Когато преди година катастрофата ѝ го отне, светът и се срина. Днес болката беше все така силна, но тя като, че свикна с нея. Беше пролет и цветята, които засади на гроба му цъфтяха и ухаеха в цялата си прелест. Седя дълго на студения бетонов ръб, взряла се в снимката му. На тръгване друго оградено място привлече вниманието и. За момент завидя на хубавата градина зад оградата. Сякаш забрави че там някой спи последния си сън и някой от скръб е направил тази градина, също като нея. До паметника стоеше млад мъж... на снимката, млада жена. И той се взираше в отишлите си очи..., също като нея преди малко. Отмина...
След няколко дни и двамата пак бяха там. Той влезе след нея в малкия параклис да запали свещичка. Погледнаха се... кога се заговориха не разбраха. Една и съща катастрофа беше отнела сърцата им. Гробището им ги върна.
– Знаете ли, кога разбрах, че той е моето прераждане? – попита булката, без да очаква отговор от гостите.
– Когато той каза, че живота и жената от снимката на паметника са като листо на цвете. Фини и лесно раними. Един по хладен полъх и ги няма, едно грешно движение или стъпка и са унищожени. Дори ние да внимаваме, някой друг може да ги смаже... Всички в залата мълчеха... Младоженецът гледаше булката с обожание, възхищение и вярност почти до маниакалност.  Тя попиваше този поглед и цъфтеше. Кой можеше да предположи, че ще се влюбят на гробището. А датата беше онази същата, която преди време отне сърцата им.