Да се преродиш и други приключения

   Смъртта ми не беше такава, каквато си я представях. Първо нещо силно ме удари, паднах и усетих как ме прегазват. Не помня болката. Сигурно е била ужасна. Помня, че погледнах света от високо и проследих движението на автомобила. Той не спря. Продължи с мръсна газ още две пресечки и се заби в спрял на светофара камион за боклук.

Още не бях осъзнал какво се случва и се издигнах над облаците, усетих топлина да преминава през... Няма как да съм усетил нещо, не съм имал тяло, нали то беше размазано на булеварда? И все пак усетих топлина да преминава през мен, носех се над облаците, когато се почувствах истински свободен. Отворих очи.

Плувах в някаква лигава течност, затворен в много тясно и тъмно пространство, в ембрионална поза. Краката и главата ми се докосваха, но се чувствах добре. Стените бяха твърди и ронливи на допир. Минаха дни, после седмици, а аз не чувствах студ, глад и жажда. Някак бях свикнал с положението, въпреки дискомфорта. Мислех си за живота, който водех преди края.

Като дете израснах в деветдесетте години на миналия век. Имах щастливо детство. Играех на фунийки с децата от квартала, ритах топка, в един момент тренирах и хокей на трева. След казармата завърших университет и веднага ме поканиха в катедрата по история. Написах редица статии на тема „Бит и култура на българина след Втората световна война“, някои от които публикувах в списание „Nature“. Станах доцент и в деня, в който трябваше да се оженя, ме прегази кола.

Таня беше прекрасна. Имаше блестящо руси коси, плътни розови устни и мека чисто бяла кожа. Очите ѝ зелени като пролетни листа, още от деца ме пронизваха в сърцето, а когато ми се усмихнеше, ми минаваше всичко. За първи път вкусих устните ѝ, когато се уволних от казармата. Помня, че имаше вкус на канела и орехи. В деня преди сватбата усетих същия вкус и още помня думите ѝ:

„Моля те, пази се!“

Думи, които тогава приех с насмешка и просто изтичах през булеварда за цигари. Така и не ѝ ги занесох.

Опитах да изпъна краката си и силно опрях стената. Нещо мощно изпука, малкият ми свят се разтресе и кракът ми влезе в стената, отчупи се голямо парче, силен лъч светлина ме заслепи, а слузестата течност се изля навън. Втресе ме. Усетих студа от външния свят и все пак подадох глава през мокрия и слузест отвор. Инстинктивно се изплезих. Задавих се от първата глътка въздух, огледах наоколо. Намирах се под стъклен купол сред десетки яйца, а една грамадна ръка повдигна похлупака на купола и ме хвана. Малките ми крачета ритаха, аз записуках със странни звуци. Тогава го съзрях. Съществото с огромната ръка беше човек, облечен в зелена престилка и медицинска маска на лицето. Той ме понесе нанякъде. Пред нас застана друг човек.

– Това се е излюпило по-рано, господин професоре. Какво да го правя?

Аз изпънах глава, слушайки съдбата си. Що за късмет имах, да ме прегази кола, да се преродя в някакво малко (огледах тялото си) зелено люспесто същество, което се излюпва по-рано. И съдбата ми да се решава пак от човек. Отгоре на всичко помнех всичко от предишния си живот и разбирах всичко.

Доцентът смръщи вежди и си намести очилата.

– Дай го на котката. Бързаците никога нямат късмет.

„Ей, – извиках – как ще ме давате на котката? Аз съм разумно същество!“

Но вместо човешка реч, аз писуках.

– Мац, пис, пис... Мацо, нося ти вечеря. – Маскираният ме разнасяше из някакво много добре осветено помещение. – А, ето те.

Постави ме на пода пред добре угоена рижа котка. Тя ме погледна с интерес, облиза се и посегна с лапа. Аз се отместих и се затичах по хлъзгавия коридор. Усетих бързината си, все пак това не беше добра идея, котките това искаха. С един скок тя застана отново пред мен и отново посегна внимателно с лапа. Този път затворих очи и застанах мирно. Ако не мърдах, щеше да ме остави. Така и стана. Котката си отиде, въздъхнах. Разбрах какво съм. Аз съм се преродил в гущер. Разумно влечуго, веднага се шмугнах под шкафа. Трябва да организирам живота си, отново...

Костадин Койчев-Kovak

06.02.2025г.