпне за ръката, ще ме завърти и когато се обърна, ще срещна най-любимите очи, които копнея да видя... че зад мен ще бъде Маркус. Спирам се, обръщам се и зад мен няма никой, след това отново продължавам напред, смело и гордо, така както ме беше научил Маркус.
Поякога чудесата наистина закъсняваха, също като чувствата, но Маркус получи своето чудо - аз отново исках да живея, защото ако за миг поисках отново да умра, знам, че той щеше да е много разочарован от своето момиче. Продължавах смело напред, стараех се да съм силна в света на Маркус, да запазя авторитета, който беше създал, ходех на партитата, които организаираха личностите, които с времето опознах, а когато останех да вечерям сама в някой ресторант, на моята маса винаги имаше по една червена роза, и ако някой поискаше да седне до мен, казвах, че е заето, защото не бях сама и не чаках никой, Маркус беше с мен, той беше навсякъде в усмивката ми, във въздуха, който дишам и в блясъка на очите ми... и ако за миг затворех очи, знаех, че ще видя него...
© Диди Георгиева Всички права запазени