И кой казва, че момчетата от Църквата нямали чувство за хумор?...

М-не. Този път не се занасям и нямам предвид някоя учудваща и напълно лишена от логика дивотия като например Албигойския кръстоносен поход, родил безсмъртния постулат „Избийте ги всичките – Господ ще познае своите!”. Нямам предвид и някоя нова изцепка на леко смахнатия (по мое скромно мнение) пловдивски митрополит. (Този тип ме ужасява! Има най-маниакалния поглед, който съм срещала. Като се замисля, попадала съм на земекопни машини с по-топло излъчване. Не се ли предполага църковните служители да вдъхват спокойствие, а не истерично желание да офейкам в съседна галактика?...)

Вярно, хванала съм се напоследък да чета „Свещеният вертеп” на Лео Таксил, което на моменти ме кара да припадам от смях, а милото започва да ме гледа така, както аз гледам споменатия митрополит – с безкрайно подозрение и с умерена (засега) доза страх. Подозирам, че в скоро време ще примъкне уж случайно в леглото някой нож за самозащита – просто за всеки случай.

Но да не се отплесвам!

Както казах, нямам предвид нищо такова. Просто си спомних една история, която ми разказа моя позната навремето, родена (историята, не познатата ми) някъде из българските манастири преди години.

Било времето, в което интернета все още е бил само научна фантастика, GSM-ите все още можели да бъдат видени само във варианта си на комуникатори от сериала „Стар Трек: Следващото поколение”, а вечер новините ни ги поднасяше Анахид Тачева с оная фамозна прическа, дето така и не успях да я докарам на собствената си глава, колкото и да опитвах. С други думи, било времето на пленуми и конгреси, на манифестации и лозунги от типа на „Въшката е най-опасен враг на Родината. Унищожавайте я!”. (Ако наистина това е бил най-големия ни враг, значи все пак е имало време, когато сме били първа галактическа сила, щом дори родината на злото САЩ не ни е била най-първий враг.) Сега в главата ми изплуват още една камара други такива бисери като например доста забавното „Човекът е главна фигура в животновъдството”, леко хорър посланието „Водачи, бъдете осторожни! Секунда невнимание, а после – цял живот мъртъв”, както и доста зловещото на пръв поглед „Всяка ръка на крак!”. Изобщо... сещате се. Времето, когато някои от нас за последен път са помирисали морето.

Та значи в това напоено с романтика време имало един манастир, а в манастира монасите си живеели скромно живота, богоугодно, доколкото това било възможно тогава. И наред с почти задължителните котки, кучета и разни други добичета, имали си и една козичка. За мляко и т.н. Обаче в даден момент Господ решил, че има по-голяма нужда от въпросната козичка и взел, че си я прибрал. Е, да де, ама тя се водела по документи там като собственост.

Позачудили се монасите какво да правят... щото да не излезе накрая, че са убили невинната душица и са я изяли най-безсърдечно. Бюрокрацията си е бюрокрация навсякъде и по всяко време. Иди обяснявай после, че козата си се е споминала без видима причина! Та мислили, мислили и накрая решили да се консултират с шефовете в София. Ама нали такива екстри като телефон били доста скъпо удоволствие (или просто наоколо не е имало работещ такъв под ръка в конкретния исторически момент), пратили телеграма.

Нали помните как в телеграмите се броеше всяка буквичка, всяка точка и запетайка, и даже паузите? А откъде пари за излишни разходи у едни прости монаси? Та съкратили максимално текста, като се постарали да бъде издържан строго според канона.

„Мон. коза умря. Какво да правим?”

(Това „мон.” – от „монастирската”, щото нали по канон не е „манастир”, а „монастир”.)

Пристигнала телеграмата в София, ама там вече станала обърквацията, щото заради проклетото съкращение шефовете изобщо не разбрали, че става въпрос за четирикрако. Тяхната логика (вероятно и моята, ако бях там) изтълкувала съобщението като „Монахинята Коза умря. Какво да правим?”

Изобщо не искам да дискутирам възможността да съществува някъде из китната българска земя монахиня с екзотичното име Коза, още по-малко пък в качеството й на обитателка на мъжки манастир. По-важно е каква била ответната реакция на църковните глави.

След кратка справка с изискванията за подобни случаи, тези иначе безкрайно интелигентни (по дефиниция) хора върнали по спешност следния отговор:

„Да се опее и погребе!”

Историята мълчи дали заповедта е била изпълнена, а аз не смея да предполагам. Но за сметка на това чудесно успявам да си представя физиономиите, които са добили обитателите на манастира, когато са прочели това. А ако все пак са го изпълнили, вероятно имаме исторически прецедент за първото животно (коза), погребано според църковния канон.

Та... това имах предвид.

В следващия си живот може да се пробвам като монахиня. Дано само не ме накарат да приема някое шантаво име! Щото си представям и обратния вариант на тази история – наистина да ставаше въпрос за монахиня с такова име, пък в София да решат, че е умряло животно. Сигурно щеше да е истински шок да получат в отговор нещо в смисъл:

„Ако не е умряла от болест, изяжте я!”