Къде беше? Как беше попаднал на това място – в гъста, тъмна гора, притихнала като стар хищник, който прави своя последен скок върху нищо неподозиращата жертва? Как... как се бе оказал гол върху студения горски килим? Що за лудост бе това? Да се озове насред студените ноемврийски вечери в страшната гора, извън манастирските порти. Това наистина бе налудничаво. Лукавият! Бил е Лукавият, той го е подмамил чрез своите демони да направи тази лудост. „Знаеш Кой беше!”, прошепна безмилостно някакъв глас дълбоко в съзнанието му. „Знаеш Коя беше!”, натякваше му подигравателно гласът. „Знаеш Коя беше”, вече се раздираше от злокобен смях гласът, глождейки изтерзания и немощен разсъдък на Григорий. „Той знае”, каза вече със своя глас монахът. „Той знае всичко и не ще ми го прости, защото пуснах Лукавия да трови сърцето ми със своите козни, дано бъде проклет навеки. Но аз предадох Бога, Любовта Му, Доверието Му”. Бе си припомнил всичко и сякаш кошмарът бе отново реалност, приближавайки се, дебнейки, готов отново да сграбчи бедния Григорий в своите клещи – в собствената греховност на нещастника, който бе пожелал ... да, бе пожелал нещо. Нещо, което не му принадлежеше.

* * *

Лятото бе в разгара си, а нажежените лъчи на слънцето сякаш носеха повея на Геената огнена. Бе непоносим зной, но за огромно щастие на монасите (представете си ги в техните дълги и черни раса!) манастирът бе доста прохладен в летните жеги, благодарение на своя направен от дялан камък под, а и благодарение на сянката на манастирските здания. Манастирът бе затворен комплекс от всички страни, имаше една-единствена порта и бе построен на леко възвишение, в чиято падинка имаше голяма поляна, заобиколена от горички, които осигуряваха допълнителна прохлада в летните горещини. Не бе от най-големите, нито от най-красивите, нито от най-древните манастири, но местните хора обичаха светата обител. По божие повеление ли бе, по някаква завещавана традиция ли бе, но всеки игумен на обителта бе благоразположен към местните люде и питаеше най-чисти и християнски чувства към тях. Така бе от стари времена, така и щеше да продължи. Людете щяха да подпомагат с каквото могат манстира и обратното – монасите щяха да помагат на измъчените селяни. Винаги бе цярал мир, винаги бе имало разбирателство, още повече, че местните боляри винаги се бяха държали благосклонно към обителта и братството. Какво нередно има, би попитал всеки един нетърпелив читател. Та това е идилия. Да, мили мои читатели, бе идилия, но само привидна, само на повърхността. Но отвътре бе друго.

Отново погледите им се срещнаха и сякаш искри пламнаха от подпухналите очи на Григорий. Бе превъзбуден, че отново я вижда, а тя оглеждаше с милостивия си взор набожните селяни, които минаваха покрай нея и свитата й с дарове в ръце. На Преображение Господне и на всички големи църковни празници бе обикновено така – всички местни люде напускаха за миг тежкото си ежедневие и се отдаваха на грижата за своите души. Навсякъде из манастира пъплеха вярващите в очакване на празничната литургия, в очакване и на веселбата, която им предстоеше след църковната служба – миг, в който простите, отрудени люде забравяха за своето непосилно бреме, за ежедневната борба с живота; забравяха за нивата, за животните и високите данъци. Така големите празници се превръщаха в съборен пункт на хората от цялата местност около манастира и понякога се попрекаляваше я с виното, я със страстите, я с греховните помисли. Не един младеж, след като пийнеше солидно количество вино (не се съмнявайте във високото качество на тогавашното вино, но не се и съмнявайте в огромното количество, което се е изпивало в онези времена), започваше до хвърля по някой поглед на хубавите, разгорещени моми. А пък момите само чакаха да се извие едно хоро, за да покажат своето умение (и не само) да танцуват пред насъбралите се, уж да погледат хорото и да го оценят, момци. Естествено, че и това се правеше – обсъждаше се кой е танцувал най-добре на този празник, кой е бил най-замислен, кой е бил най-вдървен и т.н., но честно казано, монах Григорий ясно си даваше сметка какво най-много се прави на тези хора – младите хора се оглеждаха и се харесваха едни други, а това бе нормално. В края на краищата Бог бе създал мъжа и жената, за да се обичат. Е, понякога НАИСТИНА СЕ прекаляваше – някой мъж или момък падаше на тревата смъртно пиян, друг пък биваше хванат с някоя по-настоятелна мома в храстите, а веднъж (това бе разстроило изключително много манастирското братство, игуменът бе престоял приблизително 48 часа в църквата на обителта да се моли за „спасението на грешниците”) в хамбара на манастира двама влюбени се бяха самозабравили. Това се бе случило, тъй като веселбите се състояха на голямата (изключително тучна през април, май и юни) поляна пред портите на манастирския комплекс. А самият манастир оставаше относително подходящо място за твърде настоятелните влюбени двойки, които искаха да удавят страстта си в нещо повече от танци и прегръдки. Единствен старият монах Теодосий никога не напущаше пределите на обителта, а както по-горе споменахме, всички монаси, включително и игумена, излизаха да погледат веселбите на младите (и на не чак толкова младите). Все пак и те бяха хора и по големите празници отпускаха своя иначе много тежък и аскетичен режим. Обителта се славеше като място, отхранило едни от най-големите аскети в царството. Но сам Бог бе направил водата във вино, за да могат хората да се забавляват и да избягат за миг от нестихващите проблеми и трудности, които предоставяше живота на обикновения човек.

Съсипващ, огнен, преизпълнен с жар и страст поглед – това си позволи хрисимият монах Григорий преди да усети, че се е втренчил в господарката Евдокия. Хората продължаваха да вървят. Вървяха, хванали здраво своите дарове, състоящи се предимно от най-ранното грозде на всеки селянин. За миг цялата картина на веселбите премина пред погледа на Григорий и за миг той почувства ужасяваща самота. Безкрайна самота! Ах как му се искаше веднъж и той да се хване на потното, диво хоро. Как му се искаше веднъж да хване някоя мома за ръката с желанието за нещо повече от скришни погледи. Ах, как му се искаше някоя жена да го обича и той да я обича. Да бъде негова, само негова, само негова... Но Бог бе там, огромен на своя трон, в слава, в безкрайно и необозримо величие, без край, без начало, вечен, баща и майка едновременно, любим брат и любима сестра, а и понякога жесток в своя справедлив гняв! Такъв бе той – поне такъв го бе познал Григорий. И го обичаше с цялото си сърце, с душата си, със своето човешко естество. Но само за миг да я имаше, да можеше да я подържи в своите обятия, да я прегърне, да я целуне, допирайки своите жадни за страст и възчервени устни до нейните леко бледни страни. Евдокия! Евдокия! Вплете своите пръсти (на ум, разбира се) в нейните и почувства лека студенина от дланта й. „Ще те стопля, ще те стопля, ела при мен, не се плаши, ще те стопля, любима! Ще го направя, ако трябва да пратя душата си в Геена”, шепнеше вече в лек транс жалкият монах, изгарян от вътрешен огън.

- Инок Григорий, Бог да бъде с вас на този светъл празник! Добре ли сте? Виждате ми се леко превъзбуден, явно е от християнска ревност – мек и нежен като пролетен ветрец глас прозвуча леко над главата на монаха. И винаги закачлив бе този глас!

Гласът на Евдокия! Григорий бе в капан, около минута остана в безмълвие, а сетне, с Божията подкрепа, разбира се, успя да се овладее (но не добре, сега бе леко пребледнял, а синьо-зелените му очи потъмняха от срам).

- Нека Бог осветява пътя ви, догде не се присъедините към небесното му паство, господарке! – каза в отговор Григорий, но гласът и самообладанието му изневериха, когато мисълта и цялата му душа спряха върху думата „господарке” – гласът му изтъня леко, а самообладанието му изгуби присъствието си, оставяйки Григорий да гледа твърде втренчено прекрасната господарка!

А каква доброта излъчваше иначе гордата осанка на Евдокия! Тя бе от ония жени, за които си струваше мъж да даде живота си! А защо не и още нещо? Григорий би дал своя живот хиляди пъти в името на господарката и в името на... Бог, разбира се. „Хиляди пъти”, не се замисляше той, „хиляди пъти, Боже всемилостиви”!

- Както винаги ми се виждате малко унесен, но пък това ви прави изключителен човек, инок Григорий – каза усмихнато Евдокия – Понякога ми се ще да дойда в труден момент и да почерпя сили от вашата съсредоточеност и смирение!

Григорий изтръпна при тези думи на благородната дама. Чувстваше как съзнанието му си играе с него, как със сардонична усмивка го поглежда и му шепти: „Ех, грешнико, най-накрая можеш да вземеш своето! Ах, колко е красива и великолепна владетелката! И колко добра! Бъди спокоен, мизернико, дай воля на свойте низши нрави и желания!”

- Господарке, не говорете така! Аз съм грешник и не бих могъл да бъда полезен на една тъй прекрасна и величествена жена като вас. Жена, която живее според Божия закон. Жена, която побеждава козните на първородния грях и стои с открито и честно лице пред Христа. Божията майка е с вас, господарке, а аз се стремя да следвам Божията повеля, а Бог на вас е отредил да властвате ведно с милостивия ви съпруг. Аз, господарке, винаги се моля и за вашето добруване! – хрисимо, следвайки своята вътрешна доброта и смирение, отговори монаха. Но Григорий вече не смееше да погледне Евдокия, нямаше да позволи още веднъж на Лукавия да го изкуши!

- Ах, Григорий, божи човече, вашите думи винаги ме изпълват с радост и душевна лекота. Но сега трябва да вървя! Сбогом, Григорий! – с апостолска прямота и открито сърце Евдокия се сбогува с монаха.

- Бог е с вас и пред вас, господарке! И нека този светъл празник да ви дари само добро! Пратете моите сърдечни поздрави на вашия съпруг и му кажете, че нашият бог Исуса Христа винаги ще бди над него и нашата земя! – отвърна на сбогуването Григорий – Нека Бог вечно бди над вас самата – вече тихо и сякаш на самия себе си каза Григорий. Евдокия вече се отдалечаваше.

„Нека Бог ви даде всичко най-добро и... нека ви видя още веднъж, нека, нека, нека! Моля те, Всемогъщи Боже, нека я видя още веднъж!”, вече наум страдаше в самотата си Григорий. Огромна душевна самота. Евдокия бавно се отдалечаваше и след около час умерена езда щеше да е в обятията на своя съпруг, който през този ден обикаляше своите владения и следеше настроенията на людете си, преди да отидат на литургия. Беше справедлив, силен владетел, макар и малко гневлив. Но кой би осъдил оногова, комуто е дадено от Бога да властва над земята?

Колко далече се открояваше силуетът на Евдокия, колко бяха бледи и неясни очертанията на гордата й осанка! И чак сега разбра какво бе получил и какво му бе отнето за един-единствен миг. Сега разбра що е самота, болка, пламък в гърдите, задушаващ всеки един прилив на надежда; вътрешните терзания бяха безкрайни, а траеха само миг, бяха вечни, а траеха колкото едно вдишване, бяха безсмислени, а бяха осмислени от едно докосване до красивото, хубавото, желаното... Тези терзания преди години бяха изпитание за твърдостта на Григорий, за неговата воля и за способността му да избягва от изкушенията на Прокълнатия, терзания, които му даваха Любов, вместо болка. Любовта на Бог. Ах, колко обичаше самотата Григорий, колко обичаше да мисли за своя тежък, изпълнен с лишения и тегоби живот. Този живот бе осмислен от Неговата благодат. Но сега? Сега бе друго!

Той вече неведнъж бе предавал своя Бог. Неведнъж бе потъвал в тежки размисли (а монасите, драги читателю, разполагат с много свободно време за разговори със самите себе си), нерядко угризения слагаха своя срамен печат върху високото му бяло чело, нерядко бе усещал Божия взор, устремен в укор. Ах, ти, грешнико, защо предаде своя Създател и Спасител? Защо даде свещен обет за въздържание от всяка земна страст, от притежание? След като нито страстта ти е чужда, нито стремежът към притежание! Евдокия! Ти я искаш, нали? Искаш я за себе си! Искаш я, за да имаш едно прекрасно създание, което ще ти донесе не само обич, но и удовлетворяване на телесните ти нужди. Жена, заради която си струва да умреш...

* * *

Той се събуди (нужно ли е да се споменава, че беше целият в пот)! Осъзна, че е имал лош сън, но не помнеше какво се е случило. Но много добре си спомняше лицето на онзи („онази”, каза едно гласче вътре в него), който играеше първостепенна роля в кошмара. Лицето на Евдокия! Бяла кожа, леко зачервени страни, тъмни мигли, пурпурни устни, тъничък, с лека гърбинка, нос, който тъй много напомняше на Григорий за собствената му майка. Имаше някаква ирония в това съвпадение, нали? А очите – тъмни, но искрящи, млади, но стаили мъдрост в себе си и най-вече – стаили в себе си благост. Тези очи бяха тъй благи и добри, че всеки селянин, който погледнеше господарката, не се свенеше да я помоли за каквото и да е. Тази благост беше оная омайна роза, която със своя аромат успокояваше и запленяваше гневът и пламът на господаря. Тази благост издигаше Евдокия в култ сред местните люде (не се и съмнявайте, че някои селяни я мислеха за отражение на самата Богородица), тази благост караше манастирското братство да се отнася с изключително уважение спрямо една жена. Но имаше и нещо друго! Не бе само вътрешната добродетел, която караше Григорий да се чувства така странно и низко, щом зърне Евдокия. Не, не бе само възхищение от богоподобната господарка. А сънят...

Там някъде в горичката, сред зеления листак се разхождаше привидение, което излъчваше леко сияние. Григорий нищо друго не помнеше, но това привидение се бе отпечатало в съзнанието му. То идваше, идваше, все повече се виждаше синкаво-бялото му сияние...То всъщност бе Тя. Евдокия. Лицето и все така бледо, но този път страните й бяха пламнали в пурпурна възбуда, устните й леко разтворени в очакване (поне така виждаше нещата Григорий, нали това бе неговия сън), тъмните й мигли ясно изпъкваха на фона на синкавото сияние, което я обграждаше като ореол, тънкото й носле вдишваше въздух ожесточено, а тъмните й благи очи бяха изпъкнали неестествено, сякаш бе зърнала мъртвец. Изплашена, нервна и едновременно с това възбудена. Сякаш Григорий виждаше мома, която тръпне в тъмното от възбуда и страх, чакайки да зърне осанката на своя любим. И беше гола, Всемилостиви Боже, тя беше чисто гола и приближаваше към него. Защото Григорий бе застанал там в очакване.

Видението беше великолепно! Излъчваше някакво леко сияние, което напомняше на Григорий пара, само че това сияние бе красиво. И нещото (Тя е, мизернико, много добре знаеш, че е Тя), което приближаваше беше красиво. И не само! Грацията, с която се придвижваше беше свръхестествена, а тялото на привидението (ТЯ е, спри да се залъгваш. Ти Я създаде в болното си съзнание) бе съвършено. Пропорциите бяха просто съвършени (Григорий повика в съзнанието си античните изображения на голи тела, които беше виждал в чужбина). Скрит от всички погледи, в тъмното и мрачното отделение на своя болен мозък, Григорий не само видя това тяло, но и го пожела. Възжела го с всяка своя клетка, с всяко косъмче по тялото си, с цялата си душа. Щом пожела тялото на господарката (защото вече видя и лицето й), той изгуби самообладание и в съня си изпита най-големия срам през живота си. Отдръпна се за миг от видението си и после се загуби в дълбините на трескавия си сън. След лутане, което едва ли е отнело повече от няколко мига, се събуди и не помнеше нищо, освен лицето на Евдокия.

* * *

Григорий се държеше странно напоследък. Почти нищо не ядеше, пиеше вода, колкото да не умре от жажда и прекарваше много време в усърдни молитви. А това, драги читателю, само по себе си не бе чак толкова странно за братството, тъй като аскезата е част от живота на монасите. Напротив, както споменахме по-рано, манастирът се славеше като място, „откърмило” видни отшелници и аскети в царството. По всичко личеше, че инок Григорий е тръгнал по стъпките на своя велик предшественик – преподобният Евтимий (аскет, който напуснал манастира на 70-годишна възраст и се оттеглил в близката девствена гора, където отшелничествал 14 години; за монасите той бе светило, още повече, че някой от по-старите иноци, включително игумена, го помнеха бегло). Така, промените, които настъпиха в живота на Григорий,  убегнаха от погледа на братството. Но не и от нашия, нали, читателю?

Григорий отново пропусна вечерята, на която се събираха всички монаси от братството. Това предизвика учудването на няколко негови „братя”, но това учудване бе по-скоро примесено с възхищение от пътя, по който те си мислеха, че Григорий е поел. По пътя на обезтелесяването. По пътя на божественото подражание. Но не бе съвсем така и всяко по-наблюдателно око би го забелязало. Нещо ставаше с този висок и блед монах, който сякаш губеше с всеки изминал ден физически сили, но за сметка на това гореше отвътре. Да, блуждаещият поглед, потъмнелите очи (от срам?), напуканите, но вечно навлажнени от трескава възбуда устни, ръцете, които постоянно трепереха в очакване да прегърнат онази, що диреха, всичко това бе знак, че нещо чудовищно се случва в душата на Григорий. Често се случваше на нещастния монах да се събуди от някакво трескаво състояние, напомнящо кошмар, и да осъзнае, че е на място, на което не е и очаквал да бъде. На няколко пъти Григорий потъваше в своя трескав и нечестив (да, читателю, нашият герой бе погълнат от мисли за плътското) унес и се „съвземаше” насред манастирския комплекс, без да помни да е излизал от своята килия, камо ли от манастирското здание. На няколко пъти се намираше до конюшнята, други път се оказваше до плевнята, един път даже се „озова” в избата, където се държеше първокачественото манастирско вино. А той, бедният инок Григорий, не помнеше нищо от своите приключения. Пагубни мисли го обземаха и той потъваше в невъобразима битка със самия себе си, с изкушението, със самия Лукав. Битки, които го караха да разкъсва своята душа (и плът) между чувството за вина и чувството на греховна удовлетвореност, която не е чужда на никое човешко същество. Нима има нещо по-сладко от забранения плод, драги читателю? Дори и да осъзнаваш, че нещо, което вършиш или нещо, което мислиш, е греховно, забранено, скрито, забулено в мъгла, нима не се стараеш да опиташ от върховната му сладост? Нима човек не се стреми да достигне всяко кътче на познанието, независимо от последствията? Не е ли човешкото любопитство най-голям бич за самото човечество? Григорий не можеше да отговори на тези въпроси, още повече, че те не го и занимаваха, защото той имаше съвсем други занимания.

След като не отиде на вечеря, Григорий остана за малко умислен в своята килия, но след известно време реши да отиде в църквата, за да се помоли (а и за да избегне присъствието на своя съкилийник инок Евгений, който след вечеря щеше да се прибере в общата им килия), а сетне да потърси утеха в самотата и уединението на манастирската библиотека. „Не ми е нужен храм, за да отправя своите молитви към Бога, не ми е нужен олтар, за да срещна взора на моя Отец, вперен в мен”, разсъждаваше наум монахът, отхвърляйки идеята за църквата. „Трябва да намеря усамотение, за да мога да мисля трезво, защото, Спасителю, нужно ми е трезво мислене, а не четене на твоите богопомазани книги ведно с трийсет люде. Нека ми прости братството за потъпканата клетва, но вече не мога да издържам на този живот. Може би наистина трябва да се оттегля в пустошта”, продължаваше със своите утешителни слова монахът, „Но нека бъде твойта повеля, Боже”, опитваше да се самоубеди в нещо, в което не вярваше, следвайки сляпо своя „закоравял” монашески усет за живота и неговото осмисляне, подчинено на Божията промисъл и благодат. Да, Григорий се самоубеждаваше в нещо, в което нямаше сили да вярва! Той вече изпитваше постоянно раздразнение (Григорий не помнеше през живота си да е изпитвал такова чувство; дори и за монашеството той минаваше за изключително кротък и смирен човек) към своите събратя и начина им на живот. Всичко му се струваше толкова... нереално, (идеализирано, би казал съвременен политолог, анализирайки комунистически манифест), толкова лицемерно. Всички негови братя като че ли служеха на един идол, на един кумир, който обещаваше величие в отвъдния свят. Всички негови братя жужаха като пчелички, готови да дадат своя живот, труд и съществуване в името на царицата-майка. Сякаш някакъв инстинкт тикаше тези човешки същества към пълно обезличаване и себеотдаване на някакво невидимо и необозримо Величие, за което знаеха, че съществува, а нямаха никакво доказателство, освен традицията на своята религия и своята собствена вяра. Тези разсъждения, разбира се, бяха краткотрайни и пронизваха Григорий рядко, силно, експлозивно, но преминаваха бързо и оставяха след себе си поредната пустота в душата на клетия инок.

След като се наслади на тишината и тъмнината в библиотеката (не такава каквато вие, драги читателю, познавате, но съвсем различна) Григорий седна на едно от писалищата, които в гъстия мрак на ноемврийските нощи се открояваха като силуети на надгробни плочи. „Слава Тебе, Спасителю, че поне тук няма кой да следи действията и стъпките ми, няма никой, който (започна да го обзема онова краткотрайно раздразнение) да наднича над рамото и да задава въпроси. Уморих се от въпроси”, изохка монахът, забравил своето раздразнение. Григорий се наслаждаваше на спокойствието и тишината в скриптория. Наслаждаваше се на предстоящите мисли и образи, които неминуемо щяха да го връхлетят; наслаждаваше се на това, което правеше, а то бе скрито, потайно, то бе онази задкулисна „игра”, която актьорите разиграват, за да възбудят любопитството на зрителите в театъра. Тази задкулисна „игра”, макар и идваща от собственото му съзнание, бе гибелна за Григорий. Със своето интригуващо въздействие върху инока. Със своето Обещание. За радост (телесна?). За удовлетворяване на мечтите и среднощните блянове. Обещание, че ще Я има.

Отлетяха като миг и възхищението на Григорий от тишината и спокойствието, които той намери в библиотеката, и мимолетното раздразнение, което изпита към своите братя, и временното замисляне върху причините, които го бяха довели в това тъмно и усамотено място. Дойде времето за Нея.

„Защо не те сънувах вчера, любов моя, защо не можах да видя лицето ти, блясъка в очите ти, защо не успях да те зърна само за миг? А толкова много го исках, исках да те прегърна, както често ни се случва в сънищата ми (а не сме ли го правили и в реалността?), нали, любима? Нали? Знам, че и ти го чувстваш. Ах, колко е мека кожата на лицето ти. Косата ти винаги ухае на пролетни билки. Очите ти, любов моя. Очите ти са толкова прекрасни, благи и нежни, че усещам във всеки твой поглед как беззвучно произнасяш името ми с превелика любов (миг на колебание и връщане към действителността сбърчи челото и веждите на монаха). Кажи ми, че и ти го чувстваш, че и ти го усещаш, че и ти мислиш за мен, че ме желаеш”, Григорий почти шепнеше в лек транс, тотално пренебрегнал заобикалящия го свят, отдаден на своята пагубна страст, изтръпнал в мнимо, фиктивно очакване.

Блед, но прехапал стръвно устни, мършав, но застрашителен в своя унес, прегърбен, но изправил гордо своята висока осанка срещу Божите закони. Тъмен силует на окаян грешник, изпаднал на най-ниското стъпало, нещастник, бездомник, който бе загърбил делото на живота си, заради... Жена. Заради една проклета жена. „Но тя не е като другите, тя е лишена от грях, тя следва Божия път (а ти не, нали?). Няма да се откажа от нея, О, Спасителю!”, крещеше наум Григорий и започваше една от онези безкръвни, но опустошителни битки със самия себе си, с Дявола и с изкушението. Душата му трепереше, готова всеки момент да се разкъса на милион парченца, всяко едно от тях безполезни като самия него. Страх, първичен страх от Създателя (вследствие и на изградените с годините монашески нрави) го заслепяваше. Няма и тъпа Гордост обаче го възпламеняваше. „Ето, Исусе Христе, виж нейната добродетел! Защо да не я имам? Аз също живях според твоя закон, моля те, дай ми я? Защо да не мога да я обичам? Защо? Аз я заслужавам, защото съм чист, защото презрях греха”!

След миг, който се стори на нещастния монах ужасяващо дълъг, Григорий осъзна колко са нелепи всички тези мисли и че той няма право да съди Онзи, който ще Съди в края на дните. Как смееше да проявява такава Гордост. Как смееше да иска подобно нещо от своя Бог? „Грешнико, мерзавецо, клетнико, и в ада да отидеш, ще ти е малко наказанието! Как смееш да вдигаш ръка срещу законите (монашеското проговори)  на твоя Създател”, шепнеше в трогателно съжаление инокът. Смазан, огорчен, разбит и объркан, наранен и предаден от самия себе си, Григорий почувства нечовешка умора и непоносим товар. Главата му тежеше колкото писалището, на което беше седнал (сега си спомни, че е в библиотеката), тялото го болеше така, все едно бе цепил дърва от сутрин до свечеряване, устата му бе пресъхнала, а устните напукани и изпръхнали. Гърдите му сякаш бяха стегнати с камшик, а недостигът на въздух причиняваше смущаващ гъдел в дробовете му. Изкашля се силно и гласно, все едно изхвърляше от себе си цялата нечистотия на помислите си.

„Сега вече мога да дишам спокойно, защото издържах поредното изпитание”, въздъхна лекичко бледият силует, който безшумно се надигна от писалището и изправи високата си снага. „Хайде, време е да се прибирам в килията си, за да не събудя подозрението на братството”.

„Значи все пак проумяваш, че вършиш нещо нередно, а, богоизбраниче”, каза някакъв подигравателен, дрезгав гласец в морното съзнание на Григорий. „Значи знаеш, о, велики постнико и възлюбениче Христово, че вършиш нещо не по правилата...”, продължаваше да му натяква гадното, сардонично гласче, „...знаеш, че предаваш своя Бог”. Сърцето на Григорий подскочи. Да предаде своя Бог? Дълбоко в себе си той вече осъзнаваше, че го бе направил. Бе предал Бог. Доверието Му. Любовта Му.

Той почувства нечовешка болка; обзе го отчаяние. Туптеж на мъка по загубеното го разтърси. Сетне пропадна в дълбока яма, в която вряха всички неволи и тегоби на човечеството, яма, в която вреше самият той.

Григорий си пое въздух и със свойствената си скромност, но примесена с желязна твърдост, каза, зареял поглед в пространството:

- Няма да ме победиш! Не! Не и този път! Твоите подигравки аз ще приема със съжаление. Съжалението към тебе самия, Лукави. Съжаление, че не мога да ти помогна, да облекча твоята всевечна болка и страдания. Съжалявам те!

„Стига! Стига си говорил празни слова  в нищото”, помисли си монахът, укори се. „Може да събудиш подозрение у някого”.

„Да. Може”, каза онова подигравателно гласче далеч, много далеч запратено в изтормозеното съзнание на Григорий. „Може”...

* * *

Целият свят бе потънал в дълбока тишина. Ноемврийските нощи ставаха все по-мрачни, все по-студени, все по-несигурни и подли. Тези нощи предоставяха на Григорий тежки изпитания както за вярата, така и за душевното му състояние. Все повече проникваше образът Й, нейното мнимо присъствие, даже миризмата й. Миризма на току-що сварено мляко, примамлива и топла миризма, но примесена с полъха на неизвестното, забуленото, скритото, забраненото.

Все по-често (Господи, всяка вечер, ако трябва да бъдем точни) я сънуваше. Евдокия бе навсякъде и никъде. Често я „виждаше” как се задава откъм манастирските порти, усмихната, блага, възседнала белия си кон, докато не осъзнаеше, че му се е привидял образът й; често я чуваше да говори нещо неразбираемо, а сетне това се оказваше някой монах, който се моли на глас; често си мислеше, че тя идва, за да го види, за да поговорят (нали се възхищаваше от скромността му, защо не идваше?), за да останат сами. Ах, как би приел всички тези изпитания, ако не бе замесена Тя. На драго сърце щеше да се бори срещу козните на Врага. На драго сърце щеше да страда физически, щеше да наранява тялото си. Но тези времена бяха отминали, бяха отлетели като ято лястовички. Тогава, в тези „мъртви дни”, всичко за Григорий бе Бог и любовта Му, цялото му съществуване се определяше от следването на Божия път. Целият си съзнателен живот свързваше с Бог. Но какво бе станало? Светът, както често се случва, се променя, също така и животът на хората. Даже и този на смирените и „скучни” монаси.

Пак я сънува. Този път обаче всичко се бе преобърнало с главата надолу. Нямаше връщане назад.

Григорий потъна в тежкия си сън. Пред очите му изникна силуетът на тъмната гора, която бе обичайният ландшафт на Григориевите среднощни „приключения”. Изведнъж се озова сред мразовитата гора (необяснимо, както често се случва в сънищата ни), подпря се на едно влажно и студено дърво, което стърчеше като полуразложен египетски обелиск. Всичко наоколо бе толкова нереално и толкова реално същевременно. Монахът можеше да усети миризмата на гнила шума, можеше да усети студа и да види парата, която излизаше от устата му. Усещаше как тялото му е настръхнало, в стремежа си да затопли своя собственик. Тъмнина. Тишина.  Дотук с реалното.

Сетне идваше сиянието, което бе толкова призрачно, но и толкова примамливо, че Григорий, скован от страх, все пак се решаваше да тръгне към него. Любопитство! Страст! Любопитство и страст го изгаряха отвътре и го тикаха напред. Какво ли можеше да му донесе това сияние? Дали най-сетне щеше да получи Дарът, който бе възжелал с цялото си същество?

Григорий се приближаваше до сиянието.

Този път сиянието бе по-силно и по-примамливо от всеки друг път, а синкавата му аура криеше в себе си обещанието за нещо повече. Обещанието за Греховна удовлетвореност и вкусване от тъй лелеяния и желан забранен плод. Най-вкусният на света! Още една стъпка и...

Григорий пристъпи напред и се сля с призрачното привидение. Направо бе погълнат. Всмукан в тоя Греховен Рай, който бе създал сам в собственото си съзнание. Тя го чакаше там. Гола. Беззащитна. Негова.

 Буря се разрази в душата на монаха. Навсякъде трещяха гръмотевици, страшен ураган изви короните на дърветата в демоничен танц. Всичко бе реално и нереално. Ту превъзбуда тресеше мършавото тяло на окаяния инок, ту спокойствието на завоевател го обземаше. Страхът пред неизвестното подсилваше бурята, която бушуваше дълбоко в душата на Григорий, обитавайки се да изтръгне всяко дърво по пътя си, да заличи всеки опит да прекоси развилнялата се река на Спасението. Трясък след трясък. Краят ли бе дошъл? Спокойствието пак го обземаше, изтръгвайки го от картината на страховит Божи гняв. Спокойствие, защото Григорий вече не се подчиняваше никому. Беше господар на самия себе си. На своите мисли, чувства, на своите ГРЕХОВЕ даже. Да, той бе свободен. Ах, как бе копнял за тая свобода. Сега всичко му бе ясно, виждаше светът в цялостна, изпъстрена с кристално ясни детайли картина. Виждаше себе си и живота си, виждаше счупените окови, които лежаха безпомощно до триумфиращата му, изпаднала в божествена еуфория снага. Но най-чист и ясен бе образът на Евдокия. Всяко малко детайлче, всяко кътче от лицето й, всяко тъмно петънце по тялото й, даже рожденото й петно под формата на ягодка, което се намираше малко под лявата й гърда (все още се чудя, читателю, как Григорий успя да види един толкова интимен и същевременно толкова истински момент в съня си; явно е пропуснал да ми спомене как е разбрал за това).

Искаше му се да закрещи от радост, да изхвърли от себе си цялото натрупвано с години напрежение от самотния и окаян живот, който бе живял. Искаше му се да крещи: „Не съм ти роб вече, не съм роб! Аз съм Григорий, имам чувства, имам мисли, имам желания. Искам да имам!” Но отново изтрещя гръмотевица, отново се чу гръмкото бучене на приближаваща се колосална буря. Нямаше време за бавене, трябваше да действа.

В характерния за всеки един сън (а този сън за Григорий бе амалгама от блянове, мечти и кошмарни преживявания) нестроен ход на събитията, Григорий се озова отново в тъмната гора (по-скоро почувства, че е там), но бе погълнат от сиянието. Ярка светлина за миг го заслепи, но отдалеч се чу тътенът на нова гръмотевица. Трябваше да побърза. Огледа се и щом зрението му привикна към ярката светлина, видя очертанията на Евдокия. Желани, меки контури на полубожествено привидение, което чакаше кротко своя нов господар.  А това бе Григорий.

Григорий посегна със светкавична скорост и улови ръцете на привидението. Приложи сила и издърпа до себе си възжеланото Щастие. Ръцете му бяха клещи. Очите му изцъклени. Сърцето му биеше до полуда. Потна възбуда прорязваше челото му. Мека топлина обхващаше слабините му, докато започваше да пари, да го гори, да го възпламенява, да го нажежава.

Не, тоя път нямаше да я пусне, нямаше да изпусне щастието, което бе заслужил. Ръцете му плъзнаха алчно по тялото й, наслаждавайки се на всяка апетитна, върховна сладост от забранения плод. Очите му погълнаха образа й, впивайки жадно устни в нейните, разкъсвайки ги в задушаваща страст. Сърцето му правеше своите последни напъни да изхвръкне от болните гърди на монаха. Страховита болка в слабините мъничко разваляше удоволствието от случващото се.

Туп-туп-туп.

Григорий прегърна своята любима в умопомрачителна, смазваща преса. „Не, любов моя, няма да  те пусна!”. И тогава се случи. Григорий проникна в нея. Сякаш целият се бе смалил в размерите на перодръжка и бе влязъл там, където никога един монах не бива да влиза. Проникна целия, сля се, всмука се в нея. Усети как спазми преминаха през тялото й, как пот изби по кожата й. Гореща вълна обхвана и монаха.

Спазъм!

Ръцете му я държаха за раменете. Устните му нанасяха ожесточени целувки по плувналия в пот врат на Евдокия. Членът му проникваше навътре в нея, задълбочено, с отривисти движение, опетнявайки чистотата на господарката. Напред – назад. Сладък бе плодът на ГРЕХА!

Напред, назад. Напред, назад.

Всичко продължи така до момента, когато Григорий стигна кулминацията на сексуалния акт. Ярка светлина на блаженство окъпа болното съзнание на Григорий в невиждани багри. Болка и удоволствие изригнаха с всепомитаща мощ в душата и тялото му. Смисъл и цел, молитва и надежда, Бог и страх, всичко загуби значение за екзалтирания монах. Имаше само болка и удоволствие, съчетани в нещо уникално, невиждано преди, една Библия на чувственото и духовното, на реалното и нереалното, на миналото, настоящето и бъдещето. Едно мимолетно изживяване, което съдържаше в себе си цялото познание за живота. Грях! Гордост! Блаженство!

Сетне се разрази бурята, която вече нищо не можеше да спре.

Чувството за телесно удоволствие изчезна. На негово място дойде една толкова черна и могъща Болка, че всеки един миг от мига бе наситен с удари, трясъци, изтезания, мъчения, огън, кръв. Удари от чук пронизваха черепа на Григорий. Бесове и демони гризяха кожата на монаха, нанасяйки милиони удари в един-единствен миг, черни деформирани котки деряха лицето на нещастника, ухилени уроди изливаха разтопено желязо в гърлото му. Адски огън тлееше около Григорий, покривайки тялото на монаха с безброй изгаряние, които щипеха, караха нещастника да скубе косите си. Всичко бе без начало и без край. Григорий започна да пищи.

Огън, кръв, болка. Огън, кръв, болка.

 Лудостта бе толкова близо. Падението чакаше с хищническа усмивка да удари неговия час.

Григорий се събуди и отвори очи. Не можеше да повярва, че всичко е било сън, кошмар всъщност - истински, съсипващ кошмар. Дишаше учестено, зрението му се опитваше да свикне с истинската тъмнина в килията. Трепереше, зъбите му потракваха, ръцете му не можеха да го държат изправен, слабост, немощ обхващаха цялото му тяло. Болката! Боже, Спасителю, Болката! Онази болка, която причиняваше болка само при спомена за нея, я нямаше. Беше изчезнала. Само в областта на слабините усещаше някакво смущение, но на фона на това, което бе преживял в съня си (сън ли беше?), това бе по-скоро гъдел – едно даже приятно усещане, което кара човек да си каже наум: „Е, поне съм жив!”.

„Е, поне съм жив”, въздъхна Григорий, „Но всичко свърши за мен. Край! Моето съществуване е обречено на едно дълго и безконечно отчаяние. А след земната ми кончина ме чака вечен Огън. Предадох Бог, любовта Му, братството и всичко, което смятах за добро. Сега съм роб на Дявола, защото сам избрах този път. Няма прошка за мен, нито светлина в дните, що идат подир!”. Григорий заплака, а душата му кървеше. След малко клетият монах изпадна в безсъзнание, смазан, прегазен, унищожен от превелика болка и мъка. Сетне падна Мрак и всичко потъна в безмълвната благодат на Нищото.

* * *

 „Брате, добре ли си? Чуваш ли ме?”, някакъв далечен глас, който все повече приближаваше и придобиваше плътност, прокънтя в главата на Григорий. „Погледни ме, отвори очи бавно”, наставляваше меко гласът, „Всемилостивият Бог е с теб, опитай, братко”.

Григорий отвори очи, но първоначално не успя да различи нищо в размазаната картина, която виждаше пред себе си. Даже сумракът в стаята му се струваше твърде ярък, но въпреки това се почувства спокоен, лек като перце. Нямаше и помен от болка, изтезания, мъка и огън. Нямаше нищо, просто празнота. Всичко у Григорий бе празнота. Спокойна, непретенциозна, няма празнота.

            - Брате, погледни ме, дай знак, че ме чуваш! – отново, но вече съвсем реално и близко прозвуча благият глас. Григорий го познаваше. Това бе гласът на инок Евгений. Какво ли правеше тук смиреният Евгений? Защо се омърсяваше, говорейки на тоя стопроклет грешник Григорий? „Превърнах се в инструмент на Лукавия, това е то”, отговори си сам бедния монах. Сетне положи усилия и успя да се фокусира върху лицето на Евгений. Все същият възмесест нос, все същата леко прошарена брада, все същите меки кафяви очи, все същата уста, която всеки един момент бе готова да се усмихне и да каже добра дума. Все същият белег на челото.

- Брате, чудо се случи с тебе. Нашият Спасител се смили над тебе и чу нашите горещи молитви. Стана Чудо – възкликна възбудено Евгений и скочи, изправи се на крака и погледна Григорий с блеснали очи. – Отивам да възвестя чудото на братята. Ох, Спасителю всемогъщи и пресвета Дево, благодаря ви от все сърце, че чухте молитвите ни! И без това имаш посетител, който всекидневно се молеше на Исуса Христа за твоето спасение.

Евгений излезе, а в стаята остана един силует, който седеше на стол. На Григорий бе трудно да разбере кой е този човек, но ясно си даваше сметка, че не е никой от братята. Силуетът бе с по-нежни и заоблени очертания, очевидно принадлежеше на жена.

Посетителят стана от стола и се приближи до леглото на излекувания болник. Сетне се надвеси над лицето на Григорий и така позволи на монаха да я разпознае. Беше Евдокия! Само един-единствен издайнически трепет мина през лицето на клетия инок, но това не бе важно. За секунди всичко, което почти бе умъртвило Григорий, се върна, но не изтрая дълго. Защото Григорий се вторачи в лицето на Евдокия, проникна дълбоко в погледа й и разбра. Най-накрая всичко бе ясно. Всичко! Без думи, без движения. Григорий видя само едно нещо в очите й... Прошка!

Прошка!

Нямаше мъка за Григорий, нито съмнение, нито терзание. Тя му бе простила. Как бе разбрала за всичко, случило се в съзнанието на монаха, не интересуваше Григорий. Важното бе, че за първи път той успя истински да познае себе си, хората и Бог. А как бе станало това? Нима прошката не идваше от любовта? Нима любовта не идваше от Бога? Не бе ли всичко едно Цяло – Бог, човек, любов?

„Вече знам кой съм аз. Вече знам, че Бог ме е създал, за да ме обича. Бог е Любов, а не страх! Вече знам как да обичам”, каза си наум Григорий и се усмихна...

И тъй възникна легендата за Григорий Отшелника (както го знаят и до днес местните), който след като оздравя напълно, отиде в гората и биде отшелник четиринайсет години. През тези отдавна отминали дни той и за миг не се усъмни в любовта на Бог. Всеки ден той казваше по една молитва и за Евдокия – жената, която бе показала, че няма нищо по-велико от любовта между хората. От Любовта, която прави смислено съществуването на всеки един човек, на света, на Бог.

Г. Димитров                                                                       04 март. 2011