ДАНТЕЛАТА НА ДЯВОЛА

– Цвето, Цвето, тук ли си?
Накъсаният мъжки шепот разсече тишината на две. Половината, куцайки, се скри в отминалия ден. Другата половина, осакатена, рухна върху селото, затискайки го с предчувствието за идващо зло.
    Една топла женска ръка затисна мъжките устни и ласката прокара огнения си меч през тялото му. Земята се разтърси и мъжът усети как колената му омекнаха. Отговорът беше толкова сладък, че на сърцето му премаля.
    Жената прокара пръсти през лицето на мъжа, напипа ръката му и го поведе след себе си. Тя знаеше къде стъпва и нито едно клонче не пукна под краката ѝ. А може би бе толкова лека – като пухче, което се носи от полъха на вятъра... Притихнал, мъжът вървеше по стъпките ѝ с усещането за топлата ѝ ръка. Усети отварянето на вратата чак когато се препъна в прага. Охна изненадан и тих женски смях погъделичка ухото му, а топла миризма на животни – носа му.
    Жената обгърна врата му с ръце и устните ѝ, топли и влажни, се прилепиха към неговите. Зави му се свят и той опря гръб в стената, сподирен от женското тяло, което го опърли с огъня си.
    Мъжът се впи в женските устни тъй, сякаш искаше да изпие и последния им дъх, и зашеметен като от отлежало вино, обсипа с бързи, горещи целувки лицето и шията на жената.
– Ах, Цвето, не мога повече така! Ще полудея! Тези кратки срещи не ми стигат. Искам да си до мен, да си моя жена! – проплака мъжът.
Женските ръце го обсебиха със силата на отчаянието, сякаш искаха да го разтворят в себе си.
– Да не мислиш, че аз искам нещо по-различно? Знаеш ли какво ми е вечер друг мъж да галя до мене? Други ръце да ме докосват? Други устни да ме целуват? Понякога си мисля, че ще взема ножа и ще го забия или в неговото, или в моето сърце, за да спра този ужас. Ах, Георги, каква орисница ни ориса? Каква мъка ни залюля? Каква болка ни закърми?
Жената шепнеше задъхана от горест и съжалението разрязваше мъжкото сърце. Той притисна твърдата си длан към устата на жената, за да запуши извора на горчилката. Болката му бе за нея. Не мислеше за себе си, не съжаляваше никого другиго. Вечер се прибираше късно вкъщи, уморен и озлобен, и не оставяше капка милост да прокапе.
Двамата се свлякоха върху сламата зашеметени от болка, вкопчени един в друг с едно сляпо отчаяние, а може би надежда, че горчилката ще се стопи и ще се озоват в онзи Рай, в който ще са сами с любовта си. Пред очите им се занизаха спомените...

Георги видя отново Цвета в онази първа среща – девойче с едвам отхвръкнали като ябълки гърди, с русите плитки и къдриците, които галеха ушите ѝ. Отново се потопи в очите ѝ, черни и влажни като на кошута, и усети пак тръпката, която го проряза тогава.
И Цвета се видя там, на герана, с първото ѝ излизане като девойка. Спомни си как сърцето ѝ блъскаше в гърдите с оная надежда за среща с единствения, неповторимия.
А те се оказаха двама. Приближаваха се към нея от двете ѝ страни, плахи, но вярващи в съдбата си. Единият, по-напорист, хвана стомната и я вдигна, отпивайки от водата. Другият се спря и впи очи в нейните. Погледът му я изгори. Дамгоса сърцето ѝ и остана там.
    Така почна надпреварата между тях. Цвета не смееше видимо да окуражи никого, ала очите й се впиваха като светкавици в лятна нощ, прорязваха сърцето на Георги, отнасяйки го завинаги.
    Другият все пръв напиваше стомните ѝ. И тя доволна го оставяше, за да може да се гмурне в очите на Георги. Премаляваше ѝ от тези кратки откраднати мигове, главата ѝ бучеше като водопада, който се спускаше между скалите над селото, громолеше по пътя си и заглушаваше всичко друго.
    Така се заредиха дните: на хорото единият се хващаше до нея, а Георги – срещу нея. Цвета усещаше погледа му как се плъзга по всяка част от тялото ѝ. И тя се оставяше на очите му и се отпускаше в една сладостна нега, от която краката ѝ омекваха.
    Един ден дружката ѝ, съседка на Георги, дойде на гости и скришом от майчините очи мушна в ръката ѝ малко листче. Бе писмо: пишеше, че в неделя ще дойде с родителите си да я искат. Само това. Цвета не помнеше как минаха дните. Сякаш се носеше във въздуха. В събота вечерта, тъкмо бяха седнали на масата, и кучето залая на човек. След малко на портата се почука. Родителите ѝ се спогледаха зачудени, а майка ѝ тръгна към вратата. Баща ѝ я задържа и пръв излезе навън. След малко вратата на одаята се отвори и прага прекрачиха трима души. Беше другото момче с родителите си. Цвета изстина. Сърцето ѝ се сви, сякаш да изчезне, преди да изживее това, което предстоеше да се случи.
    От тази вече Цвета не помнеше нищо. Сякаш не беше там. Искаше да избяга далече, далече и да се върне чак когато отмине нощта. Родителите ѝ нито я погледнаха, нито я попитаха. Разкъсаха сърцето й и го пръснаха по ветровете, за да не може никога вече да събере парчетата...
    Жената се отърси от спомените си под ласката на мазолестите мъжки длани. Тя се сгуши в тях като пиле, което търси майчина закрила. Мъжът пое устните ѝ, трепетни и жадни, и ги напои с аромата на тютюн и мъка.
    –  Ах, Цвето, не мога повече така! Пък и не искам, разбираш ли? Не искам!
Мъжът леко разтърси жената, сякаш с този жест можеше да ѝ обясни нещата по-добре.
    – Успокой се, мили, успокой се! – Ласкавата женска ръка се втурна да изтрие мъката, ала се препъна в сгърченото мъжко лице.
    Георги си спомни деня, в който майка му радостно шеташе из къщата, приготовленията на баща му и онзи миг, когато съседското момиче се стрелна през вратата и съобщи голямата новина:
    – Сгодили Цвета снощи. За Хаджийордановия син. Бре, късмет извади таз Цвета! Добра къща, имотна. Момчето им добър стопанин – бъбреше момичето, без да усеща страшната тишина, която изведнъж бе изпълнила стаята. Майка му стоеше, притиснала с ръка сърцето си, и гледаше сина си с тъжната обреченост на смъртник. Баща му бе пребледнял и черните му мустаци някак странно се открояваха на лицето. Георги стоеше като ударено от гръм дърво, останало право, но овъглено до корен.
    Момичето, разбирайки, че нещо страшно става, ги изгледа и притеснено избяга от стаята. Майка му се приближи и го погали по лицето, както в онзи ден, когато една тежка болест за малко не го отнесе в гроба. Баща му се изкашля притеснено, дръпна трикракото столче и седна. Животът свърши! По-добре да не се беше раждал!...
    – Цвето, трябва да направим нещо! Не можем да стоим повече със скръстени ръце. Трябва! – Мъжкият глас се сгъсти от решителност и стана тежък като олово.
Ах, тогава бе толкова млада, изплашена и слаба. Не можеше да промени хода на събитията не защото не искаше, а защото и през ум не ѝ мина да го стори. Годините минаваха, а пустотата в сърцето ѝ не изчезна. Деца роди, но болката не се загуби. Понякога си мислеше какво ли щеше да е, ако това бяха неговите деца...
    Георги се махна от селото. Научаваше някоя новина от време на време. Ожени се, двама сина му се родиха. Не се върна в бащината къща, а Цвета си вярваше, че го е забравила. Така се нижеха дните, отнасяйки късчета от живота ѝ, а нямаше кой да запълни празнотите. До онзи ден, в който отново срещна Георги.
    Беше ходила да види майка си, носеше малката си дъщеря и се радваше на детското ѝ бърборене. Внезапно го видя. Стоеше на пътя, изваян като скала, и само очите му, впити в нея, горяха. Краката ѝ се подкосиха и тя се уплаши да не припадне. Не за себе си се изплаши, за детето си мислеше и този страх я задържа на крака. Трепереща, тя премина покрай него, а огненият му дъх опърли лицето ѝ и този огън я гореше дни след срещата.
    От този ден животът ѝ се промени. Мислите започнаха да я тревожат. Тя вече бе жена и новите усещания, които бе познала, се втурнаха да догонят Георги. Тя го желаеше като мъж. Искаше да усети ръцете му, устните му и тези желания я изгаряха. До онази сутрин, в която Георги се промъкна като сянка в обора, където тя доеше козите. И до ден-днешен тази сутрин ѝ беше като в мъгла. Всичко беше само усещане, което я замая. Ръцете му я обгръщаха, галеха, искаха. Устните му я изпиваха. Времето спря... Когато отново тръгна, всичко се беше променило. Животът я затвори в кратките пламенни срещи, които я изгаряха и не оставяха нито угризения, нито жал, нито срам.
    Георги обхвана топлото женско тяло и се гмурна в дълбините му, зашеметен и отдаден.
    Когато избяга от селото, искаше да я забрави, да я изтръгне от сърцето си, ала усещаше, че няма да може. Не беше виновна Цвета. Тя го обичаше, по очите ѝ четеше. Не беше виновна Цвета! Той мразеше и проклинаше съдбата, която ги раздели. Животът му стана сив и монотонен. Не се връщаше в село, не искаше да чуе нищо от никого за Цвета. Започна работа във фабриката. Там си намери едно кротко, грозновато девойче и я попита дали ще се ожени за него. Тя се съгласи и скоро след това заедно с двама познати отидоха в една малка черква и се венчаха. От този ден си спомняше само миризмата на дим от старата печка и напевното мрънкане на попа.
    Жената се случи добра къщовница, кротка и прибрана. Когато за пръв път пое новородения си син, една топлина пролази в гърдите му и затопли сърцето, което бе започнало да се вледенява. Животът започна пак да тъче шарената си черга и Георги смяташе, че е преживял Цвета. До онзи ден, когато се върна в село... Видя я отдалеч. Слънцето я осветяваше откъм гърба и свитите ѝ на венец плитки блестяха като корона. Носеше малко момиченце, което весело бърбореше, а Цвета с една щастлива усмивка го гледаше. Тъй хубава беше в оня момент, че дъхът му секна и краката му се подкосиха. Той се спря и впи разжарени като въглени очи в нея. Времето спря и даже слънцето се препъна в един облак и се претърколи в полите му. Тя прошумоля край него, нежна като мусон, оставяйки след себе си дъх на лавандула, който дълго гъделичкаше носа му. В този миг разбра, че не може да живее без нея. Сега я обичаше по-различно. Оная първа любов се бе отразила в сърцето му и момчешката ѝ невинност бе застинала там. Тази любов бе мъжка, страстна и опожаряваща като огън. От този миг за него нямаше нощ, нямаше сън. Превърна се в сянка, прилепнала до зида на Цветината къща. И една сутрин не издържа: видя да влиза в обора при козите и се стрелна след нея. Наоколо нямаше никого. Георги отвори вратата и видя жената, която толкова години бе жадувал – застинала като кошута от изненада. Когато я обгърна, разбра – тя е животът и нищо извън нея не съществува.
    Дните се прецеждаха до един миг – мигът на тяхната среща. Извън нея нямаше нищо. Цвета се движеше като замаяна и само мисълта за срещите я крепеше да не рухне. Нищо друго не можеше да я изкара от унеса ѝ, всичко беше Георги – дъхът му, миризмата му, сладостта му. Беше се пропил в душата ѝ и тя го беше поела като сюнгер. Срещите се сгъстяваха като тежка кал, която полепна по сърцата им, по очите им, по името им. Всички ги знаеха, всички шушукаха за тях. Само семействата им още не бяха разбрали, но беше въпрос на време и те да научат тайната им. Мъжът ѝ започна да я поглежда странно, но дума не излезе от устата му. И Цвета се чудеше дали се досеща, какво знае и ако е чул, защо си мълчи. Дали чака сама да му каже, или не иска да си разваля спокойствието?
    Георги имаше една голяма грижа: жена му беше залиняла след раждането на второто им дете и от ден на ден се топеше. Беше я водил на лекар и той каза, че бъбреците й са болни и работят трудно. Човекът даде напътствия за храната и предписа лекарства. Жена му обаче продължи да линее и Георги усещаше една нечиста радост да го обзема. В главата му назря план.
    Една вечер отиде да види родителите си и заразпитва майка си за стари предания. После завъртя приказката и от дума на дума, попита за отровните билки. На другия ден се запъти към планината. Губи се цял ден, но намери билката. Свари я скришом и наля в едно шише. Два дена мисли само как да я даде на жена си. На третия ден ѝ каза:
    – Донесох ти илач от града. Ще го пиеш по обяд. Една лъжица само.
Извади шишето и ѝ го подаде. Жена му само кимна и го отнесе в одаята, където спяха.
    Дните се изнизваха като изпуснати бримки и разплитаха всекидневието. Една сутрин жена му не се вдигна от леглото. Георги отиде да види какво става. Намери я отпусната, пребледняла, с посинели устни и вторачена в тавана. Дишаше на пресекулки. Той впрегна каруцата и препусна към града. Когато пристигнаха при доктора, конете бяха дишаха като мехове, така ги беше гонил. Докторът я прегледа, поклати безпомощно глава и му каза да я кара в болницата. Но и там нямаше надежда.
    – Върни си булчето вкъщи да умре сред свои – посъветва го възрастен лекар и Георги го послуша. 
Жена му почина след три дена и никой в село не се зачуди на тази смърт. Всички знаеха, че е болнава, и съжаляваха Георги, задето остава сам. Животът му пое нова посока. Майка му, още здрава и пъргава, пое къщата в ръцете си и лека-полека децата се привързаха към нея. Срещите с Цвета му даряваха незабравими мигове. Тя ни веднъж не го попита за смъртта на жена му, а той самият не отвори и дума за това.
    Цвета не познаваше тази жена. Съседите я одумваха, че не излиза никога от къщата. По сватби и кръщенета Георги ходеше все сам и злите езици говореха, че я държи под ключ в дома. Цвета не вярваше на тези думи, защото познаваше благия му характер, и никога не го запита за отшелничеството на жена му. И животът продължаваше...
Мъжът ѝ всяка вечер ходеше в кафенето и стоеше до късно. Тя приспиваше децата и чакаше знак от Георги, че е дошъл. Притаяваха се в обора и се наслаждаваха един на друг. Сега, когато Георги бе останал сам, Цвета изнемогваше от желание да са постоянно заедно. Когато съседките започнаха да оглеждат вдовиците от селото и околията и да ги спрягат за Георги, тя едвам се сдържаше да не ги хване за косите. Когато бе до нея, се сгушваше в прегръдките му и забравяше всичко – дом, деца, съпруг. Сякаш бяха само те двамата на света. Сега дните се точеха дълги и тежки, пълни с негодуване. Георги разбираше безсмислието на съпротивата си, но не можеше да излезе от нея. Тя го завличаше все по-дълбоко и той чувстваше една дива омраза към Цветиния мъж. Здрав и силен го срещаше Георги по селските друмища и всяка среща го ожесточаваше. Този мъж имаше Цвета в къщата си, в леглото си, в живота си, а той се задоволяваше с малките като трохи срещи. Представяше си Цвета в прегръдките на другия и това го разтърсваше. Нощем се събуждаше изпотен, а мислите му, слепи и куци, се блъскаха към постелята на единствената жена, която бе дамгосала сърцето му.
    Двамата лежаха уморени и доволни сред дъхавата детелина, която изпълваше обора с аромата на лято. Цвета го хапеше по ухото, смееше се, а смехът ѝ го замайваше като гургулича песен. Тъмнината бе озарена от очите ѝ – доволни и щастливи, а тялото ѝ искреше от с белотата си, младо и стегнато, сякаш не беше раждала. Георги се ослушваше. Тишината беше станала така гъста, че с нож да я режеш. Бе помолил брат си да отиде в кафенето и да подхвърли на Цветиния мъж една идея. Брат му го изгледа странно, но нищо не каза. Бяха верни един на друг и Георги беше сигурен – ще изпълни поръчката. Знаеше, каквото и да се случи, няма да го предаде. Една кръв бяха.
    Георги долови стъпки – тихи, потайни, устремени към обора. Прегърна Цвета, сякаш искаше да я скрие в себе си, и в този миг вратата на обора се отвори на прага с фенер в ръка застана Цветиният мъж. Георги скочи като ужилен и се вторачи в него. Той стоеше занемял, сякаш ударен от гръм. Беше окаменял, заковал очи в опънатото голо тяло на Цвета. Не погледна към Георги, като че не беше там. Внезапно се обърна, закачи фенера на вратата, грабна вилата и с обезумял от болка поглед се устреми към жена си, която, примряла от страх, не мръдваше. Георги разбра, че трябва да действа бързо, от реакцията му зависеше живота на Цвета. Обърна се и видя опряна на стената лопата. Грабна я и вложил цялата си омраза, я стовари върху тила на на съперника си. Главата изпука като узряла диня и мъжът се строполи като покосена трева в краката на жена си.
    Георги остана неподвижен за миг, после седна и взе да милва косите на любимата си. Прегърна я, залюля я в скута си като дете. Погледна окървавения тил на неподвижния мъж и някаква дива радост го обзе. Сега Цвета бе негова. Другият бе престанал да съществува. Галеше Цвета с една удовлетворена ласкавост на притежател, каквато преди това не познаваше.
    Цвета внезапно отвори очи и погледът ѝ се прикова в Георги. Не знаеше все още какво се е случило. Георги виждаше как съзнанието ѝ лека-полека се завръща и след миг жената се надигна, седна и се вторачи в мъртвия си съпруг, прострян в краката ѝ.
Викът на ужас се надигна в гърдите ѝ, но Георги, усетил го овреме, запуши с ръка устата ѝ. Тя се сгуши в ръцете му с надеждата, че там ще изчезне ужасът от действителността, а той я притисна до себе си с вярата, че ще го приеме. Помогна ѝ да се облече и двамата седнаха един до друг, стараейки се да не поглеждат към мъртвеца.
    Цвета неохотно се отдели от Георги. Все още не се чувстваше готова за разговор, но знаеше, че не може да протака времето  до безкрайност. То се бе изпълнило и разляло като от счупена чаша.
    – Георги, какво ще правим с трупа? Не можем да го оставим тука – с треперещ глас каза тя.
    – Само един начин има, Цвето. Трябва да го закараме извън селото с каруцата. Да я преобърнем. Ще изглежда като злополука. – Накъсаният говор на Георги издаваше притеснението му.
    – Съседите ще чуят тропота на каруцата.
    – Няма. Ще навием около колелата и краката на коня парцали. – Той беше мислил за това, докато Цвета бе в несвяст. – Иди в къщи и донеси каквито парчета плат намериш.
И тя стана и с несигурни крачки отиде вкъщи. Децата спяха спокойно. Цвета затършува в раклата, изваждайки каквото намери. Георги бързо се справи с другото – постла слама в каруцата и качи тялото. Хвана юздата на коня и потегли. Цвета отвори вратника, изчака го да изкара каруцата и тръгна след нея.
    – Цвето, къде? Върви си вкъщи! – прошепна Георги.
Тя поклати отрицателно глава:
    – Заедно почнахме, заедно сме до края, скъпи!
За пръв път я чу да го нарича така. Краката му се подкосиха и сълзи напълниха очите му. Не й каза нищо повече. Черната нощ ги погълна като тресавище, което не пуска жертвите си. И те вървяха един до друг, хванати за ръце, съпровождаха страстта и позора си. Не знаеха, че това е последната им нощ заедно. Не можеха да четат съдбата и дори не подозираха, че сами я написаха.
    Стигнаха до урвата „Дяволското гърло”. Тук пътят правеше рязък завой и често ставаха зулуми. Георги спря каруцата. Махнаха парцалите и Цвета ги натъпка в торбата, която предвидливо беше взела.
    – Ела, Цвето, помогни ми да обърнем каруцата.
Напрегнаха се здраво и с един напън успяха. Конят се опита да запази равновесие, ала не удържа: заби копита в скалата, замята се, а после, преобръщайки се, повлече колата по стръмината. Цвета се вкопчи в Георги с някаква неосъзната обреченост, която прекърши душата й. Той я приласка като малко дете, не знаейки, че с тази прегръдка се сбогува с нея.
    Прибраха се мълчаливо в селото и през целия път се ослушваха, а сърцата им блъскаха в гърдите при всеки шум. Пред портата Цвета го погледна, но не посмя да протегне ръка и да погали лицето на мъжа, който беляза живота ѝ със страст и смърт.
Не знаеше какво да прави с парцалите. Мушна ги под леглото, както си бяха в торбата, с мисълта на другия ден да ги изгори. Мушна ги и ги забрави. Събитията бяха по-бързи от действията...
    Сутринта видя, че кучето е изчезнало. То беше верен спътник на мъжа й и отсъствието му скова от ужас тялото й. Към обяд на пътната врата се потропа. Цвета се запъти да отвори, а краката й се огъваха като да бяха от гума.
    – Къде е мъжът ти, Цвето? – попита кмета. Стоеше на врата и не искаше да влезе.
    – В града отиде, рано сутринта тръгна. Защо питаш? – едва успя да промълви тя.
    – Преди час видели кучето ви да вие на ръба на „Дяволското гърло”. Ще изпратя хора да слязат в пропастта.
Кметът си тръгна, а тя се свлече премаляла и седна на камъка, с който подпираха вратата.
    Изгуби представа за времето. Започваше някаква работа, оставяше я и започваше друга. Следобед дойде майка ѝ – научила за кучето, и взе децата да не ѝ се пречкат из двора. Стана ѝ страшно. Сама в пустата къща, не смееше да излезе навън. Мислеше си, че щом я видят, всички ще разберат истината.
    Надвечер дойде баща ѝ. Седна на стъпалата къщата и я извика. Цвета седна тежко до него.
    – Щерко, намериха мъжа ти. Паднала каруцата с коня в пропастта и го премазала. Дойдоха следователи от града и го взеха. Като си свършат работата, ще го приберем. Ти си стой вкъщи. Ние със свата ще се погрижим.
Баща ѝ несръчно я хвана за ръката и смутено се изкашля. Изправи се, нахлупи каскета до очите си и бавно излезе през портата. Цвета дълго стоя на стъпалата. Не мислеше, не усещаше нищо. Една празнота се бе образувала в нея, сякаш бе изгубила душата си. Чу тропота на каруца и глъч на хора, които спряха пред тяхната къща. Цвета се изправи и тръгна да отвори. Знаеше – мъжът ѝ се завръща за последен път. Трупът му бе поставен в здрав ковчег със затворен капак. Цвета се обърна и мълчешком тръгна към къщата. Мъжете свалиха мъртвия и последваха. Тя влезе в голямата одая, седна в ъгъла и замря. Жените се втурнаха да приготвят нужното за опелото. Цвета ги остави да се оправят сами. Стоеше като изтукан – без чувства, без сълзи, без мисъл. Съвзе се за миг, когато в стаята влезе Георги. Погледна го и огънят в очите му я изгори. Наведе глава и сълзите ѝ рукнаха. Майка ѝ въздъхна с облекчение. Страхуваше се от тази вцепененост, с която я посрещна дъщеря ѝ. Тя не знаеше, че Цвета не плачи от мъка по мъжа си, друга мъка я гореше отвътре. За Георги плачеше, за ръцете му и за устните му, които дълго време щяха да са далече от нея. Плачеше, ожалвайки самотните нощи, които я чакаха.
    Връщаха се от гробищата. Бяха стрували деветтях на мъжа й. И пак майка й и свекървата приготвиха всичко. Тя се движеше из къщата като навита пружина.
На пътя пред селсъвета стоеше кметът и смутено извика баща й.
    – Бай Христо, да заведеш утре Цвета в града при следователя. Да си вземете адвокат. Без него не отивайте...
Баща ѝ я дръпна настрана. С тях остана и брат ѝ.
    – Цвето, дъще, утре трябва да се явиш при следователя на разпит. А ти, Иване – обърна се към брата й, – още сега да отидеш в града и да намериш адвокат.
Разпитът мина като сън. Усещаше загрижеността на брат си и ръката на адвоката, предупреждаваща я да я внимава.
Дните минаваха, а тя сякаш беше чучело без чувства, без желания, без надежди. Децата все още бяха при майка й, която напразно увещаваше дъщеря си да се премести при тях.
На третия ден след разпита на външната врата се почука. Цвета трепна и ужасът премина като светкавица през тялото ѝ. Колената ѝ се подкосиха и тя едвам се завлече до вратника. Отвън стоеше кметът с двама жандарми и един цивилен, който не беше от селото. Той ѝ връчи тънък бял лист и кметът обясни, че е заповед за обиск. Цвета мълком се отдръпна и пусна мъжете да влязат. Последва ги като сянка, седна в одаята и не помръдна. Жандармите затършуваха, сподирени от зоркия поглед на цивилния. Единият от униформените се наведе под леглото и извади торбата с парцалите. Цвета изстина.
Разбра някъде в дълбоко душата си, че това е началото на края.
Цивилният развърза връзките и парцалите се изсипаха като кален поток на пода.
Беше обречена. Прие го като Божия правда.
    –Къде е обора? – попита цивилният и жената ги поведе. И сякаш към Голгота вървеше, така й тежаха стъпките... Не беше влизала там от оная вечер, когато стана убийца. 
Отново си спомни за Бога, но не посмя да се прекръсти. Отвори вратата на обора и се отдръпна. Не смееше да погледне. Не видя как се спогледаха мъжете. Там, където се бяха любили с Георги, сламата още пазеше спомен за телата им. Вилата, която в гнева си бе грабнал мъжът й, и лопатата, покрита с почерняла спечена кръв – всичко стоеше тъй, както го бяха оставили. Толкова дни Цвета така и не намери сили да дойде, да скрие следите от онази страшна нощ и да промени съдбата – своята и на Георги. 
    Това, което стана после, остана извън нея, сякаш се случваше на друг. Заведоха я в града и я затвориха заедно с други жени в една килия. Дойде адвокатът и Цвета като в приказка му разказа всичко. Не мислеше за никого, не я интересуваше нищо. Говореше, за да излее всичката мръсотия от душата си, само дето душа не й бе останала вече. Нито обвиняваше, нито защитаваше. Беше обречена на страстта си.
Георги цепеше дърва на двора, когато влезе брат му. Приближи се, свали каскета и продума:
– Жандармите отведоха Цвета в града. – И без да чака отговор, обърна се и излезе.
Брадвата натежа в ръцете на мъжа и се отпусна безсилна на дръвника, а той дълго стоя без мисъл и чувства. По някое време се отръска, като че искаше да прогони всичко, и тръгна към бащината къща. Синовете му играеха на двора и като го видяха да влиза, се втурнаха към него, а той несръчно ги притисна до себе си и ги замилва по главиците. Майка му гледаше отстрани, вцепенена и занемяла, и в ужасения ѝ поглед Георги прочете всичко – майчиното сърце вече бе разбрало. Той се приближи до нея, хвана десницата ѝ и я целуна за прошка. Клетата жена простена и дълго преглъщаните сълзи рукнаха от очите ѝ. Обърна се мълком и влезе в одаята – не искаше децата да я видят разплакана.
    – Сине, прошка да искаш! От Бога прошка да искаш! И аз ще се моля Богу за тебе, сине. Докато съм жива, ще моля...
Вратата на одаята се отвори и баща му влезе. Когато чу в кръчмата, че Цвета са я отвели в града с конвой, старото му сърце подскочи тревожно. А сега, щом видя разплаканата си жена и сина си, коленичил пред нея, разбра: часът на истината бе дошъл. Свали си каскета, пусна го на земята и залитна безпомощно. Георги скочи и го прихвана. А старецът се отпусна, опря се в гърдите на грешния си син, сякаш да вдъхне частица от чедото си, да я поеме и да я пази до края на дните си... 
    Георги се върна вкъщи – не искаше нито децата, нито родителите му да видят как го арестуват. Цяла нощ не мигна. На сутринта чу, че някой чука на пътната врата, и скочи. С цялото си същество усещаше, че това е краят на досегашния му живот. Отвори и видя, че предчувствието му не го е излъгало. Улицата изведнъж опустя: хората, които срещаха, бързаха да се приберат по къщите, не искайки или не можейки да понесат чуждия срам.
    На адвоката Георги каза, че всичко е измислил сам, опита се да поеме цялата вина.
В затвора дните течаха като ленива река, която не искаше да стигне до морето. Цяла вечност мина, докато изправят пред съда. Там видя Цвета. Само косата й бе останала същата. Отслабнала, опожарена, Цвета се бе променила до неузнаваемост. Дори не погледна към него и Георги се ужаси от мисълта, че го е намразила. През изминалия месец само за този миг бе мислил – да се потопи в очите й, да забрави за всичко и за всички. Ала тази жена там не беше неговата Цвета. Даже сянката и не бе...
    Цвета стоеше окаменяла. Знаеше, че Георги е тук, но нямаше сили да вдигне очи и да го погледне. Времето се бе превърнало в кошмар. Всяка нощ, щом затвореше очи, виждаше мъжа си: стоеше срещу нея и я гледаше. Не с омраза, даже не и с укор – само с болка и съжаление, сякаш не той, а тя беше убитата. Цвета не мислеше нито за съда, нито за присъдата, тя сама се беше осъдила. Чакаше деня. Беше сигурна, че мъжът й ще я повика. Беше спряла да съществува. Бе забравила за целия свят край нея. Цвета бе убийца! Съдията я попита дали се признава за виновна.
    – Да – отговори тя.
Чу, че Георги казва същото, но и тогава не го погледна. Посрещна решението на съдебния състав за смъртната си присъда с безразличие. Когато я извеждаха от залата, чу вика на Георги. Не се обърна. С този човек тя вече нямаше нищо. Не го обвиняваше, не! Просто го бе изхвърлила от сърцето си. Той остана в другия живот – живот, който бе свършил.
    Влезе в килията и легна на твърдия одър. Не бе изморена. Искаше да заспи. Имаше среща там, в съня. Не се излъга: затвори очи и видя мъжа си. Той протегна ръка към нея, сякаш искаше да ѝ каже: „Хайде, ела!” Цвета отвори очи и седна на леглото. Разви плитките, свити във венец на тила ѝ, а те се спуснаха като змии, готови да я захапят.    
    Качи се на леглото и стигна до прозореца. Обви плитките около врата си и ги върза за решетките. Погледна към небето, пое си дълбоко дъх и увисна. Косите ѝ се плъзнаха гальовно по шията, стреснати от това, което трябваше да сторят, поколебаха се за миг, а после се стегнаха яростно, отнемайки живота ѝ.
    Георги рухна. Не го събори смъртната присъда, Цвета го повали. Адвокатът обжалва присъдата. Майка му стигна чак до царя и той го помилва: замениха смъртната присъда с доживотна.
    В затвора молеше Бога за прошка тъй, както го бе научила майка му. Клетата жена сега живееше два живота – заради децата му.
    Годините минаваха. Старите починаха, синовете му се ожениха. Стана дядо, а никой не идваше при него. Затворът беше далеч. Пишеха му: дълги години брат му, а после и синовете му, когато поотраснаха.
В затвора го сложиха да чисти канцелариите. Там срещна Мария – пощальонката. Вдовица жена, останала сама след смъртта на мъжа и двете си дъщери. Когато го помилваха с амнистия след време, Мария му предложи дома си. Ожениха се и заживяха мирно и тихо.
    Георги реши да доведе синовете си в този град. Те се съгласиха. Малкият се оказа умно момче и бързо се нареди. Стана строител, построи си къща и дом нареди. Големият обаче му беше дерт; прахосник, обичаше лекия живот.
    Съдбата, казват, има собствена воля за ред. Георги го разбра, когато умря първият му внук. Само на двайсет години беше. Сърцето му се скъса. Да можеше, сам щеше да легне в ковчега вместо момчето си, ала не можеше. Плащаше си за болката с болка.
Когато след две години малкият му син си замина, разбра: плати си сметката. Двама затри, двама му отнеха. Правдив е Бог! Правдив!
     Последните месеци усещаше как силите му изтичаха. Една болка гризеше гърдите му и нощите ставаха все по-къси и по-тежки. Жена му го навикваше да отиде на лекар и накрая той се съгласи. Правиха му изследвания, дълго го преглеждаха – ту един, ту друг. Накрая докторът му каза да се прибира вкъщи, а жена му ще почака тук за резултата. И Георги тръгна, но по пътя разбра, че го отпращат нарочно. Върна се и като не видя жена си в коридора, отвори вратата на лекарския кабинет и влезе. Намери я вътре – разтревожена и пребледняла, а докторът го погледна сепнато.
    – Искам да знам истината – каза и седна.
Докторът го погледна, помисли малко и кимна в знак на съгласие.
    – Имаш рак на белия дроб – внимателно каза той.
    – И колко ми остава още да живея?
    – Шест месеца най-много. Последните ще се тежки. Ще ти предпиша лекарство за болките.
Ех, справедлив е Бог! Справедлив!
Дните тичаха задъхани, сякаш носеха тежък товар. Отнасяха част по част живота му. Любимите му хора заидваха един след друг. Първа дойде майка му и седна до него. После – баща му; брат му; малкият син и внук му. Ала Георги чакаше. Знаеше, че и те ще дойдат. Сигурен беше, че са му простили.
    Ето ги! Едната отляво, другата отдясно – двете жени на живота му. Едната – майка на децата му, другата – страстта на сърцето му.
    Протегнаха ръце и Георги, щастлив и свободен, ги пое. Отначало направи няколко плахи движения за полет, но след малко се понесе нагоре – натам, където далече в тунела блестеше звездата на новото измерение...