Да уловиш звезда

ДА УЛОВИШ ЗВЕЗДА

Момиченцето не спеше. Болката го отпусна и то лежеше неподвижно. Мислеше си, че ако се раздвижи, тя пак ще се върне. Нощта се беше спуснала неусетно навън и от прозореца на стаята се виждаха само звездите. Сякаш целият свят се състоеше от небе. Даря не помнеше откога е тук. Толкова дълго ѝ се струваше, че имаше усещането да е родена в тази болница. Надеждата да прекара Коледа у дома все още не я беше напуснала. Но шушукането на лекарите, изопнатото лице на майка ѝ,  което я гледаше през стъклото, всичко говореше, че състоянието ѝ пак се е влошило. “Показатели”. Тя не знаеше какво означава тази дума. “Стабилизиране". Трудно беше дори да я произнесе. Отвреме навреме я посещаваха някои приятелки, допираха любопитни личица до стъклото, помахваха й, а после бързаха да излязат навън. Даря се опита да си припомни цвета на тревата, свежия ѝ дъх след сутрешен априлски дъжд, нетърпеливите иглики покрай планинска пътека, потропването на бастуна на дядо ѝ... неща, останали някъде много назад в годините. Веднъж, котато той я беше завел горе в стара туристическа хижа, излязоха на полянката отпред да погледат нощното небе. Такова небе нямаше как да види в града. Сякаш някой беше разсипал сребрист брокат върху много тъмно синьо кадифе. Или беше го тропосал с безброй карфици. И ненадейно от това бездъние се откъсна една и очерта дъга опашка.

– Дари, бързо си пожелай нещо, ако видиш падаща звезда и си пожелаеш нещо, ще се сбъдне.

Че какво може да си пожелае едно дете? То има всичко.

– А можеш ли са уловиш звездата, дядо?

– Ех, де да можеше, тогава целият свят ще е твой...

После... после дядо ѝ си замина. Никой не каза къде. А още по-после тя се разболя. И започна това дълго и тягостно лежане в болницата. С прозорец, през който се виждаше само небето. В началото си измисли игра. Опитваше се да си представи утрешния му цвят. Може би ще бъде сиво. Или безцветно. Дори зелено, като младата априлска трева. След цветовете започна да гадае и дали ще има облаци. Но идваха дни, в които след процедурите и болката искаше само да спи, дора да не сънува...

И сега искаше да заспи. Да се отпусне. Да й олекне. Дори й се стори, че я люлеят. Леко, леко, леко...

– Дари, събуди се, погледни навън – сакаш чу гласа на дядо си.

Даря се сепна. Зад  прозореца видя същото онова небе – много тъмно синьо кадифе, посипано със сребърен брокат.

– Аз съм тук, Дари, ще ти подаря звезда – продължи шепотът.

И тогава Даря видя как от небето се откъсна една звезда.

– О, тя сега ще изгори – възкликна Даря с разочарование., защото нямаше да има време за желание.

Но звездата увисна зад стъклото и се спусна до решетката на леглото. Трябваше само да се протегне и да я улови. И тогава болката се върна. Връхлетя я като подивяло псе, заръфа я, остави я без дъх и абсолютно безсилна. Даря гледаше през сълзи звездичката, която мигаше като светулка, и си мислеше, че ще угасне ей сега. Напрегна последните си сили и ратвори пръсти. Болката стана още по-силна. Даря затаи дъх и придвижи още малко ръката си. Трябваше да я хване, да я има, за да може утре майка й да се усмихне, а може би и дядо й да се върне и пак да отидат до онази горска хижа и с а тича боса през мократа трева... И тогава я улови, стисна я в шепа. Звездичката примигна още веднъж. И още. Даря усети топлина да се разлива по цялото й тяло. Дишането й стана спокойно, олекна й някак. И за първи път от толкова време се почувства добре. Не смееше са отпусне юмрука си, за да не изгуби последната капка надежда, която някой й беше изпратил.