Лесно е да затвориш очи, нали? Да ги затвориш и да се потопиш в мрака и всичко да изчезне… Толкова спокойно и уютно, като в майчини прегръдки, мракът те обгръща, но и те предпазва. Не би ли желал и ти да избягаш за малко?

   Да избягаш от реалността, от трудностите. И да не мислиш за нищо лошо. Но… не. Не можеш да спреш да мислиш, дори и да затвориш очи. Мислите са все там. И спомените също. Спомените за болката, за лъжите, за предателството и лицемерието. А как ти се иска да ги нямаше, да можеше да ги изтриеш от паметта си, сякаш не е било, но ти знаеш, че няма смисъл, защото те пак ще те връхлетят. Просто хората са такива, често не осъзнават кога те нараняват, а може би осъзнават и това е по-лошото. Но не, стига, няма да мислиш вече. Ти не можеш да ги промениш. Знам, че ти се искаше и че вярваше, че може би ще успееш, може би поне един човек. Но спри, недей. Те ще се променят, ако сами решат и ти нищо не можеш да направиш. Да, знам, че вярваше, че някои са различни, но всъщност са били различни само в твоите представи. Харесва ти да вярваш в доброто у хората? Е, то често лъже. Но ти не преставай, защото и ти си човек, и на теб ти е трудно да се променяш, затова и ще страдаш още, докато не се научиш или докато не намериш онези, различните.

   Да, признавам, и аз съм като теб. И може би е глупаво и наивно. Хората толкова пъти са ни разочаровали, нали? Обаче ние си оставаме глупави и ще продължаваме да вярваме, че те са добри. Е, след време ще разберем, че не всички са такива, и че сигурно са единици онези, които няма да ни използват, но замисли се, не си ли заслужава все пак.

   Аз знам моя отговор. А какъв е твоят, ти решаваш. Но нека сега заедно затворим очи и забравим всичко, което ни наранява. И да помечтаем как утре ще се радваме на света с отворени очи!