Борис слезе пеш до центъра на малкия град. Мина три, четири пресечки и стигна до главната улица на К. Това беше типичен малък американски град. От едната страна на главната улицата имаше бар и магазини, а от другата минаваше железопътна линия. Улицата свършваше до гарата. Борис тръгна натам. Качи се по стълбите до надлезът, който минаваше над релсите и посегна да извади пари от джоба си, за да си купи карта от машината за билети. След като не намери портфейла си, осъзна, че сутринта сигурно го е забравил вкъщи. Също така не му бяха платили – обикновено Майк, шефът на бригадата му, плащаше в понеделник, а сега беше петък. Както Майк казваше "Когато ви дължа пари, знам, че ще дойдете на работа отново при мен". Цялата бригада състояща се от още трима българи и шефа Майк си бяха тръгнали с бусчето от обекта, където бяха работили. За Борис нямаше място и той трябваше да се прибира с влака. Нямаше мобилен телефон. Стационарният му вършеше работа – почти във всички ситуации. Освен в тази.
Град К. се намираше на около 45 минути път с влак от Ню Йорк, накъдето отиваше Борис. Той предположи, че това са около 60 - 70 километра – ако тръгнеше по релсите може би щеше да стигне до Ню Йорк до сутринта.
-Мамка му – изпсува българинът. Няколкото хора, които минаваха покрай него го погледнаха любопитно при този емоционален изблик на непознат език. Борис се отдръпна от машината за билети и слезе до перона. Погледна в посоката, накъдето трябваше да вземе влака – наистина не му се вървеше цяла нощ. Беше изключено да се качи без билет – щяха да го арестуват, а той нямаше документи – веднага щяха да го предадат на имиграционните, мислеше си. Не смееше да помоли някой за помощ – пак го беше страх го бе да не викнат полицията, че проси. Все пак реши, че ще си остави ходенето пеша като за последен вариант и ще опита да измисли нещо друго.
Той пак отиде на улицата и тръгна към магистралата, но не можеше да се ориентира накъде е тя. Винаги, когато идваха с бригадата минаваха с буса някак си отгоре, по друг път. Влезе в едно магазинче и се приближи до касиера:
- Добър вечер, господине – поздрави Борис учтиво. - Бихте ли ми казъл накъде е магистралата?
- Вземете втората пресечка вляво, надолу по улицата, минете по моста, после има табели. От там ги следвайте и ще се управите.
- А дали има някакъв друг път? Не мога да се кача на моста. Пеша съм.
- Е как така пеша? - възкликна касиерът. - За какво ви е тогава да ходите до магистралата, като сте без кола?
Борис се засмя сконфузено. То си е за смях – помисли си горчиво, а на касиера каза:
– Забравих си портфейла и не мога да си купя билет за влака. Мислех си да отида до магистралата и да спря някой пътуващ към Ню Йорк на стоп.
Касиерът го погледна учудено, после поклати глава:
- Това е доста лоша идея. Познавам по акцента ви, че сте чужденец и явно не знаете как стоят нещата тук. Ако сте гледали по филмите за пътуване на стоп, забравете го. Никой няма да ви качи. Много е опасно. Сигурно ще повикат полицията и ще ви арестуват.
- Ами какво да правя тогава? Да ходя пеша ли?
- Не. Във вашия случай все пак се вика полицията. Те ще ви помогнат – могат да ви закарат или нещо….не знам. Предполагам, че трябва да викнете полицаите…
“Само това ми трябва – да се обадя на полицията. Направо ще го реша проблема кардинално” помисли си Борис.
На глас каза:
– Благодаря, сигурно така ще направя.
После той излезе от магазина и пак тръгна към гарата. Отиде до телефония апарат със стотинки и вдигна слушалката с надеждата да се сети за номера на шефа си. Не успя, но с изненада видя, че отгоре на апарата беше поставена монета от двайсет и пет цента. Спомни си, че някой му беше казал, как тук хората имат навика да оставят монета, след като ползват телефона, за този, който ще се обади след тях - ако има нужда. Борис обиколи всички телефонни апарати и намери още двайсет и пет цента. Като се разхождаше напред-назад по перона видя отблясъка на друга монета до релсите. Влакът беше минал току-що и перона беше празен. Той скочи долу и прибра монетата от десет цента. Тръгна надолу по релсите на гарата и събра още монети.
След това Борис отново се качи горе на перона и излезе на улицата. Беше обнадежден, че може да събере достатъчно пари, като просто ги търси по земята. Упорит като куче, което ръфа голям кокал той започна да обикаля тротоарите на града. Спомни си, че в България хората метафорично казваха, че дори и улиците в Америка били застлани с пари. Е може би не застлани, помисли си Борис, но се намираха поне доста загубени монети. Обиколи центъра, после се спусна по страничните улици. Хората с учудване го гледаха как върви напред-нзада по тротоарите, забил поглед надолу в земята. Борис вървеше бързо – скоро щеше да се стъмни. След два и половина часа търсене напълни двете си шепи с монети. Преброи ги – бяха се събрали дванайсет долара – достатъчно за билет до Ню Йорк и после дори за карта за метрото.
Отиде да си купи билет. Започна да пуска монетите една след друга в машината. Зад него се образува опашка от недоволстващи пътници. Зачервен от притеснение Борис пускаше монетите – от по 5, 10 и 25 цента. Най-накрая машината изплю навън билета за Ню Йорк.
Борис се качи и дори успя да си намери свободно място в пълния влак. Когато възбудата от ситуацията, в която се беше оказал, премина, умората го налегна. Полузадрямал се подсмихна под мустак. Седналия до него пътник го погледна любопитно, чудейки се какво ли хубаво нещо си мисли този леко понамирисващ на пот, облечен в мръсни, работни дрехи, странник. А българинът си мислеше, че улиците в Америка наистина са застлани с пари. Когато влакът спря на Grand Central – последната спирка, разположена в Манхатан, Борис беше заспал дълбоко и сънуваше за пари по улиците – навеждаше се и си пълнеше джобовете до горе със зелени банкноти, американците ги пускаха по тротоарите. Но това бе само сън. Чистачът на влака се наложи да го събуди, иначе сигурно щеше да отпътува в обратната посока.
© Роско Цолов Всички права запазени