Викове, хиляди гласове, безметежие... хаос... един художник, една болка. Погледът му потъмняваше все повече. Минутите се превръщаха в часове.

Обикаляше стаята като обезумял. Нарязваше всяка картина и хвърляше четките. Нещо в него се раждаше и растеше. Все по-голямо, все по-обсебващо, все по-осезаемо. Очите му се замъглиха, лицето му се изкриви от болка, лек стон се откъсна вътре в гърдите му, но остана там... вече го усещаше... беше близо. Трети ден без сън, без храна, без покой, беше време, беше настъпил моментът.

Платната около него го ужасяваха, бяха толкова малки, някак ненужни, Господи, би ги запалил, но не сега! Въртеше се из стаята и търсеше, къде, къде? Изведнъж спря. Стисна ръце в юмруци до побеляване на кокалчетата и пое дълбоко въздух. Стоеше пред бялата стена, разчисти всичко пред нея, прекара ръце по гладката и студена повърхност. Това е.

Плисна черната боя, след нея червена. Започна да рисува форми с ръце. Всичко около него се губеше. Боите се смесваха с кръв от пръстите му. Не виждаше и не чуваше нищо освен цветовете и онзи тих глас, който го умоляваше да не спира. Плисна жълтата боя.  „Нека има слънце и бяло за въздух." Не спираше, не дишаше, ръцете му се движеха като стрели, цветовете се преливаха и се раждаше светлина. Рисуваше живот...

Последни щрихи.  Задъхваше се вътре в себе си. Остави ù усмивка, остави ù сълза, остави ù плът и кръв, за да е част от него, като дете, родено в битка... остави ù живот от своя живот...