5.02.2010 г., 10:33 ч.

Да си купиш нов живот 

  Проза » Други
909 0 4
2 мин за четене

Честно казано, си мислех, че ще е лесно, ще е лесно като детска игра, но не осъзнавах, че само децата могат да играят. Мислех си, голяма работа, какво толкова, намирам се само на 4 часа със самолет, мислех си, че всичко ще е както преди, но не беше така. Просто си мислех, че ще мога да се справя и с двете.

 

Махнах се от там, където живях толкова години, махнах се от живота си. Загубих своята рутина, загубих своето ежедневие. Махнах се от близки и приятели, за какво, за да гоня своите идеали и цели, за да гоня това, за което цял живот мечтая, за да гоня своята свобода. Загърбих почти 20 години от живота си, 20 години, събрани в 20 килограма, само най-необходимото, това, без което не мога да живея в началото, после ще си купя всичко необходимо. Ще си купя живот отново...

 

Не е лесно, никак даже, да създаваш наново, дори и смешно да звучи, първата липса, която усетих, бяха някакви дребни канцеларски работи, просто кламери и цветни листи. Даже не се и замислих за тези неща, просто една вечер ми потрябваха и тях ги нямаше.

 

А страхът, страхът от новото начало, просто се загърбва, не трябва да присъства в твоето ежедневие, защото обхване ли те, няма да избягаш, няма да има спасение, няма да успееш да се справиш. Седиш и се усмихваш и се бориш до последно, не се предаваш, за да успееш, за да можеш да кажеш, че си успял и си се справил.

 

Жертваш всичко за своите мечти. Жертваш целия си живот, за да създадеш нов. Както фениксът се ражда от пепелта, ти се раждаш от твоите изгорели спомени, от твоите изгорели чувства... Тука е мястото да използвам символа на алхимиците – змия, която е захапала опашката си и образуваща кръг. Това е моят живот – аз саморазрушавам и после се възстановявам, аз съм способен на това, аз мога.

 

Но понякога вечер ти се сещаш за съботните кафета с приятелите, за това как сте излизали, за това как си се забавлявал с тези хора. Годините минават и връзката се загубва, те даже не могат да те познаят по центъра на родния град. Ти се чудиш какво толкова е станало? Толкова много ли съм се променил? Толкова ли не съм оставил нещо в тези хора, за да не ме запомнят? Припомняш им кой си. Те се сещат, усмихват се някак си гузно и питат обикновените глупави въпроси – Как си? Как е работата? Как е животът? Имаш ли семейство? Какво правиш? Хайде да пием кафе? И ти се чудиш, защо питате, след като не се сетихте да се обадите, даже не те и познаха. Но ти си вече европеец, усмихваш се и се съгласяваш. Пиете едно кафе и разменяте телефони, знаейки, че е безсмислено, знаейки, че нито ти, нито те ще се обадят. После чуваш от познати, как са те коментирали, как се те обсъждали, как просто ти си станал надменен и безчувствен...

 

Но може и да е така. Ти си купи нов живот, ти успя да изпълниш това, за което мечтаеш, ти откри себе си и успял да се възстановиш, след като си се разрушавал многократно. Просто се усмихни и всичко ще е наред... ако пък не ще си купиш нов живот...

 

© Алекс Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Мерси за комнетарите. Понякога това е самата истина
  • И аз се чувствам изгубен понякога, зная за какво говориш...Поздравления!
  • Трогна ме. И аз понякога се чувствам сякаш живея в самолета между САЩ и България. Дали сме си "купили" нов живот? Не знам, може би. Но цената е много висока!! Отчуждаването на близките, откъсването от културата и действителността. А не забравяме ли и българския...? Благодария за откровението и успех!
  • Просто се усмихни и всичко ще е наред....
    “Тогава няма значение накъде ще тръгнеш”, каза котката. “Стига да стигна някъде”, допълни Алиса. “Със сигурност ще стигнеш, – рече котката – ако вървиш достатъчно дълго”....
Предложения
: ??:??