Лесно е да затвориш очи, нали? Да ги затвориш и да се потопиш в мрака и всичко да изчезне… Толкова спокойно и уютно, като в майчини прегръдки, мракът те обгръща, но и те предпазва. Не би ли желал и ти да избягаш за малко?
Да избягаш от реалността, от трудностите. И да не мислиш за нищо лошо. Но… не. Не можеш да спреш да мислиш, дори и да затвориш очи. Мислите са все там. И спомените също. Спомените за болката, за лъжите, за предателството и лицемерието. А как ти се иска да ги нямаше, да можеше да ги изтриеш от паметта си, сякаш не е било, но ти знаеш, че няма смисъл, защото те пак ще те връхлетят. Просто хората са такива, често не осъзнават кога те нараняват, а може би осъзнават и това е по-лошото. Но не, стига, няма да мислиш вече. Ти не можеш да ги промениш. Знам, че ти се искаше и че вярваше, че може би ще успееш, може би поне един човек. Но спри, недей. Те ще се променят, ако сами решат и ти нищо не можеш да направиш. Да, знам, че вярваше, че някои са различни, но всъщност са били ...