Знаете ли кое е потискащо?

   Да си караш нощем по празен път и радиото да прекъсва. Много, много ме дразни. Онзи горе толкова ли ме мрази, че не ми дава дори да си намеря една скапана радиостанция. Да ми попее някоя кукла като вокалистката на Sexy Bitches и да се разсея малко.

  Карам си колата, търся си проклета работеща радиостанция и си мисля. Не трябваше да напускам България.

  О, Америка! Земя на неограничените възможности.

  Неограничени някой друг път! Пристигнах преди шест месеца с уредена работа. Почнах веднага, купих си този стар Мустанг и всичко уж вървеше на шест.

  Къде ти, за един миг това, което бях постигнал, потъна в калта. Последният един месец го карам на готови храни, без ток и на пълна тишина, за да не ме усети хазяинът.

  Преди два дни каза през заключената врата, че:

  а) знае, че съм вътре

  б) ако не изляза да си платя наема до два дни, ще извика полиция.

  Е, не излязох. Първия ден изядох последната  храна, която имах вкъщи и вечерта след това се изнизах колкото по-тихо можех. Супер, каква добра реклама на страната си направих, макар че за хазяина бях просто поредният имигрант, надали помни откъде идвам.

  Прекарах нощта в колата си, паркирал достатъчно далече от квартирата. Много, ама много е неудобно да спиш в кола, а някои хора и секс правят. Да се чудиш как се събират... Макар че и аз бих пробвал...

   На сутринта подкарах колата до банката, изтеглих от влога си последните шестдесет долара, които ми бяха останали, напълних си резервоара, докъдето стигнаха парите, купих си мобилен телефон за еднократна употреба и малко храна.

  Ако някой ме види на какво приличам в момента, лошо ще му стане. Имам сенки под очите от снощното недоспиване, косата ми е рошава и хм, в никой случай не бих я нарекъл “чиста”, отслабнал съм и изглеждам откровено зле.

  Имам нужда да съм сам. Въпреки че откакто дойдох тук, социалният ми живот определено не е особено активен, наистина имах нужда да съм сам.

  Обичам да карам кола, действа ми адски успокояващо и разтоварващо. А и винаги съм усещал един особен уют, докато карам вечер и сам. Тишината не ме плаши или дразни, въпреки че  в момента атмосферата просто изисква проклетото радио да открие някоя рок-станция. Не ми се слушат дискове, така че ще си продължа на тишина и спокойствие.

   Сега сме само аз и колата. Пустините в Америка ми харесват. Различни са от африканските. Не, че съм ходил в Африка, гледал съм телевизия просто. Приятно е да караш сред подобен пейзаж, изобщо не е еднообразен и скучен, както хората си мислят. Или поне както повечето хора си мислят. Тръснах глава. За какви глупости си мисля само. Имам куп проблеми за решаване – нямам пари, бензинът ми скоро ще свърши, за капак скоро ми изтича работната виза и след като ме издирят, ще ме екстрадират. Толкова с клетвите, че няма да се върна в България преди да успея в живота. Но ако трябва да го погледна от друга страна – екстрадирането ще реши всички настоящи проблеми, за да създаде бъдещи...

  Тръснах глава. Не ми се мисли за това. Май ще спра за малко край пътя. Въздухът е студен и чист, не като в големия град. Няма пукната душа на километри от мен. Май ще пренощувам тук, после като се върна в България, поне да има какво да разказвам.

   Извадих кен бира от багажника, процентът й на алкохол е колкото този в нашето газирано. Смешна работа, но пак е по-добре от нищо. Седнах на земята и се облегнах на колата, пия си бира и гледам небето. Невероятно е, толкова звезди не съм виждал дори и в България. Но тогава изобщо не поглеждах към небето нощем.

   Взех мобилния телефон, набрах кода на свидната родина и след това номера на майка ми. Хич и не се надявах, че тези телефони ще се свържат, но явно имах късмет:

 - Ало, мамо, здравей. Аз съм... – Да, добре съм. Ще се върна скоро вкъщи. Всичко е наред, не се притеснявайте за мен. Трябва да затварям, защото ми свършват парите. И аз те обичам, до скоро.

    Радиото току-що откри някаква радиостанция. Рок-станция. Карма. Днешната вечер определено ще бъде прекарана идилично. Утре ще се оправям с проблемите...