2.12.2011 г., 9:45 ч.

Децата на Истанбул 

  Проза » Повести и романи
709 0 1
32 мин за четене

1.  Магьосникът

 

Беше в края на декември, няколко дена преди навечерието на новата година. Стоях на една автобусна спирка в Истанбул в 6,30 сутринта и чаках да се съмне. След пътуването - това постоянно будене и унасяне на фона на друсащия ритъм на автобуса всред среднощния мрак, сега се чувствах замаяна и дезориентирана, а този ранен, тъмен час в огромен град, в който не познавах никой, ми бе некомфортен. Започнах да подозирам обаче, че това не е обикновен град. Докато се придвижвах от автогарата до тази спирка, вече няколко души се опитаха да ми помогнат и напътстват, все едно да помогнеш на някой е най-естественото нещо на този свят.

Минава доста време, докато чакам на автобусната спирка, може би повече от половин час, а него все още го няма. Покрай мен преминават забързани хора, предимно мъже, като сенки в нощта. Свивам си цигара и се чудя дали ще го позная от снимките в интернет. Отдавна не пуша сутрин, но нещо ми подсказва, че тук това ще се промени. Имам някакво особено усещане, може би защото не възнамерявах да пътувам, а ето че съм тук и то на място, което не е Европа, а нещо съвсем различно, усещам го веднага. Но може и да е, защото във въздуха се носи онова пред-новогодишно настроение в очакване нещо да се случи. Телефонът ми звъни:

-         На спирката съм, както се уговорихме – казвам.

-         И аз съм тук – чува се спокоен мъжки глас. – Погледни нагоре над моста и ще ме видиш.

Вдигам поглед и виждам силует на висок мъж, облечен в нещо като черен балтон. Махва ми и аз тръгвам към него и изкачвам бавно стълбите. Подавам му ръка, а погледът ми преминава по лицето му за няколко секунди и се плъзва надолу смутен.

-         Здравей... извинявай, че те събудих толкова рано – бързам да се извиня.

-         Няма нищо, свикнал съм да ставам рано – отвръща той и ми подава някаква бутилка. – Пий малко от това.

-         Какво е?

-         Чай – усмихва се.

Докато вървим към тях, отбелязвам че ме е обзело смущение –моста, черния балтон и дългата коса – твърде рано сутрин е, за да мога да осъзная каквото и да било. Оставам го да ме води, прекарвайки ме през пущинак, някакво диво място с дървета и рекичка, което не очаквам изведнъж да се появи в Истанбул ей така от нищото.  Казва, че предпочита този маршрут, макар да е по-дълъг и пита дали това е ок за мен. Разбира се, че е ок, отговарям, харесвам такива места. Той се спира и разглежда разни неща, говорим по малко, предимно аз му задавам въпроси, защото се притеснявам от настъпилото мълчание. Научавам общи неща за него – че учи археология, че обожава природата, както и че няма мобилен телефон, което събужда в мен любопитство – не познавам човек, който да няма мобилен телефон. На излизане от горичката, вече се беше съмнало и ние се озовахме пред приятен квартал с ниски блокове, с широки отворени пространства и много растения. Имаше нещо екзотично във въздуха, нещо ласкаво и свободно, топло и южно. Влязохме в един апартамент на третия етаж,  той ми предложи чай и ме покани да седнем на балкона в неговата стая.

Чувствам умора от пътуването, но вниманието ми е приковано от този мъж. Докато ми прави чай в кухнята, изучавам тайно смуглото му лице с развята като вятър гарваново-черна коса до раменете. На дневна светлина изпъква с все сила нещо необикновено в него. Отивам до прозореца на малката кухничка и се заглеждам в едно високо, свежо и екзотично зелено дърво, което изпълва част от прозореца. В този момент разбирам, че съм се озовала в някакъв древен свят, в който магията е естествена част.

Той приготви чая и ме подкани към балкона. Тръгнах преди него по тъмния коридор, минавайки през една разхвърляна стая, за да стигна до балкона, отворих вратата... и тогава в мене нещо трепна.  Това балконче беше боядисано в топло жълто, на пода имаше червено килимче с шарени възглавници, старинна масичка в средата, а около него бяха наредени саксии с цветя. То бе миниатюрно, но в него бе събрано цяло богатство, цял един приказен свят, от който аз се почувствах завладяна и прегърната, беше като завръщане вкъщи. Изпитах особена радост и благоговение, като пред рядко произведение на изкуството. Едновременно с това в мен се появи онова тревожно чувство, което човек изпитва пред мъчителна раздяла.

Седнахме на меките възглавници на пода, разделяше ни ниската кръгла маса, от  която се носеше някакво особено изящество, топлина и чар и аз веднага се влюбих в нея. Върху нея като естествена притурка стоеше синьо наргиле, което приканваше безмълвно. Докато разглеждах всичко това, усетих как той ме наблюдава с крайчеца на очите си и този поглед ме накара да се почувствам много особено. Той беше седнал от лявата ми страна на пода, беше се облегнал на стената като изящна, неподвижна статуя, напълно овладян и едновременно с това от него струеше някаква особена енергия, концентрирана и пронизваща, нещо, с което аз не се бях срещала. Лицето му беше като изрисувано от художник-мистик. Тази увереност и тайнственост, която той излъчваше, ме накара да загубя ума и дума. Започнах да се люшкам в опити да се срещна с погледа му, а после като опарена -  да избягна същия този поглед. Той все едно ме хипнотизираше и теглеше надолу, все по-надолу, като в някакъв кладенец, и аз не можех да се съпротивлявам, все едно в мен не бе останала сила. Погледнех ли го, усещах толкова силно присъствие и притегляне като към магнит, че отмествах тревожно поглед към саксиите с кактуси до него, около които също се носеше някаква прелестна загадъчност. Около нас се бе спуснало мълчание, както се спуска тъмна, непрогледна нощ, но аз усещах, че той вижда в тъмното, докато в мен растеше притеснението на човек пред настъпваща буря. Усещах нейните хладни първи капки как прокапват по кожата ми. Времето се точеше на талази бавно и сгъстено, усещах как нещо особено се прокрадва в мен, напира, усещах неговия вик и сила. Запалих цигара.

-         Свириш ли на някакъв инструмент? – попита ме той накрая.

-         Не – отговарям, – не мисля, че имам музикален талант. Замълчавам и си мисля, че през последните няколко месеца исках да се науча да свиря на кавал, но реших, че не ме бива в тия неща. След известно мълчание той казва:

-         Мисля, че трябва да свириш на флейта.

-         Ти... как реши... защо точно флейта? – питам аз почти уплашено.

-         Не знам – казва, – просто си мисля, че това би ти подхождало.

Отново тишина, усещам как ме изучава, как погледът му е като скенер, който минава през мен, все едно разсъблича душата ми и ме разчита цялата. Осмелявам се да го погледна в очите и там виждам необятност и непроницаемост, в която се губя.

-         В теб има много вода – казва той внезапно.

Не разбирам нищо от това, което се случва, но знам, че във въздуха има нещо крайно необичайно.

-         Как разбра? – питам и чувам гласа си да звучи някак глухо.

-         Виждам същността на водата в теб. Но има и огън, който кара водата да кипи, и това ти създава голям дискомфорт.

-         Така е – възкликвам, – точно така! Как разбра за огъня?

-        Ами просто го виждам – отговаря той вече нетърпеливо, като че ли го питам за някакви очевидни неща и след малко добавя: – излъчваш бунт и спокойствие едновременно.

Замислям се над думите му и казвам:

-         Знаеш ли... аз.... вече се справих до голяма степен с огъня, не изпитвам онзи гняв и войнственост, както преди, и това ме радва. Но сега, като се замисля за това, усещам, че убих нещо в себе си. Не ми харесваше огъня, защото ме разрушаваше. Но... истината е, че колкото и да се чувствам жива от една страна, се чувствам мъртва от друга. В мен вече няма онази тръпка, искра, не мога да почувствам никаква страст за нищо, никакъв плам, импулсивност или виталност.

-         Да – казва той, – разбирам. Не е трябвало да убиваш огъня, а да намериш начин да помириш огъня и водата. Ти трябва да се научиш да разграничаваш тези две стихии и да не ги смесваш.

Мисля над това, което той казва, но нямам идея как да помиря две толкова противоположни неща. Дори в момента усещам как водата и огънят се срещат и предизвикват експлозия, а той има спокойствието на сфинкс, на нещо непоклатимо и безкрайно устойчиво.

-         Не знам... странно е, защото аз по природа съм войн. – Изричайки тези думи, не знам дали в тях влагам гордост или тъга. Още повече че се чувствам като абдикирал осакатен войн. – Това е Марс... той носи този негативизъм – възмущение и негодувание, нетърпение и липса на смирение,  войнственост и острота. Но той има и положителен аспект, който не знам как да използвам...

Той се усмихва и отговаря, че е по-близък с Венера.

-     Как успяваш да си толкова спокоен, толкова овладян? Никога ли не се ядосваш за нищо? – попитах го аз.

-         Аз също изпитвах гняв.

-         Към какво?

-         Към всичко. Но имах някои преживявания, които ме промениха. В един десетдневен курс по медитация се срещнах с гнева си. Спомням си един ден, че беше ужасно студено и навън валеше сняг. Изведнъж започнах целия да горя, съблякох дрехите си, бях плувнал целия в пот. Пред мен излезе целия ми гняв и тогава той сякаш се стопи... - Той замълча малко и след това добави: - Медитацията те прави присъствен и осъзнат, започваш да наблюдаваш повече и най-вече влизаш във връзка със себе си.

-         Разбирам – отвърнах аз, незнаейки какво да добавя. Накрая попитах: – Към какво се стремиш сега?

-         Към това да изпитам чиста любов.

Не си казахме повече нищо и прекарахме много дълго време в мълчание. Загубих представа за времето, стана ми някак унесено, но същевременно чувствах напрежение от това, че той стоеше близо до мен.

-         Е – каза той в един момент, – какво искаш да видиш в Истанбул? Някои конкретни места?

-         Не знам – отговарям, – нищо конкретно... просто искам да усетя атмосферата на града...

-         Разбирам – казва той и поглежда към часовника си. - Трябва да изляза да свърша нещо. Искаш ли да дойдеш с мен?

Излизаме навън и започваме да крачим един до друг по улиците на Истанбул. Харесва ми този град. Макар да е пренаселен и огромен, нямам онова усещане за самота. Неспирно вали, пълно е с хора с чадъри, забрадки, мургави мъже, красиви жени. Въздухът е топъл, атмосферата също е наситена с нещо уютно. Придружавам го до мястото, където той трябва да подаде някакви документи. Докато обикаляме безцелно из претъпканите улици, пълни с кафенета, магазини, тълпи от хора и светлини, постепенно се стъмва се и той предлага да отидем в някакъв бар.

Влизаме в приятно затъмнено заведение, подобно на къща с отделни стаи. Качваме се на втория етаж и сядаме срещу запалената камина. Имам непреодолимо желание да седна до него и го правя. Като омагьосана съм и въпреки че се страхувам от него, имам неутолим копнеж да усетя неговата близост. Той поръчва вино, запалва цигара и ми я подава с маниера на изискан кавалер и най-вече на човек, който владее ситуацията твърде добре. Имам усещане за някакъв дълбок съюз между нас, какъвто е между сродните души, и същеврменно за някаква тягостна диаметралност, нещо като дразнещата несъвместимост, която имат кучето и котката. Всичко това ужасно ме обърква и изостря нервите ми до крайност. Пушим мълчаливо и гледаме огъня. През цялото време имам чувство, че той знае някаква особена тайна и аз искам да я узная. Но преди всичко съм погълната от харизматичната чувственост, която излъчва. Плавната му походка и нежното присъствие, мекият му като кадифе глас, дългите му пръсти, стройното тяло, красивите изписани устни и тези проникващи, плътни и дълбоки очи ме пленяват. Всяко от тези неща събужда в мен трепет, а комбинацията е непоносима. В мен започва да се прокрадва все по-нарастващо желание към него, нещо неописуемо, като огромна вълна, която ще ме помете. Не мога да мисля за нищо конкретно, но не мога и да се отпусна, усещам единствено някакво влечение към него, непреодолимо като земното притегляне. Правя вял опит да мисля за нещо рационално или за нещо мое си, но не се получава. После се опитвам да уловя неговата вълна, но радарът ми не работи с него – нищо, абсолютно нищо не долавям, само че сме заедно в едно особено поле. Продължаваме да наблюдаваме огъня и мълчим безкрайно дълго. Постепенно сякаш двамата се оттегляме от това кафене и аз започвам да чувам разговорите около нас, тези жужащи гласове като разбунен кошер като нещо отделно от нас. Сякаш сме абсолютно сами в една друга реалност, която и двамата споделяме. От умората от пътуването, виното и неговото наситено присъствие, от тишината и огъня, започвам да изпадам в нещо като изменено състояние на съзнанието.

-         Като дрогирана съм – казвам и се учудвам да чуя гласа си. Всеки път с него се учудвам, когато чувам гласа си, все едно не е истински, все едно не е мой. Неговият отказ от говорене има този ефект върху мен.

-         Знам – казва той и леко се усмихва.

За момент се чудя как ли изглеждаме отстрани, двама души, втренчено вгледани в огъня, като в транс. Всъщност имам чувство, че сме в хижа в планината. Обзема ме все повече някакво изпепеляващо сексуално желание, нещо извънмерно, започвам да си представям неговия пенис ясно и отчетливо пред мен и изведнъж се стряскам уплашена, защото ми хрумва, че той може да чете мислите ми.

-         Зле ми е – казвам. Всъщност искам да извикам, за да прекъсна магията.

-         Просто гледай огъня и си представяй, че той е в теб и че те гали. Свържи се с него и той ще ти даде сила и ще те върне към теб.

Огънят - увереност, воля, активност, всичко това се е изпарило някъде, а и никога не е било силната ми страна. Невъзможно е, мисля си, аз съм вече обсебена от теб, аз съм твоя пленница. Посегнах към чашата, но разтреперана ми ръка се плъзна и я изпусна. Чу се трясък, който прониза тишината. Погледнах го стреснато:

-         Ето, виждаш ли какво се случи...

-         Какво се случи? – плъзга той по мен мистериозния си поглед.

-         Нищо – казвам почти отчаяно, усещайки че се задушавам, – да ставаме.

Навън продължава да вали неспирно и силно. Но аз не усещам дъжда и двамата препускаме сред този порой, той ме води през разни забутани улички и квартали. Като две любопитни деца сме и изследваме  запуснати места, стари къщи и железопътни линии, мостове и тесни улици. Лутаме се много дълго време и най-накрая се озоваваме пред тях. Чувствам изтощение и искам да си легна. Пожелавам му лека нощ и влизам в "моята" стая,  смутена от всичко преживяно. Но в момента, в който си лягам, разбирам, че няма да мога да заспя. В стаята е ужасно горещо, не мога да спра да мисля за Него. В мен напира мисълта, че този човек е нещо мечтано за мен, нещо, за което дълбоко съм копняла. Това ме разтърсва и изгаря, кара ме да тръпна в очакване, желание и надежда. И страх, неописуем страх.

Най-накрая съм заспала, но на сутринта не се чувствам отпочинала, а тъкмо обратното, разтревожена съм и започвам да премислям какво ми се случва и как губя тотално контрол. Чудя се дали не трябва да си тръгна оттук, да направя така, че да се върна към себе си. Докато се опитвам да разбера дали той е станал, изведнъж от неговата стая долита песен от любимата ми група. След малко се чува почукване на вратата. Той се появява и в момента, в който го виждам, отново усещам онова побъркващо теглене.

- Как спа? – пита той

- Беше ми много трудно да заспя... - казвам.

- И при мен беше странно – казва. – Имах осъзнати сънища и астрални проекции, а това не ми се беше случвало от няколко месеца. Освен това те видях в един от сънищата си – стоеше на някаква стълба и казваше, че те не могат да разберат.

Не питам повече, може би е усетил енергията ми, мисля си. Имам чувство, че се създава някакво енергийно взаимодействие между нас, но някак трептенията са различни. Замислям се за момент над думите "астрална проекция", но не се сещам какво означават. Той започва да ми прави кафе и да приготвя закуска. Излъчва сила и грижовност. Начина, по който прави всичко, е като свещенодействие, толкова изкусно, че е като ритуал, като изкуство. Освен това имам чувство, че той не върви, а се плъзга, все едно е котка, толкова безшумно и незабелязано. Овладяно и плавно, без нищо излишно, напълно центрирано. До него се чувствам като треперещ лист, развяван от вятъра. Усещам много силно и натрапчиво една мисъл – той не е от този свят. Но не мога да разбера кой е неговия свят, това е нещо непознато за мен.

Разбираме се да прекарам деня сама, защото той има някаква работа. Казва, че ще се срещнем вечерта. Използвам случая, за да разгледам Истанбул и взимам автобуса, за да обиколя типичните, туристически места. Истината е обаче че не виждам нищо, мисля единствено за това кога ще го видя пак. Опитвам се да открия какъв елемент е и единственото, което ми хрумва интуитивно, е “земя”. Да, "земя", решавам, макар да не разбирам защо избирам точно това при положение, че имам чувство, че е извънземен. Но в известен смисъл той е толкова противоположен на това, което съм, че може да е единствено земя. Мога да го обясня и с начина, по който докосва света - тази овладяност и устойчивост, чувственост и сетивност, тежест и плътност.

През цялото време не спира да вали и да ме мокри дъжда, но не ми пука. Чувствам се като тинейджър. Разглеждам като насън някакви джамии, шарени килими и многоцветни лампи, ям фантастичен бюрек, който се топи в устата и се шляя безцелно. Накрая най-сетне става 7 часа и сърцето ми трепва, щом го виждам да върви пред мен, запътил се към мястото на срещата ни до театъра. Тръгнах да вървя след него, следвах го бавно и го наблюдавах. Той се носеше плавно измежду тълпата, изправен и величествен, като арабски принц. Прииска ми се да изтичам и да го хвана за ръката като негова любима. Вместо това сложих леко ръката си на рамото му, той се обърна спокоен и невъзмутим както винаги и ми се усмихна. Ето че отново бях при него и това ме накара да се вълнувам. Вперих поглед в лицето му. Красотата му бе неземна, никога не бях виждала такова изваяно лице, съвършено в изящните линии на устата, на издължените котешки очи. Някаква смесица от екзотика и живопис бе той, изкусен прелъстител и просветлен Буда, демон и благодетел едновременно. Той е стар дух, много стар, извайван през вековете. Сякаш тайнственият вятър доведе го за мен от разбъркана колода с карти, извика го от другия свят и ето го пред мене - рядък изумруд, проблясващ в огърлицата на Шехерезада. Да се докосна до него ми се струва като най-голямото благоразположение на света, като изключителен подарък. Но всъщност не усещам по нищо, че той би желал да е по-близо до мен и това ме кара вътрешно да плача.

Отиваме отново в тях и сядаме на балкончето. Предлага ми ликьор от вишни, който той е направил. Аз съм поразена от това, че той прави ликьор, а вкусът е като нищо, което съм пробвала досега. Това е сладост от друг свят, нещо което се разлива в теб и нежно те гали, нашепва ти мило в ухото и те обгръща с тръпчивия си аромат. Пушим наргиле и във въздуха се носи нещо древно и магическо. Подаваме си го бавно като акт на дълбоко споделяне.

Отново сме притихнали и се гледаме без думи. Пуснал е някаква музика, която ми въздейства много силно. Той ми превежда от турски – “... няма значение какъв си, просяк, пияница или езичник, какъвто и да си, просто ела”. Това 22 годишно момче знае твърде много и аз искам да уча от него. Той вече е достигнал нещо, което аз се опитвам да достигна от доста време насам.

-         Как мислиш, какъв е твоят елемент? – нарушавам мълчанието.

Той се усмихва  и отговаря:

-        “Земя”.

-         И аз така мисля – казвам бавно и с усмивка. – Ето, дори този ликьор от вишни... само "земята" може да приготви нещо такова. Виждам го дори в начина, по който правиш чай... аз например дори един чай не мога да приготвя – възкликвам.

-         Преди не осъзнавах до каква степен “съм земя”. Разбрах го след като прекарах 3 седмици в една пещера. Преди това осъзнавах основно огъня в мен.

-         Бил си три седмици в пещера? Сам? – питам аз изумена.

-         Да – казва той, – сам.

-         Никога не бих могла да направя нещо такова. Това би ме ужасило безкрайно. Пещерите сами по себе си ме ужасяват.

-         Не е толкова страшно – казва той, – а и ако си палиш огън и гледаш морето, тези два "твои" елемента ще ти помагат.

-         Но в мен няма никаква земя – отвръщам разгорещено.

-         Не е така – поглежда ме той внимателно, – много, много надълбоко в теб има земя. Просто трябва да я изкараш на бял свят.

-         Кажи ми, какво се случи в пещерата?

-         Познах природата – каза той кратко - и станах част от нея, разбрах нейния дух.

Той се изправи и отиде в кухнята, за да направи още чай. Обърнах се, за да се завия със спалния чувал, усещайки нарастващия студ, и както бях разтреперана и замислена, не съм усетила как съм подпалила наргилето. Без да искам бях бутнала маркуча в горящата свещ и сега то бе в пламъци, изгасих го с бързи движения и с ужас се втренчих в изгорелия маркуч. Изтичах в кухнята и застанах зад него. Той стоеше с гръб към мен, но изведнъж се обърна и ме погледна полу-усмихнато. Гледах го уплашено и ужасено. Без да кажем и двамата нищо, той направи няколко крачки към мен и застана на онази опасна близост, която имат само двама души, преди да се целунат. Виждах очите му и можех почти да усетя дъха му, от което усетих нещо като замайване.

-         Какво направи? – попита той меко и спокойно, почти нежно.

-         Изгорих ти наргилето –  извиках аз отчаяно. – Но ще ти купя ново!

Той се разсмя.

-         Ела да видим, едва ли е толкова страшно.

Той погледна изгорелия маркуч и се усмихна, извади от някъде друг маркуч и каза:

-         Всъщност е хубаво, че стана така, защото с този маркуч наргилето "работи" много по-добре, а на мен никога не би ми хрумнало да ги съчетая двете. Ето виж, така е по-добре – и той ми подаде да си дръпна.

-         Да, прав си – казах аз, усещайки колко по-лесно преминаваше въздуха сега.  Започнах да се смея нервно и добавих: - Страхувам се обаче, че се случва нещо странно, взе да се проявява нещо деструктивно в мен– вчера с чашата, днес с наргилето...

-         Да, огънят се събуди – каза той и отново се усмихна с онази загадъчна, мистериозна и съблазнителна усмивка.

След известно мълчание той казва:

-         Бих искал да погледна някой път ръката ти....

Това ужасно ме развълнува и след кратко колебание и обмисляне дали няма да припадна, ако докосне ръката ми, я подавам неуверено. Той я хваща и плъзга пръсти по линиите на дланта ми. Усещането за физически допир с него ме кара да изтръпвам , нещо като електричество е, но не съвсем, по-скоро някакво загадъчно съединение.

-         Даа – казва той провлачено, – определено си вода. Много са меки и нежни линиите ти. Бих искал после да я разгледам по-обстойно на светло.

Разтреперана съм от това преживяване и решавам, че не мога повече – трябва или да му се хвърля на врата и да му се обясня в любов, или да си легна. Решавам да си легна.

-         Е, надявам се да спиш по-добре тази вечер - казва той.

-         О, и аз се надявам, толкова съм уморена, че би трябвало да спя.

Той стои на вратата, гледаме се няколко секунди. Имам чувство, че в този момент отново се скъсява дистанцията и сме една крачка по-близо един от друг.

-         Ако имаш нужда от нещо, аз съм оттатък – каза той и затворя вратата.

Не трябваше да казва това. Сядам на леглото и гледам в една точка като вцепенена. Мислите ми обаче препускат бясно, а сърцето ми имам чувство, че ще се пръсне. Трябва да спя, казвам си, иначе ще полудея. Но не мога да спра да мисля за него, за ръцете му върху мен, за това как се гледаме в очите, как прониква в мен, как душите ни правят любов, как му се отдавам. Нижат се картини след картини, които карат сърцето ми да бие лудо. Искам да съм в обятията му и това е единственото нещо, което ме интересува. Чудя се какъв е този човек, какво се случва между нас и дали с него изобщо се случва нещо, не разбирам какво е в него, не усещам никакъв знак, нищо като емоция. Знам само, че изпитвам безумно, ужасяващо, безразсъдно и опиващо сексуално привличане към него, което ме парализира и обсебва. Започвам да се мятам неспокойно в леглото, слагам ръка на челото си и забелязвам, че то гори, а сърцето ми сякаш ще изскочи всеки момент от гърдите. Опитвам се да медитирам, да дишам по различни начини, да чета книга, но е абсолютно невъзможно. Времето минава ужасно бавно и мъчително, искам да се разрева като дете, да отида и да му се обясня в любов, да му разкажа всичко - че ме побърква, че не знам как да си върна разсъдъка, контрола, как да спра тази треска. Да, така е, искам да му кажа, аз съм кипяща вода и не можеш дори да си представиш в какъв врял котел се намирам в момента, като лава съм, която търси да намери теб и да срещне твоето докосване. Да, ще го събудя и ще открия сърцето си, ако ще и да ме помисли за луда. Ще му кажа как не съм изпитвала никога такъв изгарящ копнеж към никой и ще го питам какво да правя – абстрахирайки се от него като мъж, ще говоря с човека. Но той не е човек, той е котка! Изобщо не знам какво бих могла да му кажа. Започвам да се моля – моля те, моля те, казвам – дай ми неговата любов или ако не мога да я имам, моля те, дай ми сила, за да преодолея тази страст...

Минават много часове. Искам да си взема студен душ или да изляза навън и да дишам въздух, но не искам да събудя другите в къщата. Започвам да си мисля, че трябва да хвана първия автобус за България и да се върна колкото се може по-бързо към себе си. Да отида в планините и горите, да усетя отново центъра си. И все пак знам, че тук има нещо за мен, нещо се случва и то не е случайно. Постепенно започвам да чувам как другите в къщата се размърдват и се приготвят за работа. Значи вече е утрин, мисля си. Наистина е утрин – от джамията започва да се носи сутрешната молитва. В този момент не съм разбрала как сънят е дошъл и се е смилил над мен.

Събуждам се ужасно изтощена. Имам чувство, че такива емоции не са ме владеели от пубертета. Срещаме се в кухнята.

 - Как спа този път? – пита той и изглежда както винаги убийствено спокоен и овладян. Нищо в него не издава емоции.

-  Ужасно – казвам, - още по-ужасно от предната вечер – не смея да му кажа нищо повече. - А ти?

- И аз сънувах пак странни сънища, много странни. Сънувах, че минавам през някаква метаморфоза, както при Кафка. Всъщност бях някакво животно. Но се събудих преди края на метаморфозата.

Мълча, не знам какво да мисля за този сън, освен че е твърде странен. Отдавна нямам такива сънища. А и навремето май нямах точно такива.

-         Пак трябва да свърша нещо днес – казва. – Искаш ли да дойдеш с мен?

Нямам сили за нищо, но се съгласявам, какво друго ми остава. Тръгваме да вървим. Денят е хладен и сив. И въпреки това, колкото и да не съм на себе, не мога да не отбележа, че във въздуха се носи нещо прекрасно. Вървим покрай морето много дълго време и никой нищо не казва. Чувствам се все едно съм дрогирана, не усещам истински студа, защото съм в толкова силно емоционално състояние, някаква свръхсетивност. Облаците и морето, застинали и лишени от цвят, безлюдната алея, по която вървим, са като нереални, като в сюрреалистична картина. И все пак във всичко това има някаква сила и спокойствие.

-         Денят е невероятен – казвам. – Толкова умиротворяващ...

-         Взе ми думите от устата – казва той.

Искам да говоря с него, макар да не знам какво точно да кажа. Сядаме да пием чай в едно заведение, което гледа към морето. То е толкова обикновено и непретенциозно, а хората ми се струват толкова естествени и обичайни, че ги чувствам на една ръка разстояние. Отново се гледаме с него. Това мълчание ме затиска и задушава.

-         Никога ли нямаш нужда да говориш? – питам аз почти с упрек.

Той повдига вежди и сякаш хем се усмихва, хем е притеснен за мен.

-         Това притеснява ли те, много ли ти е трудно?

-         Да – казвам, – аз не мога така. Харесвам мълчанието, но имам нужда да се изразявам с думи, имам нужда да вентилирам чрез тях, да споделям. А може би имам нужда да говоря, защото имам твърде много мисли в главата си...

-         Да, ти определено много мислиш.

Чудя се откъде разбира той за това при положение, че почти нищо не споделям с него.

-         Така е – казвам, – но има и нещо друго, харесва ми енергията на думите.

-         Аз не харесвам думите – казва той, – те не могат да изразят същността.

-         Е, да - казвам, - но все още не владеем телепатия, така че те остават средство за комуникация – казвам, – поне от време на време, поне за някои неща.

-         Има и други форми на комуникация – казва той и в този момент го поглеждам и виждам как за секунда по лицето му премина една много особена дяволита и тайнствена усмивка, която ми се стори, че опита да прикрие.

Той говори за секс, помислих си в този миг, ето че го улових. Но не съм съвсем сигурна, той е толкова труден за четене. Всъщност си давам сметка, че с него чувствам едновременно сигурност и опасност. Нещо в него ме смущава, точно както ме смущават котките. Мисля, че е точно заради тази неуловимост и загадъчна непроницаемост, заради емоционалната му недостъпност. Той не би допуснал никой до дълбините си.

         -    Довечера ще спиш – казва той  кратко и загадъчно.

Искам да разбера как точно ще стане това, но си замълчавам. Прозвуча ми почти като обещание и това малко ме успокоява.

Прибираме се и този път той предлага да останем в стаята му, тъй като е твърде студено за мен на балкона. За първи път оглеждам стаята му внимателно. Погледът ми се задържа върху чаршафите на леглото му, които са с наситен червен цвят, нещо между вино и череши, нещо между кръв и рози. Едната стена на стаята му също е боядисана в ярко червено, другата в ярко оранжево, а третата в наситено зелено. Колко много огън има тук, в тази стая, мисля си. И това е първият път, в който ми хрумва, че в него също има огън. На червената стена виси картината на Едвард Мунк “Вик”.

-         Харесва ми да сме вкъщи – продумва той.

-         И на мен...

-    Във въздуха се носи отново нещо спокойно и умиротворяващо – добавя той.

Прав е, при все цялото ми напрежение, усещам и тази вълна, това е онази сигурност, която имам с него. А в неговата стая има толкова много живот и атмосфера, пропита с неговата дълбочина. Докато го гледам излегнал се в леглото, в главата ми започва да напира една единствена мисъл – да легна до него.

-         Харесва ми Истанбул – казвам. – Харесва ми да чувам всяка сутрин молитвата. Това е толкова силно напомняне...

-         Е, да, но след време преставаш да го чуваш, напълно го игнорираш...

-         Да, сигурно, и все пак ми харесват такива неща, които те връщат към вярата. Знам, че за повечето хора това е нещо механично... -  всъщност си мисля, че на мен ми трябва нещо, което да ме връща към вярата... - Имам странно чувство, че ще ми липсва, когато се прибера в България.

-         Ти ще го вземеш с теб – казва, – то ще остане с теб.

Мълчим и пушим. Той предлага да ми направи масаж. Лягам до него и се събличам. Ръцете му са като лилия, която се плъзга по врата ми съвсем леко, едва доуловимо. Моля го да постави дланите си върху гърба ми и да ги държи така, за да усетя енергията му. Усещам как дългите му пръсти плътно се долепят до кожата ми и се оставям да усетя напълно този момент, да се насладя на усещането, да чувствам нежните му ръце в контакт с мен. Вълшебно е. След известно време той започва да раздвижва пръсти и да ме гали и заедно с това усещам и нежни целувки по гърба си. В мен започва да се надига желание, което ме възпламенява, усещам как и в него се събужда страст и целувките му стават все по-огнени. Тялото ми вече е напълно събудено и пълно с копнеж. Не мога да издържам повече и се обръщам към него, притискам се в него и започвам безумно да го прегръщам, а той ми отвръща със същото. Това е някакъв приказен момент за мен, който искам да продължи вечно. Не мога да спра да го прегръщам. Той е всичко, за което съм мечтала. Устните ни се срещат и езиците ни бавно се вплитат един в друг. Вече съм напълно съблечена и напълно се предавам. Но в този момент не мога да го усетя, не мога да го почувствам дълбоко. Той някак ми се губи. По-скоро той се губи в неговата страст, а в себе си аз все пак усещам много малко от нея, тя някак изведнъж се изпарява. Затова и не мога да го почувствам достатъчно плътно до мен. Между нас има пролука, защото търсим различни неща. Няма сцепление. След малко той се отдръпва, ляга до мен и ме прегръща. Целува ме нежно, а аз гледам любовно лицето му. Въпреки всичко аз не мога да спра да му се радвам,  любувам се на еротиката, която излъчва, на нежността и любовното му присъствие, на тялото му, което е изваяно и съвършено, опиянявам се от мириса му, гмуркам се в очите му. В този момент аз наистина го обожавам и немея пред всичко, което е той.

Лежим много дълго време, той ме гали и целува по косата. Толкова е мил и чувствен.

-         Ти си вълк – казва той, докато ме гледа в очите.

-         Как разбра? – питам отново аз, изумена от способността му да вижда.

-         Виждам го в очите и усмивката ти. И не само в тях. Чела ли си “Степния вълк” на Херман Хесе?

-         Да...

-         Ами, ето това си ти.

-         Знам – продумвам, – вълкът е любимото ми животно и винаги съм мислила за себе си като за вълк. Но не искам да съм вече степен вълк, твърде е самотно...

Мълчим и пушим:

-         Аз съм сибирски вълк, а ти египетска котка – засмивам се и се мятам върху него.

Той ме гледа съсредоточено и гали косата ми, после казва бавно:

-         Нали знаеш, че котката и кучето не виреят заедно?

-         Но ние сме мъж и жена в този живот – възкликвам притеснено, – значи можем да сме заедно.

Той не казва нищо, но не престава да ме гали, да ми обръща внимание, да ми носи вълшебства от кухнята. Хваща ръката ми и започва да я гледа отново. Обяснява ми, че всичко в живота ми се разделя на две и това създава в мен конфликт. Започва да ми говори нещо за линията на любовта, което не разбирам.

-         Аз не съм в много добри отношения с любовта – казвам.

-         Виждам това – казва той, – но това ще се промени. Всъщност то вече се променя.

На сутринта се събуждам със сладостно чувство. Пристискам тялото му, което е най-невероятното тяло, до което съм се докосвала. Харесвам всяка частица от него, а лицето му е най-красивото, което някога съм виждала. Той ми се усмихва и ме прегръща, обсипва ме с целувки, с нежност, с любов. Отива в кухнята да приготви закуска, аз започвам да си мисля, че Истанбул не е толкова далеч, че ние наистина можем да сме заедно и това би била най-невероятната връзка на този свят. Отивам в кухнята и го прегръщам и го целувам. После се отдръпвам и наблюдавам с радостна усмивка как приготвя закуската по неговия неповторим, изящен начин. Изведнъж, някак между другото той казва:

-         След малко ще дойде приятелката ми.

Усетих как нещо в мен се счупи и в този миг всичко се разпадна. Хладни кинжали се забиха в мен и аз усетих болка, нещо между прерязване и пробождане, а сърцето ми се изпълни с ужасна тъга.  Опитах се да запазя самообладание...

-         Не знаех, че имаш приятелка... - казвам полу-сърдито, полу-тревожно.

-         Аз съм полигамен – отговаря той внимателно, – съжалявам.

“Полигамен” - думата отекна в мен и звукът и ми се стори някак противен,  прозвуча ми като слуз и едновременно с това като неприятен медицински термин. В същия момент в мен нахлу един спомен за мен самата. Нима не беше моята мечта полигамията? Да съм с всички мъже на тоя свят, виждайки във всеки нещо различно и интригуващо... Нима не исках да си имам собствен харем, да грабя с пълни шепи? Колко удобно мисля си и колко познато...

-         И аз какво да правя сега? Къде да се дяна?

-         Да се денеш? Стой си спокойно в моята стая... Тя няма да има нищо против.

Прибирам се засегната и наранена в "моята" стая, за да страдам тихо. Но истината е, че дълбоко в себе подозирах всичко това.

В 12,30 на вратата се звъни. Чува се някакъв чуруликащ момичешки глас. След малко той се появява на вратата:

- Приятелката ми иска да се запознае с теб – казва той.

- О, не, не искам – отговарям твърдо.

Той изучава лицето ми за момент:

- Това ли е начина? Да бягаш от ситуациите?

- Ти бягаш!

- Аз? От какво?

От отговорност мисля си, но не го казвам, защото не искам да звуча като ревнивата съпруга. След кратко колебание казвам:

- Добре, ще дойда...

 

(следва)

 

 

 

© Полина Антонова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??